Интервю на Валерия Велева

В божествената тишина в ателието му на пъпа на София сред картини, икони и пластики - хаос на духа и творчеството - художникът намира своето Спасение. Навън градът гъмжи със своя ритъм на умора и ежедневно напрежение, а тук е царството на вечността. Светлин Русев вярва в своя бог и се страхува от него. В този разговор Маестрото възкресява мъртви, отдава „заслуженото“ на врагове и приятели. Ще открехне с години стаена болка на душата си, но примирение няма да покаже. 

-  Маестро, не спираш да редиш изложба след изложба. Суперлативите за твоя талант продължават ли да те изненадват? 

- Отдавна суперлативите не ме изненадват, както и простотиите, които се ръсят по мой адрес. Винаги е имало значение - тези, на които държа, какво мислят за това, което съм направил и правя. За съжаление повечето от тях отдавна си заминаха. Но във време, когато за всяка простотия можеш да кажеш или да напишеш суперлативи, когато сериозни, изключителни прояви или не се забелязват, или само се отбелязват, когато няма никаква ценностна система, да се впечатляваш от възторзи или от неграмотни и тенденциозни изстъпления, е колкото наивно, толкова и безсмислено.

 - В такива мигове, когато виждаш възхитителните погледи на публиката, спомняш ли си онези моменти на огорчение и обида, когато не си бил приет в Художествената академия? И то два пъти! 

- Може би времето, опитът, развитието ми и характерът отдавна са ме излекували от комплекса „чужда вина“, но това, което тогава съм преживял, особено при второто си кандидатстване доста дълбоко е засегнало онова момче! Смазан, обиден и огорчен седях превит на две в двора на Академията. Небето като че ли се беше изсипало върху наивната ми вяра с цялата сурова тежест и несправедливост, събирани във времето. Едвам сдържах сълзите си, спазми стягаха гърлото ми, а в същото време новоприетите студенти, радостни и шумни, се суетяха около списъците с резултатите. Тогава мислех, че това е най-черният ден в живота ми. Днес съм благодарен на съдбата и за изпитанията, и за съмненията, и за огорченията - за всичко онова, с което ме дари по пътя и предпази от фалшиви надежди. Още повече, че при третото ми кандидатстване попаднах в курса на Дечко Узунов.

- Как реагираха родителите ти на твоите безуспешни опити да влезеш в Академията? 

- Драмата беше при родителите ми, които доста тежко преживяваха възможността детето им да остане без висше образование! А аз вече бях надживял висшето образование, главата ми беше пълна с трудностите на големите художници Ван Гог, Миле, Рембранд и подобно на тях заедно с един колега обикаляхме сиромашките квартали на Плевен. Цялата „История на изкуството“ на Николай Райков бе част от илюзиите, пред които висшето образование беше само една възможна част от пътя. След второто ми кандидатстване баща ми беше преговарял с негови колеги - професори агрономи за евентуалното ми приемане в Агрономическия факултет. Не знам дали можеш да си представиш каква буря се развихри вкъщи, след като разбрах за нещастните му намерения?! За мен по-тежкото беше недоверието, снизходителното отношение и съмнение на някои плевенски колеги. Да не говорим как се виждах в очите на момичетата, които преследвахме по плевенското стъргало, някои от които канех да ми позират!

- Казваш, че всички твои роднини по майчина линия са били кахърни. Затова ли и образите в платната ти са такива, или в тях е „душата усукана и вързана на възел", както твърди Йордан Радичков? 

- По майчина линия родът ни се казваше „Грижите" и на много от моите роднини собственото им име вървеше заедно с „фамилията“ Грижата. Не бих обяснявал това, което правя, с някаква наследствена обремененост. Откъде тръгва душата, какво е преживяла и с какво е стигнала до тялото, което я носи, не ни е дадено да знаем. По-важно е искреността на това, което правиш, откъде идва и защо... поне аз нямам отговор. Разбира се, задължително е и добре да го правиш, но това вече се оказа анахронизъм, 

- Майка ти е била е инквизирана през 1924 година. Защо? 

- И майка ми, и баща ми не обичаха да говорят за това. Но си спомням., че случайно майка ми е срещнала (след 9-ти септември 1944 година) началника на полицията, който я инквизирал и цялата разтреперана се прибра вкъщи. По-късно, по време на истерията със „Съображенията“ на Тодор Живков, заради един фалшификат срещу родителите ми, се наложи да приложа някакви документи от друг, инквизиран заедно с майка ми. И досега изпитвам гордост от думите му: „Само Пенка не ни предаде“.

- Споделяш ли идеята за национално помирение? 

- При толкова невинно инквизирани и убити - и преди 9-ти септември и след 9-ти септември - не може да не си дадем сметка, че ако лишим днешния ден от идеята за национално помирение, обричаме бъдещето на омраза и разделение. Ако може да се говори за някаква следа - това е съзнанието, че нашите жертви не могат да бъдат по-мили от вашите и обратно. Всъщност разбирам цялата наивност на подобна позиция, особено като гледаме българския политически живот. 

- Коя твоя илюзия се осъществи и коя времето или хората разрушиха? 

- Ако трябва да бъда откровен - това е целият ми съзнателен живот, в който осъществените илюзии вървяха заедно с тези, които времето разруши, и които самият аз не успях да постигна. Не съм решил още да пиша автобиография, а и не виждам защо? Все още живея с илюзии, ежедневно се разделям с някои и колкото и наивно да е си създавам нови. Но най-красивата илюзия може би е, че имах възможност да правя и като художник, и като човешко и творческо поведение неща, които ми доставяха удовлетворение и които радваха и други хора. Тези, които отрекоха и разрушиха много от това, което съм бил и съм - не могат да покрият изобщо понятието „хората“. Слава Богу, без обобщение - други от „хората“ поддържат илюзиите ми, че не всичко е било напразно! Не всичко е загубено! Пак илюзии, илюзии...! За съжаление времето не беше снизходително към илюзиите за съзидателно действие. Родната разрушителна стихия, особено когато се политизира, няма милост към нищо стойностно, което не влиза и не обслужва нечий интерес.

- Доста болка си стаил, макар и да не искаш да я покажеш! 

- За добро или за лошо, съм преглъщал и преглъщам болката. Не очаквай да я споделя. Все пак си е моя болка! Защо да наранявам или да зарадвам други с моята споделена болка. Доколкото мога, избягвам да правя подобни „подаръци“.

- Страхуваш се да не бъдеш наранен. Не ти ли се е искало да отмъстиш някога за завистта, която те следва? 

- Завистта сама по себе си е саморазрушителна. Неслучайно съм пожелавал на моите завистници да са живи и здрави, по-дълго да се самонаказват с тази общочовешка и толкова, наша, българска отрова. Целият ми живот мина в безсмислени, слава Богу и в съзидателни битки. Не само не съм се страхувал да не бъда наранен, но ако бях малко по-суетен и комплексиран, бих ти казал, че душата ми е една рана, която колкото и да я ближа си остава рана. Но това е въпрос наличен избор - да не съм се хващал на хорото. 

- Ти си „диктаторът“ в изобразителното изкуство повече от половин век. Това не те ли натоварва? Не си ли казваш: защо ми беше всичко това, толкова врагове си създадох? 

- Не знам защо се поддържа това митологизиране, но ако наистина бях този всемогъщ „диктатор“, нещата в пластическата ни култура най-малкото щяха да бъдат в благоприятната позиция, когато бях председател на СБХ. Още в началото на 1988 г., след Русенския комитет бях разкаран отвсякъде, и то по драстичен начин. (Учредяването на Обществения комитет за екологична защита на гр. Русе е първата голяма неформална организация, протестирала публично срещу комунистическия режим в България. Събитието започва миролюбиво в Дома на киното на 8 март 1988 като прожекция на документалния филм “Дишай“, посветен на екокатастрофата, надвиснала над Русе във вид на хлорни облаци, идващи от химическите заводи в Гюргево. В залата присъсват 400 души: кинодейци, журналисти, студенти; в салона са и агенти на ДС. Месец преди това,на 12 февруари председателят на СБХ Светлин Русев излиза с категоричен "Вик за Русе" във в-к "Народна култура". Призивът му е подхванат от профсъюзни организации, от научни институти, редакции. Събранието на 8 март 89-а е кулминационната точка на едно събуждане на бъдещото свободно гражданско общество. - б.а.)  Помия се изливаше върху мен и тогава, и след 1989-а. Комплексари, доносници, некадърници, пребоядисани болшевики си пишеха новите биографии за моя сметка. Сменяха се правителства - червени, сини, жълти, коалиционни и т.н. В истинския смисъл водих битки и със „свои“, и с „чужди“, докато се оказа, че няма наши и ваши, или както бе казал един кмет на един мой приятел „Сите сме едно"!

- И все пак си имал реална власт. Познаваш и двете страни на този медал. 

- Единствената реална „власт“ имах над себе си и това, което правех като художник у нас и в чужбина, както и заниманието ми с „тихата лудост“, неречена колекционерство. През периода на моето разкарване от СБХ се смениха 7-8 председатели, в началото на 90-те години напуснах и Съюза - и през всичките тези години останах „диктаторът“! Една „диктатура“, която започна още с участието ми в Първата младежка изложба през 1960 година! Оттогава досега се наложи цялото българско изкуство да мине през ръцете ми от Възраждането - от Захари Зограф до най-младите. Няма сериозен български автор, за когото да не съм писал по-малки или по-големи материали. Тодор Живко ме обяви за монополист, който „купува души“.

- Доста демонично! 

- Не е лошо мистификаторите и демонизаторите на скромната ми персона да си зададат някои въпроси. Колко пъти се опитваха, както беше казал Живков, тамян да ми кадят, и въпреки това - тях ги няма и няма да ги има поради една проста причина, че самите те са ялови и безплодни. В случая се сещам за образа в стихотворение на мой приятел за дървениците, които като се насмучат хубаво от него, тръгвали да се хвалят, че са дървеници с благородна кръв!

- Страхувал ли си се от Живков? 

- Отношенията ми с Тодор Живков имаха доста сложен и противоречив път. От пълна адмирация на това, което правех и правеше нашият Съюз, до тотално отричане след 2-3 години, в тъй наречените „Съображения за монополизма на Светлин Русев“ и търсенето на „тамян да ми кадят“. Личен сблъсък съм имал на няколко пъти. (В Съображенията си Живков оценява действията на Светлин Русев, по това време член на ЦК на БКП, във връзка със създаването на Русенския комитет като „недопустими“. „Той е интелектуалният подбудител, пише Живков. Трябва да се провери дали не е завършил йезуитско училище, защото има способности на йезуит. А е талантлив! Те искат да правят дисидентска организация“. Живков предлага още на следващия ден след учредяването на комитета Русев да бъде освободен от всички заемани държавни постове и длъжности. Анатемосването е подето и от останалите членове на Политбюро на ЦК на БКП. Цялата система настръхва срещу него, за да го премаже. Това окуражава Живков и той нарежда:“Цялата сволач трябва да се махне, за да не трови младото поколение!“ -б.а.)
В по-розовия период от нашите взаимоотношения бях извикан в Политбюро за изложбата на Гришата Ковачев, с намерение да се закрие. Но там от изказването на членовете на Политбюро усетих, че не аз и линията на СБХ, а Александър Лилов, който в момента беше болен, е целта. Имах чувството, че и Тодор Живков ги усети и не успяха да закрият изложбата, но за сметка на това излязоха няколко остро критични материала.

- Имал ли си личен сблъсък с него? 

- По-сериозният сблъсък се получи, ако може да се нарече сблъсък – заради две мои положителни реплики - едната за филма на Христо Христов „Една жена на 33“ и другата - за паметника на Валентин Старчев. И при двете Живков избухна.

- Кога се случи това? 

- Във Воден на традиционната сбирка на председателите на творческите съюзи и тъй наречена ловна дружинка на Първия. След поддякването на „ловците“ „колко е слаб филмът“ (с изключение на Людмил Стайков), си позволих да кажа, че филмът е добър, аз като първи зам.-председател на Комитета за култура съм го приемал и „самият факт, че Каракашев е написал отрицателна статия в „Работническо дело“ - това означава, че филмът е хубав“. Живков избухна грубо и напусна ядосан „седянката“. Можеш да си представиш как се чувствах не само аз, но и цялата компания! Изтеглих се настрана с кафето си и след малко дойдоха при мен двама известни писатели и един мастит критик и почти съучастнически ми казаха: „Русев, не трябваше да ядосваме др. Живков“. Какво можех да кажа, освен, че аз не съм искал да го ядосам! А всъщност, същото нещо предния ден му го е казал Александър Лилов и моята реплика е преляла чашата. Подобна беше и реакцията му в Шумен, когато възкликна одобрително за паметника на Крум Дамянов: „Е, това е паметник, а не като онова бесило пред НДК“.

- Такава ли е била оценката му за паметника пред НДК?  Толкова спорове се водят сега за този паметник, а Живков си е казал думата още тогава. 

- Да, позволих си само да кажа: „На Старчев паметникът не е по-лош, но е по-различен“. За миг цялата официална група се изниза, за щастие само Жоржета Чакърова се завъртя до мен. В автобуса положението беше още по-комично - всеки гледаше навън през прозореца нещо „много важно“ и никой не смееше да ме заговори. Но реалният директен сблъсък беше през 1987 година – поводът бе изказването ми в Народното събрание срещу законопроекта за териториалното делене, който беше внесен от Тодор Живков. Беше страшно! От страх или от нещо друго, но слюнката ми беше засъхнала на устата. Изпитвал о-скоро неудобство да реагирам за неща, за които не е прието да се реагира. Иначе нямаше от какво да се страхувам. Нямаше какво да загубя. Разбира се мръсотията, която се изсипа покрай Русенския комитет, не е много приятна, но всяко поведение си има цена и рано или късно ще трябва да се плаща.

- В тази ВИП-ловна дружинка надлъгвахте ли се кой е по-добър ловец или винаги хвалехте Живков? 

- Много е приятно с днешна дата да се говори за ловната дружинка на Живков, но всъщност това бяха сбирки (всяка година през зимата) на всички председатели на творческите съюзи с няколко души, които бяха истинската ловна дружинка. За съжаление почти всички, с изключение на Веселин Йосифов и моя милост, станаха ловци. Живков използваше тези сбирки за някакъв разговор и според характера на разговора включваше различни хора, както беше случая с филма „Една жена на 33“. Тогава бяха поканени и Васил Попилиев, и Людмил Стайков, и Павел Вежинов. При друг случай беше поканил Богомил Райнов, Стоян Михайлов, Тодор Божинов и др. Но ловното ядро оставаше неизменно! Имаше и доста сервилни изказвания, но повечето вече са покойници.

- Вярно ли е, че по време на лов сте обсъждали възродителния процес? 

- Ако има записи на срещите, ще е доста любопитно с днешна дата да се чуят някои неща, особено за възродителния процес, за да е наясно кой какво е говорил, кой е поддяквал, кой е мълчал и т.н.

- А кога стана вегетарианец? 

- Вегетарианец бях решил да ставам по идейни съображения, но решението взех, когато след някакъв лов Любо Левчев ме извика да се снимаме. Цялата група се беше наредила пред камара убити сърни, елени, диви прасета. Излязох от вилата само по поло - изненадата ми беше истински шок! Само си обърнах настрани главата да не гледам и от тогава приключих с месото. Всъщност снимката е публикувана на няколко пъти - с цялата група, и поне за мен, е ясен и доста ценен документ.

- Защо ти „го отнесе“ повече от другите за Русенския комитет? 

- И до сега не мога да си го обясня. Очевидно, че нещо дълбоко беше засегнало Тодор Живков или много и многократно беше настройван срещу мен от Милко Балев, Пенчо Кубадински, Гриша Филипов, Чудомир Александров... Но мисля, че първите двама имаха основна заслуга.
 
-  Вървяла ли е ДС по петите ти? 

- След като си на разработка, естествено че вниманието на ДС беше очевидно. Тодор Живков беше казал: „Огън да им гори под краката". Подслушването и опитите за шантаж бяха най-малкото.

- Какво очакваше от закуската с Франсоа Митеран (срещата на френския президент с 12 български интелектуалци, дисиденти е на 20 януари 1989 г. във френското посолство в София и има пряко значение за развитието на демократичните процеси в България. Участват Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Ивайло Петров, Светлин Русев -б.а. )? Излъгаха ли ви тогава?

- Не съм имал някакви огромни очаквания, само надеждата беше по-голяма, че ни очаква промяна. Всъщност надеждата за промяна беше най-голямата илюзия.

-  Намери ли за себе си обяснение на феномена Ванга? 

- Не търся, имам не само моето обяснение. Ванга беше изпратена с мисия, която носеше през целия си мъченически живот. Кой и как ще си го обяснява, това е въпрос на вяра и убеждение в един иреален свят, по-реален и по-действителен от нашите земни привидности. Ванга беше дар за България и това следва да се осмисли от всеки един от нас - защо именно в България и да се види смисълът, как една жена в това състояние, на слепота, помагаше на хората. Че Ванга беше изпратена със специална мисия – това трябва да се знае! Тя не е обикновена врачка, не е обикновен медиум, тя не е контактьорка. Тя е един извисен дух, който беше приземен на наше, земно ниво, за да може да разговаря с такива бунаци като нас. И те да я разберат... . И днес Ванга липсва на България.

- А питал ли си Ванга за своето бъдеще?

- Не, избягвах. Единствено по време на „Съображенията“ приятели бяха занесли часовника ми. След всичко лошо, което видяла, е казала: Айде; тръгвайте си! Отивам да се моля. Няма да им го дам!“

- Любопитен ли си да узнаеш какво е там, Отвъд? 

- Убеден съм, че има Отвъд, но истината за Отвъд не е за любопитни, а за Посветени! Нямам самочувствието дори на ученик, за познанието на Пътя, но вярвам в него.

- Когато изографиса храма в Рупите, църквата те анатемоса. Това притесни ли те? 

- Не ме притесни ни най-малко. Само съжалявам, че вгорчиха последните години на Ванга. Разговорът на Ванга с Натанаил, документиран във филма на Тома Томов, е показателен колко далече е институцията от истинската Вяра.

- Докато рисуваше в храма, имаше ли усещането, че някой те наблюдава? 

- Не, по-точно знаех, че някой ми помага да издържа и на напрежението, и на проблемите в работата. Подобно усещане съм имал и при други случаи – например, когато рисувах стенописта в НДК -картината със Самуиловите воини, една от „Пистите“ и т. н.

- Чувала съм да казват за теб: той е еретик. Защо? 

- Приемам го повече като комплимент и за да не е нескромно, не бих казал защо. Дано не идва от тези, които са готови да носят сухи съчки за кладата!? 

- Защо напусна Народното събрание? 

- Защото разбрах, че промяната е илюзия, че сме там за параван на игрите на политиците за спасяване на каузи, които времето беше отхвърлило изобщо, но конкретният повод беше присъединяването ми към една декларация на СДС срещу руските танкове, които бяха нахлули в Литва, или Латвия (не помня точно). Подвикванията откъм сектора, на БСП: „Той иска да се хареса на СДС“ ми дойдоха малко в повече. Само им казах, че аз ако искам да бъда в СДС, имах много повече основания от мнозина пребоядисани демократи.

- Съжаляваш ли, че даде толкова много от енергията си за политиката? 

- И да, и не! Никога нямаше да имам толкова очевидни разочарования, ако не бях искрено участвал в това, което у нас се нарича, политика, а всъщност е байганьовско поведение. За Европа дори не ми се говори

- Днес за какво би се бунтувал? 

- За много неща. - и от социален, и от политически, и от творчески характер. За всяка човешка кауза - ако повярвам в нея! Но действителността така е обръгнала на недоволства, и то масови и публични, до такава степен държавниците и политиците нямат чуваемост за общественото и лично недоволство, толкова силни неща се казаха и написаха от умни и интелигентни хора - и какво от това? Силата на словото, на мисълта, на различността и откритата позиция са извън общественото влияние и въздействие. Пълна девалвация на интелигентните норми на внушение. Бунт?! Срещу кого? Но ако се наложи битка за кауза - няма да ми се размине.

- Страданието като че ли е твоята запазена марка. Защо? Драматизмът те привлича. Това подсъзнателно ли е? 

- Не толкова страданието, колкото изпитанията. Това са неща извън нас, които не се поръчват като запазена марка. Вероятно съдбата някога, някъде в неизвестни за нас пространства е разпределяла болката, мъката, радостта и надеждата. Вероятно нещо от тях ми се паднало за добро или лошо. 

- Ти сякаш нямаш усещане за възраст, а и тя не ти дава основание да си усетиш годините. Това какво е - ген, хъс за живот или...? 

- Нямам навик да си броя годините, но по различен начин те ми напомнят за себе си. Засега с по някоя изложбичка гледам да не ги забравя... Не знам, вероятно имам доста несвършена работа и тя не ме оставя да мисля за годините. Освен това, баща ми си замина на 90 години, а майка ми на 95 четеше вестници. Това го казвам, не за да плаша някого с години. Както знаеш, ген, не ген - там друг разпределя пътуването и разписанието.
 
- Какво те отвращава днес в живота ни? 

- В неговата цялост го живеем с отвращение. Отвращава ме обезсмислянето и обезценяването на човешкото в човека.

- Накъде върви нацията ни? Май се лутаме. 

- Духовното ни обедняване е смазващо. Отвсякъде зловещо ни облъчва простотия. Ако това образование наричаме адаптивно, както би казал министърът - то е адаптивно само към една израждаща се в световен мащаб бездуховност. Ако не се осъзнаем, ще станем част от тази бездуховност. Накъде върви нацията? Дори не смея да си помисля - дали изобщо вече сме нация! Докато не се осъзнаем като нация със своя история, памет и достойнство, ще се изгубим и като народ.

http://epicenter.bg/article/Svetlin-Rusev-Vanga-beshe-izpratena-s-misiya-koyato-noseshe-prez-tseliya-si-zhivot-/90938/11/34