спряла на място дребните проблеми на Европа.

Настанала такава чумна епидемия, каквато светът не бил виждал от VI век и не му било съдено да види отново чак до 90-те години на XIX век.

Тя била подхранвана от опустошителната смесица на три сродни болести - бубонна чума, септична чума и пневмонична или белодробна чума.

Първите два варианта били пренасяни от бълхи, които се размножавали по черния плъх; третият, преносим по въздуха, вариант бил особено бърз и смъртоносен.

В най-често срещаната си бубонна форма бацилът pasteurella pestis причинявал подобна на цирей бучка в слабините или под мишниците на жертвата, придружен с черни петна по кожата от вътрешните кръвоизливи. Три-четири дни непоносима болка предшествали сигурната смърт, ако циреят не се пукнел преди това.

Средновековната медицина, макар и най-общо осведомена за инфекцията и заразата, не разбирала точните механизми за предаването на чумата. Претъпканите жилища и лошата хигиена, особено в градовете, осигурявали отлична околна среда за плъховете. Резултатът бил масова смъртност.

Пандемията, която започнала в Централна Азия, се разпространила със страшна скорост. В началото тя се обърнала на изток, към Китай и Индия; но за пръв път била документирана в Европа през лятото на 1346 г. в генуезката колония Кафа на Крим, която била под татарска обсада.

Обсаждащите катапултирали заразени с чума трупове в града, за да сломят съпротивата; тогава защитниците се втурнали към галерите и започнали да гребат, за да се спасят. През октомври 1347 г. чумата достигнала до Месина в Сицилия. През януари 1348 г. тя достигнала до Генуа чрез една достоверно установена галера от Кафа. Прогонена от своето родно пристанище от ужасените граждани, заразената галера отплавала първо за Марсилия, а после за Валенсия. През същата зима чумата поразила Венеция и други адриатически градове, преди да се премести към Пиза, Флоренция и Централна Италия. До лятото тя вече била в Париж, а до края на годината прекосила Ламанша. 1349 г. станала свидетел на нейния марш на север през Британските острови, на изток през Германия и на югоизток в Балканите. 1350 г. станала свидетел на навлизането й в Шотландия, Дания и Швеция и през градовете на Ханзата на Балтийско море, в Русия. Само малко места останали незасегнати - Полша, графство Байон в Пиренеите, Лиеж.

Популярните реакции спрямо чумата варирали от паника и див разврат до сила на духа и чувство за дълг.

Духовенството често страдало прекомерно от грижите за своето паство. Черният флаг плющял жално върху изоставените енорийски църкви. Царяло убеждението, че Бог наказва човечеството за неговите грехове.

Изчисляването на загубите е трудна и предимно техническа задача. Около една трета от населението на Европа загинало. 

Социалните и икономическите последици от такива гигантски загуби трябва да са били много големи.

Черната смърт обикновено била смятана от историците за решителна точка в упадъка на феодалната система.

Втората половина от XIV век определено период на дезорганизация на именията, на западаща търговия, на недостиг на работна ръка, на нещастия в градовете.

Психологическата травма била много дълбока. Макар че Църквата като институция отслабнала, народната религиозност нараснала.

Дошло на мода силното благочестие: хората усетили, че Божият гняв трябва да бъде успокоен. В Германия процъфтявали огромни групи от самобичуващи се, а у нас нахлуващите османци били възприемани като наказание за многото грехове. То трябвало да бъде понесено.

(със съкращения и незначителна редакция от "ЕВРОПА История" от НОРМАН ДЕЙВИС)