Плът и смисъл. Памет за Желю Желев

07.02.2015

Съмнявам се, че след като ни напусна, този свят ще стане по-малко философски - философски той никога не е бил, не би могъл и да бъде: светът е свят не за да е философски, а за да е реален, за да светува. Но че с неговата кончина светът ще загуби, че вече е загубил искрица човечност, не ще и дума.

Някога много, много някога, толкова някога, в отговор на неутолимата комисарска ярост, с която го ругаеха и свои, и чужди, под заглавие "Обезглавяването на вестоносеца" писах в пресата, че д-р Желев няма шанс в политиката, защото му липсва минимумът поквара, необходим и за най-почтената, и за най-непорочната политическа кариера. Оказах се прав с една правота, която тровеше живота му до последния му миг.

Преди да бъде политичен, той беше човечен. И всичко останало, цялото му гражданско битие бе подчинено на човечността. Да си пълноценен, пълномерен човек е несравнимо повече, отколкото да си преуспял учен или държавник. Конкретното човешко вълнение го вълнуваше по-неукротимо от глобализма на великите исторически цели. Вълнение след вълнение Желю очовечи голямата политиката, облагороди я с безмерната си доброта.

Той не беше безкомпромисен, защото безкомпромисността е античовешка. (Стайнбек учи, че истинският, живият живот се състои не от "или - или!", а от "и, и, и...".) Той не беше амбициозен, защото амбициозността също обезчовечава. Той не беше безпринципен, но не бе и ездач на принципи, защото прекомерната принципност изсушава душата. Той бе несъмнено успешен държавник, предпазил нацията ни от тежки беди, но най-несъмненото, най-ценното му качество бе талантът му да съизживява, да се себетранспортира в болката на ближния. И ако повярваме на Достоевски, че състраданието е върховен закон на битието, Желю бе, Желю се себеизгради като човек в най-висшия, в най-високия, в Божия смисъл.

Неговият материалистичен светоглед не му попречи да го стори - макар и невярващ, той преживя и изживя живота си далеч по-богоугодно и богоподобно от милионите православни и католически фарисеи, чийто морален пътеводител бе девизът на Тартюф: "Ний не вършим грях, кога грешиме тайно."

Той бе готов не само според Христовия завет да подели двете си ризи с ближния - той преотстъпваше и единствената си риза. Когато ден преди авантюристичното си бягство от кошмарите на комунизма към свободния свят го срещнах случайно (пък може би и не съвсем случайно) на жълтите плочки в центъра на столицата, той свали от плещите топлата си фланела и ми я подаде с думите: "На теб ще ти трябва повече." А му беше единствена - той никога нямаше по две.

Посменно ни изключваха от университета, арестуваха ни посменно - ту него, ту мен. Посменно ни изпращаха по етапен ред в провинцията: него - в родното Веселиново, мен - в родната Силистра. Когато арестуваха него, сякаш мен арестуваха; когато арестуваха мен, сякаш арестуваха него. И тази реципрочност съдържаше онзи извечен кръговрат между Божието и людското, извън който битува само оскотяването.

Негово лично постижение бе, както заяви нашият общ приятел Петко Симеонов, че се беше себеизградил, себесъздал. Именно себеизградил - без протектори и протекции, без меценати и ментори, само с неимоверни собствени усилия, прекрачил, обут в цървули, от прогимназията на Веселиново в шуменската гимназия. За да се изправи - самотен, обречен и неразбран дори от съмишлениците си - години по-късно, като аспирант, срещу онова царство на лъжата и злото, което тровеше всички ни. Но него - като че ли повече от нас, останалите. И когато впоследствие неговите многобройни политически опоненти (или по-скоро настървени идеологически врагове) го виняха, че проявявал безпринципна търпимост към неокомунисти и другомислещи, те забравят, че зад видимата му безпринципност се криеше един непоколебим морален принцип: да предпази страната ни от опустошителни конфликти и дори кръвопролития, от онези бесове и демони, които вилнееха в съседна Румъния непосредствено след разгрома на династия Чаушеску. Той бе съхранил в рефлекса си малкото добро, което все още носеше класическото българско село и интуитивно разбираше, че човешкият живот е висша ценност, че опръскана с кръв, и най-благородната идея става неблагородна, че когато са достатъчно цивилизовани, двама политически противници могат да бъдат и лични приятели. Малцина от съвременниците на Желю бяха дорасли до това съзнание - наложи се той, веселиновецът, да ги учи на хуманност.

Така, както недодяланият и грубоват в маниерите си провинциалист Жан-Жак Русо разкриваше навремето пред надменните и разглезени дамички на парижките салони простите истини за Бога и света.

Той успя не само да се себеизгради - той успя и да се себесъхрани в едно опорочено от суровите ни балкански нрави време, в една безпощадна епоха, която бе решена да убие в него човека, за да възцари държавника. Верен на непретенциозното си благородство, той нагледно ни показа, че държава и нравственост не са несъвместими понятия, че единствено и само социалните еволюции крият надежда за бъдеще, докато революциите изкривяват естествения ход на събитията и водят до още по-чудовищни издевателства от издевателствата, срещу които воюват.

По-ясно, по-точно и по-своевременно от всички ни той осъзна колко еднородни по своята политическа и психологическа природа са нацизмът и комунизмът, колко справедливо е осъдено от световната общност варварството на нацизма и колко несправедливо е пощадено варварството на комунизма. В тази му непоколебима морална присъда прозвуча върховенството на състраданието, а компромисността му градира в безкомпромисност. Така, чрез това състрадание и тази безкомпромисност човекът се превръща в човечество, а фундаменталният принцип на Гьоте, че под всяка надгробна плоча лежи всемирната история, придобива плът и смисъл.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4584091