Десислава  Молева 

 Димитър Георгиев Молев (1915- 1981) е една от най-емблематичните фигури в рода Молеви и в град Златоград в средата на миналия век. И до ден днешен неговите деца, внуци, а и всички хора, които са го познавали, си спомнят с изключително топло чувство за неговата личност. За мен той винаги е бил символ на една отдавна отлетяла епоха на много мизерия и трудности, но и на много истинска доброта  и неподправена позитивност към всички неща, и добри и лоши, неизменно съпътстващи човешкия живот. Начинът, по който е изживял своя живот, не предполага просто животоописание на един човек, живял някога и някъде, а разказ за дядо Димо, човека като всички останали, но и като никой друг, когото познавам.
 
Димитър Молев е роден в гр. Златоград през 1915 г. в семейството на Георги и Марийка Молеви. Това е било едно съвсем нормално за времето си семейство, но създадено от природно интелигентни хора с изключителен стремеж към познаването не само на света в границите на собственото си населено място, а и много отвъд него. Въпреки липсата на възможности за пътувания и липсата на обособен културен живот, Марийка е всеизвестна с голямата си начетеност и любовта си към писаното слово. Нейните деца и внуци си я спомнят все с книга в ръка, в малкото мигове на лично време, които е можела да си позволи, защото семейството е имало 5 деца. А Георги Молев от своя страна е бил човек, ползващ се с респект сред своите съграждани. Често в дома им са идвали хора да се консултират с него по всякакви въпроси. Животът му до голяма степен е белязан със стремеж към това да бъде полезен на своето общество по всеки възможен за него начин. Георги Молев е бил кмет на село Бял Извор, а сред златоградчани той е известен и като един от ктиторите (спонсор, казано по новому) за построяването на църквата „Света Неделя”, разположена на едноименния връх над Златоград. Там именно е и неговият гроб.
 

Димитър завършва основното си образование в гр. Златоград, а след това и Стопански техникум в Кърджали със специалност „шивач”.  Именно в Кърджали се запознава и със своята бъдеща съпруга Елена, която е бежанка от Беломорска Тракия и по това време живеела в турския квартал на града. Женят се през 1938 г., като сватбата се състои на емблематичния за нашия род връх Света Неделя, до църквата и в близост до старата римска крепост, която се намира в околността. Впоследствие му се налага да започне да работи незабавно, защото на плещите му се стоварва тежестта да издържа цялото си семейство. Започва работа по своята специалност в град Златоград и се прочува като добър майстор в своя занаят.
 
През 1939 г се ражда първият му син – Георги. През 1943 година, гръцките и югославските владения в Македония са поделени на окупационни зони и Димитър е мобилизиран в армията в окупационен корпус в бивша Югославия, а братята му  -  изпратени в Унгария. Самият той по-късно казва, че по никакъв начин не е могъл да си представи, че трябва да убие човек, и разказва една интересна случка от онези години. След като го изпращат в Югославия, той не само че не се втурва да унищожава „врага”, но дори успява да се сприятели с местно сръбско семейство, чийто син е партизанин. Една вечер Димитър отива на гости на това семейство. Малко по-късно внезапно в дома им се появява техният син.  Двамата се оглеждат, познават по униформите си, че са врагове, но нито единият, нито другият вади оръжието си. За този случай Димитър казва, че дори по време на война, човекът трябва да остане човек. Вероятно този начин на мислене е можел да му коства живота, но съдбата е била благосклонна.
 
         

                                     
Връща се от Сърбия през 1944 г. Налага се да се премести с цялото си семейство от Златоград в с. Баните (днешна Гърция), защото единият му брат заболява сериозно, а в селото има 13 бани за лечение на различни болести. При липсата на друга възможност за лечение по онова време, хората са разчитали на помощта на този тип медицина. Три месеца по-късно обаче настъпващата по тези земи гръцка армия ги принуждава да се върнат обратно в Златоград,  без дори да имат възможност да вземат какъвто и да било багаж със себе си. Димитър се опитва да се върне и да събере останалото в Баните имущество, но селото се оказва вече окупирано от гърците и всичко остава там. Това е голям удар върху семейството, то значително обеднява. През 1946 г. се ражда и вторият му син – Ангел.
 
В следствие на тези събития, отново занаятът му го спасява – той започва работа в местното военно интендантство като шивач. Той е човекът, ушил първите униформи по съветски образец за българските военни части в Златоград. По-късно обаче решава да напусне интенданството и отива в Чепеларе, където изучава лесовъдство. Това му дава възможност да работи като горски стражар в продължение на 10 години. Бидейки извънредно добронамерен по душа човек, той си спечелва уважението на местните хора и по време на работата му като лесничей, почти няма нарушения. За мен до ден днешен е учудващо, и дори понякога ми се струва нереално, да чувам от неговите близки, че на практика той не е имал врагове. Как го е постигнал и какво му е струвало, само той самият си е знаел.
 

В средата на 50-те години на миналия век, Димитър заболява от рядко заболяване – болестта на Бюргер. Бил е страстен пушач и това до голяма степен е допринесло за отключването на това заболяване. Обичал е бохемския начин на живот и никак не се е лишавал от пушене и пийване. Това са двете му, единствени слабости, заради които и вероятно си отива сравнително млад – само на 66 години. След откриването на болестта се налага да напусне лесничейството. Завръща се в Златоград, където отваря шивашко ателие на главната улица. Там работи до края на живота си. Голяма част от жителите на градчето са ходели да шият дрехите си при него. Познавали са добре и слабостите му – заедно с плата за дрехата са носели на майстора и шишенце гроздова ракия. Случвало се е понякога и да позабави някоя поръчка, но никой от клиентите му не се е сърдел, понеже са знаели, че поръчката им ще бъде изпълнена, и то по най-добрия възможен начин. До ден днешен се носят разкази за майсторлъка му – не е ползвал готови кройки, а само с няколко мерки и драски върху плата успявал да сътвори точната форма, точно по мярка на клиента. Често пъти са се удивлявали на спокойствието му и същевременно на изключително бързото завършване на поръчката – бил е способен да ушие панталон за „час и половина, заедно с мохабета”. Идвал в ателието си, сипвал си чашка ракия, драсвал тук-там някакви знаци по плата, които само той разбирал, и с няколко разреза на ножицата и няколко шева на старовремската му шевна машина поръчката била готова. Всеки ден, като привършел своята работа, се прибирал у дома си и дълго четял любимите си книги. И така до края на неговия живот.
 
Димитър Молев умира през месец април 1981 г.  Смъртта го настига в дома му, заобиколен от неговите близки. Погребан е в гробището на град Златоград. И до ден днешен тези, които помнят тези събития, казват, че погребение като това градът не помни. Да се прости с Димо, както е известен сред близките си, се стича цялото градче – дори в последния си път той не е сам, а е заобиколен от цялото семейство и всичките си многобройни приятели.
 
Животът на Димитър Молев не е живот, изпълнен с върховни постижения по смисъла, който обикновено се влага в това. Това е бил един скромен, смирен и изпълнен с доброта живот, което за мен е най-голямото възможно постижение, особено в условията на живот по онова време. Този човек никога не е бил богат, никога не е имал много, а всъщност е имал почти всичко, защото е умеел да се радва на своя живот такъв, какъвто е. До ден днешен децата и внуците му си спомнят за него с невероятна носталгия и винаги, когато се говори за него в нашето семейство, се споменава думата „благ човек”. Той е бил много благ човек и по силата на своята благост е изживял един живот, скромен в своята същност, но достатъчно достоен, за да се помни и до днес. В този смисъл това животоописание никога не може да бъде напълно завършено, защото той продължава да живее във всеки един от нас, неговите наследници.