Явор Пенчев

                                                                                             
                                                                                          
МОЯТ ДЯДО
(1927-1987)
 

 Моят дядо, Димитър Маринов Биков, е роден през 1927 г. в родопското село Борово, община Лъки.

Зидар бил баща му, чак до Ксанти в Гърция е ходил да строи, за да изхранва семейството. Но Димитър искал да се учи и в Садово завършва селскостопански техникум. През ваканциите скитал от градеж на градеж с баща си - то не можело иначе при оня недоимък. След като завършил, става чиновник в пощата.

По това време в Лъки по рудниците идват съветски специалисти. Дядо учил руски в гимназията, първо заради езика се въртял около тях, после много ги харесал - широко скроени хора, много сърдечни. ”Ако е за работа, не се жалят, ако е за почивка, хапват и пийват като нас”. Един от тези руснаци - Драч, го завладява с това, че е началник, но не се големее и не важничи, не се качва на служебната кола, а върви редом с минъорите. И с такъв отривист смях - миньорите първо го обикват заради смеха му.

Той го запалва да опита миньорството. Може би има магнит между силните мъже. Те се разбират с поглед и се привличат. Най-напред чиракува при него, след година майстор става, после бригадир.

Като бригадир много държал на другарството: “Сам човек в рудника за никъде не е. Страшна е земята. Хиляда черни уста разтваря да те изяде. Къде ще ходиш сам да се бориш. Виж, другари имаш ли, друго е. Повече от брат ти става колегата. Старият колега става и баща на новака.” “Догаждам се аз по ръкостискането и гласа на всекиго дали е готов живота и гроба с нас да разделя, или не е, бива ли да го приемаме в нашата бригада, или още не бива”, “Да се сплотяват човеците пред голямата сила”, ”Миньорството е даване на труд. Не мога да командвам, ако сам не работя. Ние сме части на един часовников механизъм. Ако аз съм стрелката на часовника, може ли стрелката да спре, а часовникът да работи. Такъв часовник го мятай в дерето.”

Чета мислите му в разказите на Надя Кехлибарева и Никола Гигов за него и много съжалявам, че не съм могъл да си поговоря на живо с него, с този мъжкар, когото хората помнят като такъв и досега. Тази негова философия довежда до няколко национални рекорда по рудодобив, много ордени на трудовата слава и званието “Герой на социалистическия труд”. Но Димитър Биков схваща бързо, че големеенето е опасно. Има си пример по човечност от Василий Драч. Не егоизъм се ражда у героя, а благородство. Бригадата поема издръжката на един студент по медицина, купува дрехи и храна на сираци в района. Проявяват се не само с труд, но и с човещина.

Преживявал е злополуки, свличания, наводнения, но най-много му тежало при опити да се омаловажи изчисляването на минъорския труд в счетоводството. ”Отдъхвах си едва когато минъорите се подписваха с твърд почерк на ведомостите, обръщаха се към мен и в очите им нямаше укор, а усмивка. Тия погледи са моята съвест. Затова ме обикнаха минъорите.”

Този морал на добър човек и ръководител - простичък, но ценен в живота, уважават и неговите внуци, ще уважават и поколения напред, надявам се, независимо от смяната на обществения строй и ценности.