Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч, а детството му минава в бащината къща в Дупница.

Той е Председател на Съюза на българските писатели от 21 март 1964 г. до смъртта си през 1966 г. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теорията на отражението. От 1942 г. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура'“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Димитър Димов утвърждава в българската литература модерния стил, който се отличава с психологическа дълбочина, остра конфликтност и безспорен пиетет към богатството на езика.

Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Първият роман на Димов е „Поручик Бенц“ (1938). Той е започнат около 1933 г. и завършен в Бургас през 1938 г. Изпратените във в. „Литературен глас“ и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на декември 1938 г. (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939).

Освен „Поручик Бенц“ Димов публикува разказите:

„Севастопол, 1913 г.“ („Литературен глас“, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир“, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката“),
„Карнавал“ („Литературен глас“, № 453, 18.02.1942) и
пътеписа „Субтропични брегове“ („Мир“, № 12623–12628, 09.1942).

„Роман без заглавие“

Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 г. Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн“. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие“, е отпечатано в сп. „Пламък“ (1967, №11 и 12) и влиза в „Събрани съчинения“ от 1966–67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 г.

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души“. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945 г., получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски, унгарски и полски език и е екранизиран.

Скоро след това Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания — „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“.

Към този период вероятно се отнася и намереният след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго“.

„Тютюн“ е един от най-четените романи в българската литература. През 1946 г. е отпечатан откъс в „Литературен фронт“. Романът е окончателно завършен през 1951 г. По политически причини творбата е преработвана два пъти. Едва през 1992 г. се появява отново в първоначалния си образ. Романът е екранизиран през 1961 г.

Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета“ (публикуван в сп. „Пламък“, 1966, № 10), който Димов започва през 1958 г. и независимо от сключените договори с издателство „Български писател“ и с Комитета по култура, го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП.

Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн“) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период.

След „Тютюн“ писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се: разказът „Анатомът Да Коста“ („Наша родина“, 1955) и пътните бележки „Юлска зима“ (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954 г.;
пиесите „Жени с минало“ (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), „Виновният“ (1961, в Народен театър „Иван Вазов“) и „Почивка в Арко Ирис“ (1964, в Театъра за младежта).

Вестник "Словото днес"