Николай Николов Генчев

Роден на 2 ноември 1931 г. в с. Николаево, Старозагорско.

Завършил история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподавател в университета, професор от 1974 г.

Член-кореспондент  на БАН /1989/. Професор, доктор на науките. Декан на Историческия факултет на Софийския университет.  Ректор на Софийския университет (1989-93).

Един от създателите на катедрата по културология. Директор на Центъра по културознание.

Удостоен с международната Хердерова награда /1989/. Златна палма на френските университети през 1992 г. Автор на 20 книги и стотици студии и статии.

В своето време той беше един от най-значимите мъже на България и на 10 ноември 1989 година беше сред възможните водачи на демократичните сили.

Колоритна личност, която десетилетия наред беше в центъра на общественото внимание. Жизнен, интелигентен, ерудиран, артистичен, тогава правеше впечатление на честен и мъдър. Предполагаше се, че зад фасадата на неговата жизненост и интелигентност е премислящият голям човек.

Генчев умееше да се забавлява по начини, които сами по себе си рушаха софийския провинциализъм. По време когато преследваха за дълги коси и бради, той беше бохем от международна категория. Но за да бъде картината на неговия размах по-пълна, трябва да се добави, че колкото и да окъснееше вечер, което на младини му се случваше често, сутрин, в шест часа, той сядаше на писмената си маса. Умееше да работи и работеше здраво, без да се надценява.

Генчев беше приеман като пример за човек с европейска мярка.

Патриот, общественик, току-що завършил висше образование, той е препоръчан от българската държава на тогавашния алжирски президент Бен Бела и става негов съветник, после се отказва от очерталата се политическа кариера, за да се посвети на науката. От него бяха респектирани държавни и партийни ръководители на комунистическа България. Той повлия в изграждането на хиляди специалисти-историци. През 1981 година, когато се отбелязваше 1300-годишнината на българската държава, Генчев изнесе цикъл от телевизионни лекции за историята на България. Стигна до Първата световна война и болшевишката революция от октомври 1917 година. Тогава каза - с Октомврийската революция беше сложено началото на един мащабен социален експеримент, за чийто изход е още рано да съдим. Поради тази причина аз не съм компетентен да говоря за събитията след нея.

За днешните ни възприятия и исторически опит думите му са незабележими, но тогава те бяха гръмко отрицание на тоталитарния комунизъм.

Генчев написа и издаде важни трудове в областта на новата и най-новата българска история. Книгата му “Левски, революцията и бъдещият свят” беше документ за демократичните тежнения в българското общество през 70-те и 80-те години на двайсетия век.

По време на учредяването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (3 ноември 1988) Николай Генчев беше в болница за сърдечна операция. След като се възстанови, около него се събра кръг от съмишленици, които настояваха за политически промени, съобразени с българските национални интереси. Различията им с Клуба, многократно изтъквани, бяха свързани с опасения от турски терористични организации, които по твърденията им са провокирали Възродителния процес.

През декември 1989 г. Николай Генчев инициира и оглави Български национален демократически съюз (БНДС) като различаваща се от СДС национална организация. Разгласи поканата си до Желев за публичен диспут по националните проблеми. Под натиск на външни и вътрешни политически сили, както и в резултат на собствено преосмисляне, той разпусна БНДС. Веднага се включи в Съвет на учените в подкрепа на СДС. По-късно създаде партията Конституционен форум. Влезе в коалиция с БЗНС и без успех участва в изборите през 1991 година. След това имаше поредица от инициативи за обединение на либералните формации.

Отказа на БСП да стане министър-председател след оставката на Филип Димитров (1992). Кандидат за президент през 1996, но не беше подкрепен от основните политически сили, които бяха преценили, че други са по-достойни. Почина на 22.11.2000.

През 2005 година излязоха от печат негови мемоари, които по моя оценка промениха образа му. В тях той се представя като човек без втори план - бил е това, което е показвал. Няма великодушието, породено от времевата дистанция, няма прошка, няма премисляне. Всичко е такова, каквото е било, когато се е случило. Дори рефлексията е рефлексията на момента. Някой го ядосал някога си, той продължава с яда си двайсет години по-късно. Изведнъж се показва като злобен, заядлив и дребнав човек.

В мемоарите си Генчев е краен нонконфромист, НО в цялостна интеграция с тоталитарната система. Всекидневието му е подчинено на участието в тоталитарните игри: български, университетски, селски, комосомолски, партийни...  Излиза, че животът му се е изчерпвал с това всекидневие. Изпада в дребнавости, които би трябвало да е забравил на другия ден, а той ги описва едва ли не едно към едно, като прeдвидливо пропуска някои аспекти на своето участие в същите тези дребнави селски игри. В мемоарите си Генчев не се възприема като деец в друга координатна система: общоевропейска или общочовешка. При високата мярка, с която съди другите, самокритичността му е под нулата.

Обяснението на тона в тези странни мемоари според мен е в това, че те бяха публикувани след неговата смърт. Той, мисля си, ако беше жив, щеше да прередактира много от страниците, а други просто да зачертае. Но в крайна сметка - той беше ярък човек, а не свят ангел.