Личните качества и животът на моите праотци и
епохата, в която са живели

 

        Ние всички сме една брънка от безкрайния низ на живота на своя род, брънка, която включва всички наследени прекрасни и порочни качества на праотците, от които сме произлезли. Но ние не сме сляпа рожба на наследствеността. Възпитанието на родителите и средата, в която се движим, може да отклони вродените качества в една или друга посока. Да знаем какви наследствени качества носят нашите деца, е важно условие за правилното насочване на тяхното възпитание.

        Не се заех да пиша по шаблон родословно дърво, понеже то не ползва никого. Ще се опитам да дам характеристика на родовите праотци напълно обективно, без да се старая да ги идеализирам, за да може идните (бъдещите) поколения да знаят какви наследствени качества се предават на техните деца и доброто да се поощрява, а лошото – своевременно да се отклонява.

        Когато сядам да пиша за живота на моите праотци, аз не мога да не се пренеса към най-древните, чието минало е забулено от вековете и да не изпитам дълбока благодарност към тях за това, че са избрали най-хубавия кът на земята за наша родина и са давали живота и силите си, за да я запазят до наши дни, въпреки най-тежките изпитания, които животът им е поднасял. И днес при изграждането на новия по-щастлив живот не забравяйте вие, които идвате след мен и носите моята кръв, че всички сме длъжници към родината.

Тук аз ще започна с описанието на епоха, по-близка до нас, сведения за която съм получил непосредствено от баща, майка, дядо, база и спомени, разказвани от прародителите ми.

Епохата, с която започвам описанието на живота на своите прадеди, съвпада със славната епоха на Възраждането на нашия народ. Тя съвпада с времето, в което обезправеният и ограбен от турските пълчища народ, избягал из пущинаци и трудно достъпни места, се завръща в опожарените родни селища и създава новите градски общини, когато се пробужда у него жаждата за познания и просвета. Около сто години след началото на описаната от мен епоха в нашата страна се наброяват около хиляда и шестстотин училища и докато в културния Запад се изграждат частни училища, където могат да се учат само децата на тези родители, които могат да плащат за учението, българските училища са били безплатни, поддържани от съответните общини. Възраждането в нашата страна настъпва двеста години по-късно, отколкото в другите европейски страни, но затова пък то се развива с по-бързи темпове и се подема от целия народ. Първата модерна гимназия е основана в 1835 г. от Васил Априлов. Неговата сестра е моя прапрабаба по баща.

И така, ще започна разказа си за рода на своя баща – стар търговски род от Габрово. Габрово е старо балканско селище с развито занаятчийство от незапомнени времена. Габровският текстил и произведенията на габровските железари са намирали добър пазар из цялата отоманска империя, а също така на запад – Унгария, Румъния и Австрия. Много от произведенията на габровските занаятчии са закупувани за нуждите на турската войска, поради което Габрово се е ползвало с редица привилегии, между които е и забраната туркиня да ражда дете в града. Известно е, че за да се запази тази привилегия, ханъмата на турския управител е трябвало да отива да ражда детето си в някое съседно селище. Само един много горд и способен народ е могъл да се наложи с такова унизително за поробителя право.

Според спомени от най-ранното детство на баща ми (роден в 1864 г.) селяните от околностите на Габрово са ходели с бръснати глави, като от средата на темето се е спускала дълга плитка по старобългарски обичай. Не е изключено това да са останките от древните българи, настанени да пазят по-важните проходи на Балкана. Търговците от Габрово са носели над панталоните дълги роби (кафтани) – според спомени от детството на баща ми.

Някъде към средата на осемнадесети век в Габрово живее богат търговец – търгувал е със съседните страни – Турция, Румъния, Унгария. Ражда му се дъщеря. Радостен, той отива в чаршията, където среща попа на Габрово. Двамата приятели споделят радостта си – оказало се, че по същото време на попа се родил син. За да отпразнуват радостното събитие, двамата приятели се отбиват в механата, където от дума на дума, след няколко наздравици, развеселените татковци дават облог, че ще свържат в съпружество своите рожби, когато станат на възраст за женене.

В онези времена на тъмно политическо и духовно робство децата е трябвало безпрекословно да се подчиняват на родителите си, а девойките били предавани на бъдещите си съпрузи, без да се иска тяхното съгласие. Всичко е било свързано със сметчиците на бащите. Чувствата на жената не се зачитали. И в това време на пълно безправие на жената, особено на девойката, расте дъщерята на богатия търговец – красива, стройна и независима и смела. Расте и набелязаният ѝ бъдещ съпруг – нисък, некрасив, без каквито и да е качества, подчертаващи мъжкото достойнство.

Разцъфтява младата девойка – красива и умна, но нейната душичка се смущава от погледа на младия момък Добри. Красив, строен, умен, но бедняк е Добри. Чувствата им били взаимни и те си дали дума да свържат живота си завинаги. Изглежда, че старият чорбаджия е усетил намеренията на дъщеря си и решил да ускори сватбата й със сина на попа. Започнали големи приготовления. Шие се булчинска рокля, купува се голям гердан от жълтици от няколко реда, приготвя се прикята. Когато всичко е готово, младата девойка се облича в булчинската премяна, поставя си скъпия гердан и двамата с Добри забягват в съседно село, където се венчават. Завръщат се в града късно вечерта. Завежда Добри своята хубава невяста в своя бедняшки дом, построен на склона, точно над реката. По-късно, като старица, героинята на това събитие разправя на своите внуци: „Заведе ме Добри в своя дом с изкъртена мазилка по стените, с изпочупени стъкла на прозорците, през които през цялата нощ вместо сватбена музика слушахме квакането на жабите в реката.“ На другата сутрин младата булка нарежда на съпруга си да купи вар и стъкла и двамата започват за изкърпват порутените стени, поправят стъклата, боядисват къщата. В същото време бащата на невястата, след като научава какво е станало с неговата дъщеря, дотичва при попа и двамата дават заявление до конака, като настояват да се накаже най-строго похитителя на девойката и да се разтрогне брака като незаконен, понеже няма бащината благословия. И още недовършили ремонта на своя дом, при двамата млади пристига заптие, което им съобщава, че трябва да се явят след обяд в конака и че срещу тях има оплакване и те ще бъдат съдени пред очите на целия град.

Още преди уречения час към мястото на съда се стичат тълпи от граждани, всеки иска да си запази по-хубаво място. На площада пред конака пристигат и двамата подсъдими. Добри е малко блед, а в погледа на младата му невяста личи готовност за борба. На поставената всред мегдана маса пред конака сядат кадията и някои първенци. Пред тях се нареждат бащата на девойката, попът, синът на попа, Добри и неговата жена. Кадията дава знак и множеството, което развълнувано споделя впечатленията си от това изключително събитие на града, се смълчава.

Думата била дадена на бащата на девойката. Кадията иска от него да съобщи жалбата си.

-   Кадио, ти си длъжен да пазиш нашите обичаи и закони. Моята дъщеря ме посрами пред целия град. Тя потъпка бащина си повеля и не взе този, когото й бях определил – сина на уважаемия свещеник, а този бедняк, негодник, който явно я е подлъгал. Ние с попа си бяхме дали дума да се сродим чрез децата си. Вие знаете, че нашите обичаи имат силата на закон, а вие сте отреден да се грижите законите да се спазват. Аз настоявам дъщеря ми да бъде върната в дома ми, бракът да се обяви за недействителен, а този голтак, Добри, да бъде наказан. Попът и неговият син са съгласни да я приемат в своя дом, за да се изпълни взаимното обещание.

След това думата е била дадена на попа, който развива тезата за греха от неспазване на бащината дума и законното право на тази дума.

Попският син говори смутено, малко несвързано, но дава съгласието си да вземе младата жена за своя невяста, защото такава е бащината повеля и той, като син, почитащ баща си, ще изпълни бащината си воля …

   - А ти, Добри, какво ще кажеш? – го запитва кадията.

   - Кадио, ние се взехме, защото се обичаме. Тя не обича този, който ѝ бе отреден от баща ѝ, и ние не сме виновни за това, че се взехме, защото се обичаме.

Накрая думата била дадена на девойката.

   - Ти чу - казал кадията - какво казаха баща ти и бъдещият ти свекър. Кажи какво смяташ да правиш?

Из тълпата се чува шепот. Някои се обаждат:

   - Виж я ти, не стои посрамена, а сякаш тя ще обвинява!

   - Гледай ти, гледай! – зацъкват с език други.

   - Кадио - казала девойката, - аз не съм овца от стадото на баща си, за да ме дава където той намери за добре. Аз взех този, когото обикнах, и ще му бъда вярна завинаги. Кажи ми, кадио, ако ти беше на мое място, кого щеше да избереш – те и двамата са пред тебе. Аз съм дала дума за цял живот да съм вярна на Добри и докле съм жива, ще спазвам думата си.

Усмихва се кадията, подръпва си мустачките, обмисля, а в това време габровки и габровци се споглеждат стъписано.

Изправя се кадията и с висок глас казва:

   - Гяурке, ако аз бях на твое място, и аз Добри щях да си взема. Вземете се двама и живейте по живо и здраво. Вие сте свободни. Така повелявам аз.

За да прецените правилно значението на бунта на тази девойка, ваша няколко пъти прабаба, вие трябва да се пренесете към 1750 г., когато обезправената девойка рядко се е движела из града, а когато това се е налагало, девойката е трябвало да се движи със сведен към земята поглед, ръцете ѝ скръстени пред гърдите, като в лявата ръка държи чиста носна кърпичка. Ето това е било признак на добър тон, благонравие и добро възпитание. Изборът на другар е ставал често непосредствено след раждането на момичето. При всички случаи думата са имали само родителите. Това отношение към девойката е съществувало сто години по-късно, когато е живяла по-старата сестра на баща ми и след Освобождението.

Габровци приели присъдата на кадията като нещо необичайно, но в душата си чувствали, че е справедлива, и развеселени се разотишли, коментирайки случая.

Още на другия ден влачерките, които влачели вълната по реката, запели жива песен, в която се описвала цялата тази история на младата и горда хубавица, за несретната съдба, която ѝ е определил баща ѝ, за грозника жених, за мъдрия кадия и за щастливата развръзка. Моят баща ми я е пял, аз я бях записал. Мелодията е по мелодия на песента „Лиляна платно белеше“. Влачерките, казваше баща ми, някога играеха ролята на днешните ежедневници и на обществената съвест. При всяко ново събитие в града излизаше нова песен, която се пееше след това из целия град.

Скоро над скалистия бряг на реката порутената къщица блясва с новоизмазаните си и боядисани стени, светла и здрава като любовта на младите ѝ обитатели.

Тогава младата невяста се обръща към Добри: „В града се разправя, че аз съм сгрешила, като съм се оженила за бедняк. Не мога да понасям техните съжаления. Ние трябва да им докажем, че те жестоко се лъжат. Вземи, Добри, златния ми гердан и с жълтиците ще купиш ножове, вилици, лъжици и ще заминеш в Анадола, за да ги продадеш. Аз знам, че ти нищо не разбираш от търговия. От баща си не мога да искам помощ, но чичо ми ще отива скоро по търговия в Анадола. Той много ме обича и няма да ми откаже да те вземе със себе си и да ти помогне при сделките.“

Така и станало. Заминал Добри за Анадола с чичото на жена си, а докато се върне, младата му жена изтъкала плат и му ушила нов костюм.

Върнал се Добри от Анадола и донесъл оттам две торби, пълни с медни монети. При второто си заминаване, той се върнал с две торби сребърни монети, а накрая – с жълтици.

Върнал се той, доволен от успеха си, облякъл си новия костюм и тръгнали заедно из чаршията, той, горд и доволен от успеха си, а тя – дръзка, с желание да покаже на съгражданите си, че пет пари не дава за това, какво говорят и какво мислят.

Как животът оформя характера на набързо забогателия Добри и каква роля е играла по-нататък в семейството неговата невяста, колко и какви деца са имали, времето е заличило от паметта ми разказа на баща ми. Само едно помня, че в Габрово е живял техният син – търговецът и лихварят – скъперникът Стоян Добрев. Той взема за жена Велика – властна, отворена, весела и закачлива. Те са имали пет сина. Най-малкият Кольо Стоянов Добрев е моят дядо, починал млад от болест около 12 години преди Освобождението ни от турско робство. От братята му помня само името на Данко Стоянов Добрев.

Дядо ми Кольо Стоянов се е ползвал с име на честен търговец и добър общественик, като е давал средства както за поддържане на габровската гимназия, така и за строителството в Рилския манастир  и на габровската катедрала. Той е бил отличен търговец и затова неговият скъперник баща, след като е разделил припадащата се част от имота и парите си на четиримата си сина, оставя при себе си най-малкия си син, като го уверява, че всичко, което остава, е негово. На молбата на дядо ми да получи припадащия му се дял, той му отговарял: „Аз не мога вече да отивам по търговия, но ти си много добър търговец и всичко, което спечелиш, ще ми го даваш да го пазя, а после всичко ще остане за тебе.“

Баща ми ненавиждаше този свой дядо лихвар, който е бил още жив, когато най-малкият му син умира и не прави нищо, да помогне на нещастната му вдовица, останала с три невръстни деца. В моя спомен е останал следният разказ на баща ми за него, който добре го характеризира.

Веднъж при чорбаджи Стоян отишъл даскалът от габровската гимназия, за да му поиска назаем един грош. Стоян най-грижливо записал в тефтера си заема с припадащата му се лихва и срока за връщането му. Даскалът, след като сложил подписа си, напуснал дома на чорбаджията.

След известно време чорбаджи Стоян отива към чаршията и не щеш ли вижда даскала да носи, сияещ от щастие, един грамаден шаран (тука трябва да отбележа, че рибата е най-голям деликатес не само за котките, но и за габровците).

   - Даскале - извикал Стоян, - ела да видим какво си взел.

Отива даскалът, показал рибата, а Стоян му я издърпва от ръцете, разтърсва я, опипва я и говори, възхитен от нейните качества. Разбрало се, че даскалът е дал почти целия грош, без две пари, за рибата. Омръзнало на даскала да слуша хвалбите за своята покупка и се опитал да си вземе рибата обратно, но Стоян се дръпва и наставнически му казал:

   - Даскале, който взема назаем пари, за да си купува риба, той няма намерение да ги връща. Хайде, халал да ти са двете пари, които са ти останали, опрощавам ти ги, но рибата ще взема.

И с чиста съвест я понесъл към къщи.

Моят дядо, Кольо Стоянов Добрев, се е оженил за Аничка Манафова – баба Ана, според майка ми жена с изключителна доброта, дъщеря на Петко хаджи Манафов и Кина от Трявна (дъщеря на сестрата на Васил Априлов, който основал през 1835 г. габровската гимназия). Родът на Манафите и Априловци на времето се считали за интелигенция на Габрово.

В Габрово имаше една призказка, с която се характеризираха всички стари родове. Запомнил съм само началото – мъдрите Манафи и коварните и подли Ражени … За щастие с Ражените нямаме кръвна връзка.

И така Аничка и Кольо заживяват щастливо. От тях остават три деца – син Стефан, дъщеря Велика и баща ми, който се ражда три месеца след смъртта на баща си Кольо, кръстен според тогавашните обичаи на името на покойника.

Веднъж дядо ми Кольо Стоянов тръгва за Румъния по търговия, придружен от голям керван със стока, заедно с един свой приятел и няколко въоръжени стражи.

В онова време по нашите земи са върлували турски разбойнически банди, поддържани от турската власт. В турската архива е било намерено писмото, писано до султана от един бивш турски сановник, изпратен да проучи положението на раята в Северна България. За своите впечатления тоя пише: „Посетих Габрово – град със силно развито занаятчийство. Гражданите са много заможни. В една къща на гяури се оказа, че слугата на домакините, който поднесе кафето, беше турчин. Такива случаи има няколко в града. Докъде стигнахме, че гяури да са господари на правоверните. Гяурите четат и пишат на своя език, а рядко между нашите ще срещнеш грамотен. За да се спре този възход на раята, по заповед от горе се организират въоръжени разбойнически банди от турци, които нападат и грабят търговските кервани.

Търговците, както споменах, са поддържали също своя въоръжена охрана, особено когато са пренасяли стока за чужбина, но все пак на много места в страната търговията запада.

Този отвратителен ориенталски маниер го виждаме врасъл и доскоро в нашия живот. В житейското съревнование не се мъчи да достигнеш и надминеш съседа си, а го смъкни под себе си с всички средства. Ще се отклоня още веднъж, за да дам пример как в по-ново време този похват е врасъл в нашия живот.

Към 1912 г. млекарят от с. Горубляне, който ни носеше млякото в къщи, се помоли на майка ми да му позволи да си извади млади фиданки от нашия двор, за да ги посади в двора си в село. Ние имахме чудесна градина, зад къщата с качествени плодни дървета. Градината беше създадена и поддържана с голяма любов от дядо ми Никола Семов. Разбира се, майка ми с радост посочи на млекаря да си извади около петдесет фиданки. По това време полските села около София бяха крайно изостанали в културно отношение. По селските дворове имаше само диворасли плодни дървета – диви круши и джанки. За щастие така беше само в софийските села. В Източна България и в Македония овощарството беше добре развито. След няколко години, през едно лято, майка ми се заинтересува какво е станало с младата градина. „Ех, госпожо, вишните, черешите и крушите се развиваха много добре и когато почнаха да зреят, една нощ съседът ни влязъл в двора ни през плета и окършил стъблата на всичките овошки.

Този отвратителен варварски маниер не беше характерен само за простолюдието, но и сред интелигенцията, в предприятията и научните институти, в които работих и познавах.

Мои мили деца, внуци и правнуци, не допускайте такива варварски навици да се развиват у вашите деца и внуци и се борете и ги разобличавайте навсякъде, където ви се представи. Това е една спирачка по пътя на прогреса на иначе способния ни във всяко отношение народ.

Един сравнително нов виц, който мина границите на нашата родина, третира същите слабости.

Вергилий развеждал Данте Алигиери из Ада. Придружавал ги тарторът. Минали покрай отделение на пъкала за немци, французи, англичани. Навсякъде царяло ужасно безпокойство. Грешниците си помагали един на друг, за да се избавят от ужасните страдания. Който успявал да се измъкне, подавал ръка на друг и малките дяволчета, които пазели врящите казани едва поемали дъх от умора. Най-сетне Вергилий и Данте се изправят пред един огромен врящ казан, който бил напълно спокоен. Нещастното дяволче, което било на пост заспало, изпуснал тризъбеца си до нозете. Възмутеният тартор се нахвърлил върху пазача:

   - Защо не стоиш бодро на  поста си? – му изкрещял той, като го наплескал здравата.

Смутеното дяволче обаче успяло добре да се аргументира.

   - Сатанаиле, този котел е на българите. Няма нужда да се  пази. Ако някой от тях успее да се покаже над повърхността, останалите го изтеглят обратно във врящия катран. Затова повърхността тук е спокойна и гласовете на иначе шумните българи въобще не се чуват.

 Да се върна към деня, когато прадядо ми пътувал с кервана към Румъния. Когато навлезли в една гъста гора, на пътеката пред дядо ми и неговия приятел се изправила една циганка, която им предложила да им гледа на ръка. Дядо ми първоначално отказал. Приятелят му обаче, на когото циганката според него му е познала много неща, които не е могла да научи от никого, успява да го заинтересува и дядо ми си подава ръката. Интересно е, че циганката му е казала много верни неща за неговото семейство, за това, че живее в сговор и любов с жена си, че има две деца и ще му се роди трето, но последното дете той не ще дочака да види. Линията на живота му се прекъсва. Ето защо той трябва да се погрижи за семейството си, защото труден живот го очаква.

Дядо ми се замислил над това предсказание и от този момент след приключването на всяка нова сделка заделял по-голямата част от парите си в едно ковчеже в своя дом.

Тази мярка е била основателна. Някои от братята на дядо ми са били крайно непочтени. Спомням си като дете, че по време на някои големи празници бивахме поканени в дома на богатия търговец Добри Цанков – първи братовчед на баща ми, син на брата на дядо ми Цанко Добрев. Аз присядах до масата, на която играеха на карти, гледах с учудване разгорещената игра и слушах разговора им и Добри разправяше: „Чудесен човек беше баща ми Цанко. За да развие у мен вкус към парите и печалбата, ме пращаше при леля Аница. „Слушай, синко – ми казваше – чичо ти Кольо държи в предверието в едно ковчеже, покрито с една везана покривка, парите. Гледай, когато стринка ти излезе от къщи, да измъкнеш през дупката, от която пуска жълтиците, някоя жълтичка. Ако ми извадиш по-дребна жълтица, ще ти дам петак за кравай, ако извадиш по-голяма – ще ти дам три петака за бонбони. Донесеш ли ми жълтички, петачките ще ти влязат в джоба, уловят ли те, одирам те, ако кажеш, че аз те карам за това. Ще кажеш, че искаш да видиш какво има вътре. „Чудесният морал“ във възпитанието на Добри Цанков даде своя резултат. Той стана много богат търговец, имаше добра жена, чудесен син и нелоша дъщеря Мара. Развратен гуляйджия, той почувства ударите на съдбата още приживе. Единственият му син, симпатично и честно момче, изчезна без следа. В писмото, което остави, той пишеше, че е решил сам да се грижи за себе си. „Не мога да ям хляба на баща си, спечелен с толкова безчестия.“

След няколко години следите доведоха до един гроб. Извадените кости сметнаха, че са на сина му, но всичко остана в загадка.

Не минава много време и дядо ми в навечерието на заминаването си за чужбина, когато стоката е била вече опакована, заболява тежко. Пневмония, получена от силна простуда, го приковава към леглото. Голяма е неговата мъка, че новата черква сред Габрово не е още завършена. Той е един от главните инициатори и дарители за нейното построяване, а тя трябва да бъде по-висока от джамията. Това му е коствало толкова напрежение и средства, такава упорита борба, прошения, рушвети – всичко е било изпитано.

Един ден преди смъртта си той извиква при себе си баба Ана да му каже истината, защо не се чува чукането на каменоделците, заети с построяването на черквата. Баба Ана, за която знам от разказите на близки, че е извънредно добър и правдив човек, иска да спести мъката на мъжа си, който вярвал, че всички пречки са вече преодолени, след като се е получило разрешение от пловдивския, а след това и от одринския турски управител, и не знае, че Цариград създава нови пречки. Това тя се въздържа да му съобщи и го излъгва, че църквата се строи. Но когато един честен човек е принуден да лъже, това му проличава и у дядо ми остава известно съмнение. Той моли да извикат майстора, който му изработва стоката, с която търгува.

Изправил се смутен майсторът пред леглото на дядо. Грамадните му работни ръце мачкат калпака от стеснение и мъка. Дядо ми му казва:

   - Много години ние с тебе работим заедно честно и никога не сме се лъгали. Кажи ми истината, строи ли се нашата черква.

Баба ми, която стояла зад главата на дядо, с умоляващ поглед и знаци го моли той да даде утвърдителен отговор. „Не беше леко на този безкрайно честен човек да излъже, но той излъгва. Дядо ти се отпусна – казва леля Величка – по-голямата сестра на баща ми, и каза: „Сега мога да умра спокойно. Утре, към обед аз вече няма да бъда между вас.“ И почна да дава напътствия на Аница как да се справи сама с живота след неговата смърт.“ И действително на другия ден, точно в указания от него час той умира. „Скъпите“ му братя разпродават стоката му за своя сметка. Разделят имотите на дядо, като оставят на семейството му само къщата, в която живеят. А най-големият брат взема ковчежето с парите под предлог, че ще го пази, а бащата – прадядо Стоян, безучастно наблюдавал този грабеж на по-големите си синове. Делът от бащините пари на дядо ми Кольо остават при него, но той не се погрижва за жената и децата на своя най-малък син. Скоро след смъртта на дядо ми Кольо умира и неговият баща и парите, останали от сина му, си поделят четиримата му живи синове.

От тревогата по смъртта на дядо ми Аница, която е била бременна в седмия месец, ражда детето още преди да са се свършили обредите по погребението. Недоносеното дете, което се родило след смъртта на своя баща, е моят баща. Това се случило на 10 ноември 1865 г.

Първите дни след смъртта на дядо баба Аница е била така потресена, че не обръщала никакво внимание на последната си рожба. Тя забравяла да го кърми. Комшийките на баба я измъкват от това вцепенение. Те ѝ посочват отговорността, която тя носи за малкото дете, което е част от любимия ѝ другар. Кръщават го според тогавашния обичай на името на покойника Кольо и накрая баща ми беше до смъртта на баба Ана най-любимото ѝ дете.

Останала без средства, за да издържа семейството си, Аница започва да тъче платове за дрехи и черги. Нейните платове си спечелили името на най-качествените в Габрово.

От ранна сутрин до среднощ тя е тъкала и е пеела своите тъжни, наши родни, български песни, в които е изливала своята мъка. Пред къщата ѝ винаги се събирали хора, заслушани в песента ѝ, толкова хубаво е пеела тя. Спомням си думите на голямата сестра на баща ми, леля Величка: “Насред нощ върху капаците на мамината стая, където тя предеше или тъчеше, нейната свекърва Велика почва да чука с дълъг прът и да крещи: “Докога мари, Анице, разсипнице, ще горят свещниците, нали и те пари струват?“.

Не ѝ е било леко на добрата Аница, а е имало време, когато тя е трябвало да купува за децата учебници или обуща, а нямала с какво. Тогава тя е пращала най-малкия си син – баща ми – за да помоли чичо си, да даде някоя пара от бащиното му ковчеже. „Това беше най-голямата ми мъка“ – казваше татко.

Чичото почва да одумва, че те много харчат – това е прахосничество – и скъпернически е давал на мама по малко от поисканите пари, и то от парите, които са лично нейни. При това искането на пари от пазеното ковчеже е ставало много рядко.

През 1876  г. започва габровското въстание, ръководено от братовчеда на дядо ми Дюстабана и даскал Киро. Въстаниците напуснали Габрово и се укрепили в Дряновския манастир, където се влели в четата на поп Харитон. Скоро на височините над Габрово от всички страни се задава редовна турска армия. Към редовната турска армия се присъединяват тълпи от въоръжени башибозуци, тръгнали за грабеж и издевателство над беззащитното население. Съвсем неочаквано за онези времена градът е бил спасен от турския управител. Той изпратил до турския генерал смело и достойно послание. Като го уведомява, че в града няма комити, той му пише: „Аз няма да позволя да разорите града и да го подложите на грабежи и кланета. Заявявам Ви, че ще въоръжа мъжкото население на града и с моите двадесет заптии ще го браним до последен човек, а всички отговорности за безчинствата ще носите Вие.“

След кратки преговори генералът дава съгласието си да запази града и населението му от погром. Но затова поискал откуп три крини жълтици.

Събират гражданите жълтиците, всеки дава каквото може – златни накити, гердани, и с три торби злато градът е бил спасен.

   - У нас дойдоха сестрите на мама, заключиха и залостиха здраво портите и с голяма тревога очакваха минаването на турските пълчища – разправяше баща ми. – По едно време чухме странна музика от зурли, тъпани и ориенталски инструменти. Войската минаваше по нашата улица. Като чух музиката, аз изтичах в съседната стая, отворих прозореца и си подадох главата навън, за да видя какво става. Но в това време нещо ме блъсна по главата. Аз се вцепених от ужас. Това беше човешка глава, забодена на дълъг прът, носена от турски войник. Такива зърнах няколко. Бързо се отдръпнах, като чистих оцапаната си от кръв буза. Това не бяха глави на въстаници, а на мирни селяни, заловени от войниците. Никога няма да забравя окървавената глава, очите, изпъкнали от ужас, накълцаните окървавени меса на врата. Клетият наш народ.

Музикантите отминават, отминава и войската от главорези. За да се успокоят, баба Ана сварява кафе и поканва сестрите си. Дава една чашка и на баща ми, но ужасен от видяното, той не може нищо да поглъща и излива кафето през прозореца. Но, нова беда. По улицата минава закъснял турски войник и съдържанието на чашата се излива върху главата му. Считайки, че това е направено умишлено, той почва да буйства, да ругае и да блъска с приклада си портата. Ужас обзема жените в стаята. В това време баба Ана хвърля една жълтица на войника. С това инцидентът е бил уреден. С една жълтичка честта на поробителя е спасена. Отдъхналите от ужаса жени споделят слуховете, които се носят из града. Братушките, братушките се готвят да ни освободят.

Стрелките на часовника се въртят. Времената се променят. Отоманските поробители са изгонени от страната ни. В Габрово е назначен нов управител – руски офицер.

Веднъж, когато новият управител минавал през пазарния площад, чул да се носи песен от чуден топъл женски глас. Той се обръща към насъбралите се заслушани жени: “Коя е тази, която пее така хубаво и защо песента ѝ е така тъжна?”

Жените разправят тъжната, несретна съдба на Аница.

   - Защо не сте защитили сиротата жена? – ги упрекнал той.

   - Турският съдия така беше отсъдил – казали те. – Какво можеше да се направи срещу него? Ние не знаем дали турските закони така повеляват, но знаем, че тези закони често се менят според парата, която се спусне в шепата на кадията, който се разпорежда с нашите съдби.

   - Е, добре, турците си отидоха, с тях и техните несправедливи закони. Сега ще имаме нови закони. Кажете на Аница да направи прошение за преразглеждане не делото, а всички, които знаят нещо по този въпрос, да се явят като свидетели.

Така е било разгледано първото гражданско дело в Габрово. По решение на образувания граждански съд, на Аница се възвръщат заграбените от братята на мъжа ѝ имоти и пари. Трите ѝ деца са вече обезпечени.

След като свършват габровската гимназия с отличен успех, най-напред Стефан, а след него и баща ми Кольо заминават да следват в братската руска страна.

Хубавия глас на Аница наследява баща ми.

В габровската гимназия, като учител по пеене се назначава свещеник Кънев, който току-що е пристигнал от Русия, завършил висшето си образование в Петербург.

   - Най-напред той започна да изпитва гласовете ни и много труд трябваше да употреби, за да ни отучи от носовото пеене по гръцки маниер, усвоен от тогавашните църковни служители – разказваше баща ми.

Баща ми развива чудесен дискант, който незабележими, без да се почувства период на мутация, преминава във висок тенор. Скоро баща ми става солист на новосъздадения църковен хор, но както всяко ново начинание и тука някои габровци започват да мърморят срещу многогласния хор.

   - На какво прилича това, този човек превърна черквата ни на шантан – казваха те.

Дочува поп Кънев тези приказки и решава да даде добър урок на злостните езици и нарежда хорът да пее следующата неделя в черквата над града.

Идва неделята, събират се габровци в черквата, а в нея – глухо. Псалтът мънка нещо под носа си, попът също нещо отговаря. Няма я тази прекрасна хармония на този с толкова труд създаден хор. И ето един по един те се измъкват, черквата се изпразва, а в горната черква народът се тълпи, вътре няма място за всички.

Следущата неделя хорът се връща в катедралната черква. Скоро от хора се изпълняват и сериозни църковни концерти. Габровци засилват интереса си към хора, но прекрасният глас на баща ми, хвалбите на всички към неговото пеене го правят доста капризен, „като примадоните в оперите“, казваше за него един негов съученик, когато се срещнаха у нас вече като възрастни.

Диригентът не смееше да му прави забележка. В неделя например при службата всички ние сме в черквата и изпълняваме хоровото пеене. Щом наближеше времето за солото, диригентът даваше знак на някой от нас да отърчи и извика солиста, а него, барона, най-често го намирахме в леглото. Набързо той се приготвяше и успяваше да изпълни своя номер. И никой не го упрекваше за това. Гласът му беше толкова хубав, че изкупваше дребните му прегрешения. В училище баща ми не се е престаравал особено много. Както познавах баща си, бих го характеризирал като много кадърен, не много амбициозен, в противовес на майка ми Богдана, която беше много амбициозна и успя по-късно да пробуди в мене амбицията да създам нещо полезно, нещо необходимо. И успехите си като химик дължа до голям степен на нея.

Тука ще се спра на някои спомени на баща ми, които са характерни за времето непосредствено преди и след Освобождението. Дисциплината в гимназията се е поддържала със сурови, почти средновековни методи. Така например във всяка стая имало специална дървена конструкция за наказания. Провинените ученици събували обувките си, краката им се поставяли в специални дървени стяги и повдигани нагоре и разгневеният възпитател удрял по ходилата на провинения с дрянова тояга. Възпитателят не би имал нищо против да свали дебелите вълнени чорапи на ученика – в такъв случай възпитателните мерки биха били по-пълноценни. Обстоятелството, че към това той не е прибягвал, може би е указание, че габровските даскали нямали особено влечение към запарените в дебелите вълнени чорапи крачета на техните възпитаници. Като предпазно средство учениците за всеки случай поставяли върху ходилата си, под чорапите, съответно изрязан пестил (приготвен от гъст мармалад от сливи, пресован на плочи от един до два сантиметри дебели). Тези плочи притежават значителна якост. При удар битите не чувствали болка, но за да заблудят учителя-инквизитор крещели кански.

По това време България е вече свободна страна и за неин княз е назначен Александър Батенберг. За да опознае страната си, той прави обиколка из България и пристига един ден в Габрово.

Вечерта пред къщата, където е отседнал князът, се събира цялото население на Габрово. Хорът на гимназията под диригентството на свещеник Кънев пее серенадата от Менделсон „Тиха нощ“. Солист на хора е, разбира се, баща ми. След свършване на песента гръмва духов оркестър. Князът, който е на балкона, дава знак на музиката да спре и моли диригента да изпеят още нещо. Хорът пее прекрасната украинска песен „Заковала та – сизи зазуля“ [Закувала та сива зозуля]. След свършването на песента князът кани диригента и баща ми горе в стаята. Князът, висок, седнал в средата с кръстосани крака, във военно облекло, заобиколен от стари руски генерали и войни, вече побелели, в блестящи униформи. Баща ми е бил хубаво, представително момче. Князът го помолил да му изпее някаква българска песен, а след това го пита какъв искал да стане: певец или офицер от неговата свита. На баща ми не са се нравили блестящите военни униформи и лакейничеството пред Величеството.

   - След като свърша гимназия, ще мисля – отговорил баща ми.

След това князът моли поп Кънев да изпее нещо. С топъл, плътен баритон попът пее песента „Во Францию два гренадера из русского плена брели“.

   - Той пя чудесно и разплака старите генерали – каза баща ми.

Скоро след тази случка сръбските войски нахлуват в България.

Братът на баща ми – Стефан, е мобилизиран. Князът при преминаването в бърз марш от турската граница към Сърбия минава недалеч от Габрово и изпраща пратеник да извика баща ми, за да го включи в свитата си. Баба Ана обаче рязко се противопоставя и без да обади на баща ми, тя казва:

   - Той ми остана единственият близък при мене. Кажете на княза, че няма да му го дам.

Баща ми остава в Габрово като ученик и не взема участие в сръбско-българската война.

След завършването на габровската гимназия баща ми получава стипендия и заминава да следва в Петербург минно инженерство. Брат му следва в това време също в Петербург литература. Можете да си представите какво впечатление прави този изящен град с прекрасните здания, булеварди и шумни улици. А той, като самотно диваче, замаяно от непознатия за него темп на големия град, се чувства потиснат и самотен. Постепенно обаче той се приспособява към условията на културния живот в столицата.

Докато стигне до там обаче, той е изживял доста вълнения.

Стипендията му е висока и той се облича изискано. Изпитите си взема добре, макар че се увлича повече от музиката. За да се снабди с билет за операта, понякога цяла нощ престоява на опашка пред гишето. Той не е бил единственият запалянко. През студените руски зими чакащите пред операта са палели през нощта големи огньове. Музикалната му култура се развива бързо. Той вече знае наизуст почти всички арии от оперите на Верди, Доницети, Глинка, Вагнер и др. С развитието на музикалната му култура гласът му става още по-красив, с горно ми над петолинието, топлота на тона и голяма звучност и сила, когато е необходимо. Всички го знаят, всички го търсят и канят заради гласа му. Веднъж, когато се движел из града с колеги, до него се изправя съвсем непознат младеж, извинява се и го моли за една услуга.

   - Виждате ли, мене ми е много неудобно, когато твърдях, че Вие вземате горно ми без фалцет, другарите ми не повярваха и се басираха с мене за един гуляй, за който ще плаща този, който губи. Моля Ви се, не отказвайте и елате да им докажем, че съм прав, а след това ще се повеселим.

Баща ми, който е бил винаги сдържан, отначало отказал, но когато и двете компании започнали да настояват, той бил принуден да се съгласи.

Всички отиват в една празна обществена зала, където горното ми на Кольо решава спора, а после всичко завършва с весел студентски гуляй за сметка на скептиците. (Това разказаха колеги на баща ми, когато си споделяха спомени.)

Един ден приятели завеждат баща ми на имен ден на една девойка, дъщеря на богат индустриалец. Обстановката е била разкошна. Един хубав роял е поставен в залата.

   - Е, душичке - казала майката, посвири нещо на господата.

Но душичката се смущава, черви се, вдига рамене, но подканвана от всички, сяда до рояла, измъква отстрани една ръчка и почва да я върти като латерна. Пианолата изсвирила някаква песенчица. Баща ми съвсем не е бил очарован от музиката на тази бездарна богата девойка, но ухажорите я аплодират бурно. След това всички настояват баща ми да изпее нещо. Той изпълнява няколко арии от руски опери, посрещнати с възторг от публиката. От гласа на баща ми особено много е бил очарован индустриалецът. Той му предлага да го издържа в руската консерватория, а след свършването ѝ да го изпрати на специализация в Италия, а след това да му стане импресарио и да дели с него хонорарите. Баща ми не се съгласява. Не мога да разбера неговата нерешителност, като имам предвид влечението му към музиката. Когато съм го упреквал защо не е използвал случая, той ми отговаряше:

   - В такъв случай аз нямаше да имам майка ти и вас, така съм по-щастлив. Не ми харесва неспокойния, пълен с авантюри живот на артиста.

Но това не е единственият случай, който му предлага блестяща кариера. Веднъж при баща ми пристигат негови колеги и го увещават да се яви на конкурса за приемане на студенти в музикалната академия. Говорихме с професора за тебе. Той много се заинтересува и настоява днес да те чуе. След много увещания колегите му го завеждат в залата на академията, точно когато пее едно чудесно сопрано. Залата имала много добра акустика. После пял един прекрасен бас. Баща ми се упреква, че се е поддал на увещанията на своито колеги, но идва и неговият ред. Професорът разговаря с него, вероятно за да разбере тембъра на гласа му. Пита го какво следва и накрая сяда на пианото и баща ми почва да пее, стига горно до, ре над петолинието. Гласът му се носи леко без усилия. Професорът удря с юмрук по клавишите и с една смесица в гласа му на възторг и гняв хваща баща ми за раменете, разклаща го и крещи:

   - Вие, дурак! – а залата в това време гърми от ръкоплескане. – С такъв глас мястото Ви не е в минния институт. Какви височини, лекота и мекота на тона, сила, какво повече може да се желае. Вие тряба да учите пеене и само пеене.

   - Но това е невъзможно, господин професоре, ще си изгубя стипендията.

   - Не мислете за това, момко, ето Ви моята картичка. На този адрес ще идвате в моя дом в часовете, които Ви определя. Въпросът за стипендията ще намеря начин да уредя. Вие ще бъдете мой ученик. Един ден аз с гордост ще казвам, че сте мой ученик и че аз съм Ви открил.

Баща ми не отива при професора даже когато той го търси чрез негови колеги. Не мога да го разбера! Той беше пълна противоположност на авантюриста – твърде улегнал, той мечтаеше за един спокоен живот.

Друг епизод от спомените на баща ми, който заслужава да опиша е за срещата му с Менделеев.

Във фоайето на Горния институт в Петербург, приседнал на скамейка, баща ми чака своите другари. В това време влиза един от неговите професори, чието име е отдавна забравено. На поздравите на студентите, той, както винаги, отговаря небрежно и надменно. Когато портиерът го забелязва, притичва, за да поеме наметката му. Професорът обаче с театрално отривисти жестове отхвърля наметката от плещите си и неподготвеният портиер едва не я изпуска. Поема я, но несръчно. За старанието си той е грубо изруган от „господин професора“ – “Дурак!” “Беше ми много мъчно как бедният човечец се изчерви и обидено натъжи. В това време от горната част на стълбището се дочуха бавни старчески стъпки. „Менделеев!” – извика един от студентите, който беше близо до стълбището. Името на великия химик не можеше да не предизвика възторг у всеки млад човек. Всички насочихме погледите си нагоре.“

Баща ми беше голям ентусиаст. Той винаги развълнувано описваше тази среща:

“По стълбището слизаше бавно побелял старец. Исках да запечатам в паметта си тези благородни черти на гения и човека Менделеев. Той се спря при нас, студентите, и ни заразпитва за учението, за живота ни, а след това сложи ласкаво ръката си на рамото на портиера и с топъл глас му каза: „Батюшка, аз съм вече толкова стар, а забравих горе бастунчето си. На моите години къде без бастунче. Бъдете така мил, донесете ми го. Аз не бих могъл да изкача стълбището.“ Лицето на портиера се проясни, но ние всички в надпревара се втурнахме нагоре, да направим поне нещо малко за човека и гения.”

   - Синко - каза баща ми, - не забравяй, че истински издигнатите хора нямат нужда да подчертават своята личност. Те винаги са скромни. Важниченето и маниерниченето са качества на амбициозните посредственици.

През 1889 г. в Саратов умира Чернишевски. Баща ми в това време е 24-годишен. По случай смъртта на Чернишевски студентите се събират на траурно събрание. Събранието е открито от хора на студентите. Баща ми пее солото „Будем петь для того, кто что делать писал, для героя его идеала“.

След това събрание започват неприятностите.

Един жив спомен от студентските години на баща ми е споменът за силата на руския мужик. Една ранна сутрин, уморен от предизпитно учене, баща ми тръгва край брега на Нева, за да се освежи след уморителното четене. Някъде над реката се строи мост. Грамадните греди се набиват в дъното на реката от един огромен железен ударен механизъм. Едри мужици са наредени около едно колело със спици. С последни усилия мужиците въртят грамадното колело, което при въртенето си издига огромния ударен механизъм. Окъсаните едри мужици се въртят в кръг и пеят: „Англичанин мудрец коль работать не в мочь изобрёл за машиной машину, а наш руский мужик, чтоб работе помог так затянет родную „Дубинушка“. И след това соло гръмва хорът от примитивните силни гласове на всички работници: „Ей, Дубинушка да ухнем, ей зеленая сама пойдет, подернем, подернем, да ухнем“. В този момент работниците се разбягват настрани, а големият топор удря върху гредата, която се забива в дъното на реката. След удара всеки мужик заема своето място на колелото и песента се повтаря.

Този спомен за ранните мъгливи утрини край Нева, тази волна песен на руските работници баща ми не забрави до края на живота си. По-късно ние чухме тази песен да се пее от великия бас Шаляпин в съпровод на хор и когато слушах тази песен от грамофона, аз неволно се пренасях към тази чудна река и тези силни изстрадали мужици и виждах широката река и през леката утринна мараня да стърчи грамадно колело. И мощният глас на Шаляпин и съпроводът на хора оживяваха у мене тези чувства, които са вълнували младия и вдъхновен студент – моя баща …

След студентското събрание по случай смъртта на Чернишевски баща ми и други негови другари от института са предложени за изключване от института по политически причини. По това време той почва да слабее и лекарите смятат, че климатът не му понася и му препоръчват да замине за родината… Тука, в България, наш лекар установява, че причината за слабеенето е заболяване от тения, от която успява да го излекува.

Веднага след пристигането си в България баща ми е бил поканен за учител по математика в І мъжка гимназия в София през 1890 г.

В София той попада в средата на млади, жизнерадостни хора. Душата на групата, която се нарича кръжок „Весела България“, е бил известният наш писател Алеко Константинов, с когото баща ми беше много близък. Един от разказите на Алеко в „Бай Ганьо“ е разказан от баща ми. А тъй като героят от разказа на баща ми се наричал бай Ганьо, макар че името му е Ганев, Алеко е назовал героя си с това име. Алеко ненавижда името Ганьо от прокурора Ганьо Ч…в, обвинител срещу митрополит Климент Търновски, обичан на времето си от народа и изпратен на заточение по настояване на цар Фердинанд. Този прокурор е бил издържан от митрополита и когато добива малко власт, за да угодничи на Фердинанд, постъпва така жестоко към него.

В свободното си време през делничните дни членовете на „Весела България“ прекарват времето си в шеги и песни в ресторант „Славянска беседа“ или „Панах“, а в празник те обикалят родните балкани. Те са първите организирани туристи у нас. Нека си призная, че туризмът невинаги е имал спортен характер. В кръжока е влязъл и основателят на първата бирена фабрика в София Прошек, който е предоставял платформената си кола с двата грамадни коня на разположение на туристите, така че храната, включително буренцето бира в лед и дрехите на туристите са били натоварени на колата.

Като си припомням своя туризъм с моите другари от ученическите години и университета, с нашите тежки раници с храна за два-три дена, облекло и завивки, ще кажа – за нас екскурзиите бяха удоволствие от спорта, за компанията на баща ми – в развлеченията. С веселия си и малко присмехулен нрав Алеко спечелва ненавистта на своя шеф, някои доктор по правото Петров. Петров уволнява Алеко, като смята, че по този начин ще го прогони от София. В отговор Алеко излиза с един памфлет, наречен от тях „Холера ностра“… В песента се съдържат всички прякори, давани за присмех на доктор Петров при следването му във Франция и Русия. В нея леко се намеква за доста скандалните и аморални увлечения на Петров и унизителните прякори, с които е бил наричан. На текста е била прикачена една весела и популярна французка мелодия. Компанията скоро я разучава и думите и мелодията се пеят на няколко гласа. А София е била малка тогава, бирария “Панах”, на няколко етажа, е била винаги пълна с посетители. Оркестърът на ресторанта свири същата мелодия. Елитът на тогавашна София е прекарвал там свободното си време. Почти всички научили песента. Когато вечерно време някой от компанията зърнел да се появява в залата доктор Петров, облечен във фрак и с цилиндър на глава, веднага изтичва до оркестъра и оркестърът и кръжокът „Весела България“ и посетителите на „Панах“, които също са научили песента „Холера ностра“, засвирват и запяват … грозна баба в гащи доктора Петров, смеят се и го сочат с пръст. София става тясна за доктор Петров. За него е било неудобно вече да се появява на обществено място и мисля, че в края на краищата напуска столицата.

Една вечер баща ми тръгва с приятели на вечеринка в Славянска беседа. По пътя някой казва: „Знаете ли, тука на ъгъла има чудесно ехо. Искате ли да опитаме? Може да викаме дурак, ехото да ни отговори рак.“ И всички един по един извикват дурак.

Не щеш ли, в това време са се спрели група офицери и единият от тях се облекчава на дувара. Като смятал, че тези подвиквания са по негов адрес, той във време на вечеринката решава да иска удовлетворение и при това определя сам оръжието – сабля. „Но защо да се сечем със сабли – казал баща ми. Аз вас не съм обидил и моите другари го потвърдиха. И не смятам Вашето предложение като въпрос на чест и храброст.“ В това време се обажда един от познатите на баща ми, отличен фехтовчик на сабля. „Е, добре – казал той, - моят приятел не Ви е обидил, а това, което Вие вършите, е действително дуращина, да искате да се биете с един неопитен в борба със сабля. Както виждате, аз Ви обидих. Казах Ви, че това, което искате, е дуращина. Вие трябва да искате удовлетворение от мене. Моля, кой от господата ще ми услужи с остра сабля?” Намират се и сабля, и секунданти. Приятелят на баща ми отхвърля ловко удара на противника и с бърз замах отсича едното му ухо. Руква кръв. Някои от жените изпищяват, друга – припада. Пострадалият притиска раната си и бърза при лекаря. Почакайте, моля, да продължим, Вие имате още едно ухо, на присмех му подвиква фехтовчикът. Но храбрият бранител на честта сега бяга. Спорът е ликвидиран.

 

На банкет при министър-председателя

Веднъж при министър-председателя – стария дядо Цанков, пристига руска делегация. На банкета между поканените е и моят баща. Става въпрос за музика. Руските представители искат да чуят българска народна песен.

   - Коля - казва дядо Цанков, - изпей на господата някоя народна песен.

Баща ми знаеше от практика, че тогава народната песен, тъй както се пееше от народа, не може да бъде разбрана от чужденците, та камо ли от братушките и решава да изпее словенската песен „За един час радости“ като наша, българска. Възхитените присъстващи го приветстват бурно. Водачът на делегацията става от мястото си и като поздравлява баща ми, се обръща към дядо Цанков:

   - Господин министре, как е възможно човек с такъв хубав глас да го държите като учител? Та това е престъпление.

   - Коля - казва дядо Цанков, - още утре ела при мене да уредим въпроса за следването ти. Ти трябва веднага да заминеш да следваш пеене. Но всичко свършва само с пожелание. Баща ми не отива нито на другия ден, нито по-късно. „Насила хубост не става“ – казва народът.

 

Баща ми като учител

Баща ми е бил къснозрейка, както казва народът. Вече е на 24 години и е учител, а още няма мустаци. Те едва са наболи. Не стига това, а му дават да ръководи един от класовете, който имал най-лоша репутация. Първият му учебен час като преподавател е бил в неговия клас. Трябва да кажа, че наскоро след Освобождението учениците в гимназията били на доста прилична възраст – 27–28 години, с дълги бради и мустаци. А ето за класен наставник им назначават този голобрад младеж. Когато влиза в клас с отривисти стъпки и енергичен вървеж, на командата на дежурния всички стават подчертано вяло и даже един не става. Същият се опитва да пусне някаква плоска шега по адрес на учителя, но една звучна плесница прекъсва настроението му.

   - Седни, стани, седни, стани! – неколкократна отривиста команда.

Всички до един скачат като пружина. Странно, но новият учител не е гарезлия. През цялото време той се отнася към учениците внимателно, като обяснява добре.

   - Внимавайте, с новия учител шега не бива, много е строг, но справедлив, се предава от клас на клас.

И това мнение за баща ми се запази до края на учителстването му. Мои съученички от отделенията, на които е бил директор в Девета прогимназия, по-късно ми говориха за него с голямо уважение. Спомням си, че на погребението на баща ми дойде едно младо попче. Заговори ме, без да го познавам.

   - Аз научих, че моят учител от прогимназията се е поминал. Той направи много за мене. Бях отличен ученик. Към края на учението баща Ви ме изпитваше. Аз отговарях отлично. „Ти си способно момче - каза той. Ти трябва да продължиш учението си.“ Аз се разплаках. Баща ми искаше да спра учението, за да му паса овчете, а мене ми се искаше да уча. След часа баща Ви ме извика при себе си и ние дълго разговаряхме. Той не си пожали труда да дойде в нашето село, за да говори с баща ми. Това, което съм сега, дължа на баща Ви. – И той се просълзи.

Минават повече от 13 години, откак баща ми учителства в София. Младежките години са отминали. Алеко е убит. Много от другарите му са вече женени и са потънали в семейните си грижи. За самотните хора без семейство особено тежко се понасят празниците. Крачи баща ми сам по улиците, а в домовете се чува весела детска глъчка. Нечия нежна женска ръка спуска транспарантите. Събират се близки, за да прекарат празниците, а той е сам, съвсем сам. В гостилницата няма хора. Всички са по домовете си, а в дома си той пак е сам. Така се пробужда копнежът му за свой дом. Загрижват се близки и го сватосват за дъщерята на един габровски фабрикант. Била много богата и хубава, но имала един едва забележим дефект. Леко накуцвала с единия крак.

Тръгва баща ми на сгледа за Габрово, но преди това решава да се отбие в Търново, където неговият по-голям брат Стефан е директор на девическата гимназия. Брат му и неговата жена Райна му заявяват, че няма да го пуснат да замине за Габрово, преди да види дъщерята на Комитата. Прекрасен човек е Комитата, а дъщеря му Богдана е най-хубавата, най-скромната и интелигентна девойка в Търново.

   - Аз ѝ бях директор, - казал брат му, - тя ми беше най-добрата ученичка.

Заговорът е съставен. Решават да поканят родителите и нея на обяд в ресторант „Цар Борис“. Там те ще имат възможност да се запознаят, но на Богдана не бива да се казва, защото няма да дойде.

Събира се компанията в ресторанта, а баща ми някак случайно пристига. Поканват го на празния стол до Богдана. И така всичко става естествено, ненагласено. Скара, бира, фъстъци. Разменят се плахи погледи. Беленето на фъстъци и консумацията са удобно нещо, за да прикрива стеснението на двамата млади, стеснението на хора, които се харесват. Веселите вицове на дядо Никола скоро развеселяват компанията и така тук, в ресторанта, построен върху стръмните скали, надвиснали над Янтра, става годежът на моите родители. След годежа баща ми заминава за София, а майка ми – за Самоводене, където е била учителка.

На майка ми е било много неприятно ухажването на младия директор на училището. Но ето че от София пристига важен господин, много добре облечен. Директорът, щом го забелязва, се изплашва до смърт. Той се втурва смутен в учителската старя и вика:

   - Пристигнал ни е на ревизия министърът. Веднага всички по класовете да предупредите учениците.

Но се оказва, че суматохата е била излишна. Този важен господин носи писма и подаръци на новата хубава учителка от годеника ѝ. Грамадната кутия с първокласни шоколадени бонбони скоро оправя настроението на всички. Само директорът е смутен и тъжен. Но оттогава той се отнася със страхопочитание към Богдана.

Минават няколко месеца. Денят на сватбата е определен. В Самоводене пристига дядо ми Никола Комитата да вземе дъщеря си. Той тръгва пеша през Балкана за Търново. Майка ми чувства, че баща й е малко смутен и това я озадачава, но тя не пита нищо. Дядо се мъчи да се шегува, но някак не му се удава. Най-сетне той се решава.

   - Богданке - казва той, - излезе, че Кольо е с 20 години по- възрастен от тебе. Кажи какво мислиш по този въпрос?

Майка ми мълчи, какво може да каже. Дядо ми обаче, нетърпелив.

   - Казвай, Бончо, или хващам гората - крещи той раздразнен от мълчанието ѝ.

   - Той изглежда съвсем млад, какво мога да кажа. Аз го вече обикнах.

Венчавката става пак в Търново, в ресторант „Цар Борис І“ на стръмния бряг над Янтра. На обяда те ядат прекрасни зарзали и една от костилките засаждат в саксия. По-късно, когато си създадоха след три години свой дом с градина, дръвчето е било засадено пред кухненския прозорец. За повече от 12 години дървото се възвиси над двуетажния ни дом, но не раждаше. На няколко пъти баща ми искаше да отсече дървото, но майка ми не му позволи. По-късно, когато през първата европейска война настъпи глад, дървото раждаше изобилен плод и през лятото ни доизхранваше, за което му бяхме много благодарни. Майка ми често напомняше на баща ми за желанието му да го отсече, като свършваше това със старинна поговорка. Но след свършването на войните и глада, дървото изсъхна, случайност, която може да направи човека мистик.

 

Историята на рода на моята майка Богдана Николова Семова

Родът на майката на моята майка - баба Събка

През 1805 г. в старопланинското селище Елена живял Димитър Драгостинов – занаятчия. Той трудно изхранвал голямото си семейство, но все пак намирал време да изучи сам децата си да пишат и четат на роден български език. Тогава още не е имало български обществени училища. Най-малкият син на Димитър Драгостинов – Иван, е тръгнал да търси прехраната си далеко от родното огнище. Така той пристига в Арбанаси – малко търговско селище до Търново, където живеят богати търговски фамилии. Тука той почуква на портата на видния арбанашки търговец хаджи Панайот Атанасоглу, пришълец от Елена и, както се казва, заврян зет в старо арбанашко семейство. Името на арбанашката ни фамилия не ми е известно. Хаджи Панайот го приема радушно. Младият енергичен и предприемчив Иван бързо се ориентира в търговските работи на хаджи Панайот и скоро му става незаменим помощник. Ето защо, когато дъщерята на хаджи Панайот навършва 13 години, той я венчава за своя помощник. Къщата на хаджи Панайот е на два етажа. Долният етаж е склад с вход на нивото на двора, така че да може в склада да влезе каруца. Това е зимникът, който служел за склад на търговеца. В склада се влиза през широка врата, направена от здраво дебело дърво, обковано с желязо. Освен това имало и вътрешна решетеста врата, която през спокойни времена е служела за затваряне и едновременно проветряване на склада, докато външната се държала отворена и се е затваряла само при нападение на турски разбойнически шайки. Стените на долния етаж са дебели, каменни, без прозорци. Целият комплекс с външната ограда и къщата представляваше тогава, когато бях дете, същинска крепост – така съм я запомнил. Външната ограда е иззидана от камъни, в нея се оставяли прорези, които се разширяват към двора и са служели при защита като бойници. В двора е имало още две едноетажни постройки за слугите, доста добре строени. Едната е била по-късно разрушена, така че аз познавам само едната. Прозорците на тези постройки са със дебели железни решетки. Вратите също са здрави, направени да устояват на външни насилия. Портите на двора са широки, с широка стряха, обковани отвън с желязо, а отвътре са залостени с дървени греди, които са поставени хоризонтално, малко под и малко над човешки бой, вмъкнати в две железни скоби, взидани в стената. Във втория етаж на господарската къща се влиза през дървено стълбище, което води до тясна площадка, което не е давало възможност за организиране на групово насилие на вратите на жилищното помещение. Вратите на жилищното помещение са също дебели, обковани с желязо и отвътре също направени да се залостват с две успоредни греди.

В горния етаж имаше пет–шест стаи. Най-голяма е стаята за заседания, където се събирали търговците, за да уговарят сделките си и да организират пътуването си до съседните страни. Обикновено са се събирали няколко търговци, като всеки е давал въоръжена охрана. Стаята има миндери, миндерлъци покрай всички стени. Подът е облицован с жълти плочки от специално изпечен кирпич, гладки и много здрави. За произхода на тези плочки нищо не се знае. Казват, че дворците в Плиска са били облицовани със също такива плочки. Някои даже предполагат, че са изваждани оттам.

В тази стая имаше стара, престара камина с изваян ангел на върха. Моята майка ми я е описвала като много интересна, но по-късно тя е била разбита с динамит от невежи родственици, с цел да бъде заменена с желязна пернишка печка. Още по-интересна е стаята на родилката. Подът на стаята е покрит с мозаечни плочки от същия произход като в стаята за съвещания, само че тука се редуват плочки с лозови листа с грозде и с четирилистно щастие. Всичко е много художествено и красиво направено. Леглото е трайно заловено за пода и закрито с тюлени завеси. До леглото е люлката на бебето, заловена с две големи халки за тавана. Стаята се отоплява с камина, която се пали от коридора, за да не се запрашава стаята. Таваните навсякъде са били дървени с резби, но по-късно са били замазани с вар. Вечер пред къщата е стоял въоръжен пазач. В стената е издълбан широк около ½ м и дълбок около 3 м тунел на височина от земята около 80 см. Тука пазачът е седял отпред, когато се уморявал. Вътре има вдълбана поличка за оръжието и за храната. Селището от своя страна е поддържало и наблюдател с барабан, който е стоял на височината вън от селището и ако забележи приближаването на турски разбойнически шайки, е давал тревога с тъпана. При забиване на тъпана въоръжените слуги са заемали местата си при бойниците на външната стена, а жените, децата и скъпоценностите се пренасяли в скривалището. Нашата къща има две скривалища – едното е в зимника, добре замаскирано, а другото е под стълбата, където се държали полуценни вещи. Така че ако бандитите преодолеят съпротивата на стражите, да се задоволят с намиращото се в скривалището под стълбата, което по-лесно могло да бъде открито.

Прабаба ми Елени е имала шест дъщери и четири сина. От дъщерите ѝ останали живи Зоя, Ламбрина, Киряки, Евгения и най-малката – моята баба Севасти, преименувана по-късно от дядо ми на Събка, родена в 1859 г. (името е преведено на български). Когато прабаба ми ражда първото си дете, тя е била около 14 години и още играела на кукли с другарките си. Слугинята, която се е грижила за бебето, е излизала пред входа на горния етаж и е извиквала Елена, когато трябвало да се накърми малкото бебе. Елена неохотно оставяла играта, давала на бебето да се насуче, а след това се е спущала по перваза на стълбището обратно на двора, за да продължи играта. От момчетата останал жив само Иларион, който оставя името си в борбата с поробителя. Съдбата на първите три сестри не е била много радостна. Най-голямата Зоя е била омъжена за лекар в Букурещ. Споменът на баба ми за Зоя е, че тя е била нещастна в брака си. Мъжът й я ревнувал до такава степен, че я държал непрекъснато затворена в апартамента и е държал завесите на прозорците непрекъснато спуснати, за да не я зърне отвънка мъжко око. Снимка на смъртния й одър съм виждал у леля Катя.

Зоя още доста млада е умряла от туберкулоза.

Бях още малък, когато намерих в мазето на нашата къща едно тефтерче със стихове. Бяха на Ламбрина. Стиховете бяха хубави, патриотични, писани от нея. За нея ми е разказвала майка ми, че когато вестта за билета на Иларион е стигнала до Арбанаси, Ламбрина решава да замине за Сливен, за да провери дали това е истина, още повече че е имало и друга версия, че Иларион е успял да се измъкне от обкръжението и се крие някъде в Балкана. Ламбрина заминава, за да не се върне никога вече в родното си селище и никой нищо не е чул за нея. Тежки, смутни времена. Така се заличава по-нататъшният път на една поетична, самоотвержена девойка, българка с дух и сърце, живяла в една страна, която обичала, в страна, в която владее насилието и безотговорността.

Иларион, единственият останал жив син в семейството, роден към 1852 г., е щедро надарен от природата както физически, така и умствено. Иларион учи в местното гръцко училище. Майка му Елена е говорила също с децата си на гръцки. Бащата на Иларион – Иван, е завършил тревненското килийно училище и като родолюбив българин той научил сина си да пише и чете на български. Когато към 1862 г. се отворило българско училище, Иларион е бил прехвърлен в него. По спомени от баба Събка Иларион /1863 г./ е бил изпратен след това в петокласното главно мъжко училище в Търново. Той е бил изключително скромен. Обичал е много да чете и се занимавал сериозно с уроците си. Не се е стремял към главенство, макар че е бил много надарен както умствено, така и физически. Главатар в борбите на българчетата и турчетата в турската махала е бил Стамболов – буен и невъздържан младеж. След младежките борби с прашки другарите на Иларион отивали да играят, но Иларион се завръщал към своите училищни задължения. Той се прибирал да приготви уроците си, въпреки увещанията на другарите си. По-късно, при подготовката на Априлското въстание, докато Иларион оставил костите си в неравната борба с турските пълчища, самонадеяният и шумно изявен „патриот“ Стамболов се е криел в подземното скривалище на Иларионовата къща, за да запази скъпоценния си живот и да стане след Освобождението на родината ни диктатор, пролял кръвта на много български родолюбци.

За Иларион Драгостинов са издадени досега две книжки. Последната е издадена от БКП.

След завършване на търновското училище Иларион заминава за Румъния, където учи в един колеж за чужди езици, така че той ползвал писмено и говоримо български, турски, гръцки, италиански, френски и немски езици.

След завършване на учението си Иларион основава своя кантора в Русе, като е посредничил на наши търговци с търговски фирми в Австрия, Унгария, Румъния и др. Той печели добре, обличал се изящно и бил харесван много от русенските девойки. Скоро обаче революционната организация му нарежда да постъпи като телеграфист в русенската телеграфна станция. По нея са се предавали и телеграми от Цариград и обратно, често за вземане мерки спрямо българското население за арестуване на някои заподозрени в революционна дейност българи. Задачата на Иларион е била да предупреждава революционната организация за готвени погроми над българските патриоти. След разтурянето на Централния революционен комитет в Букурещ в Гюргево се събират двадесет здрави революционери, представителите на комитетите в България: Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и др., които решават да се вдигне общо въстание в България през 1876 г. Образувани били 4 революционни окръга: Търновски с главен апостол Стамболов, Сливенски с главен апостол Иларион Драгостинов и помощници – най-малкия син на баба Тонка Обретенов и Стоил войвода. Иларион заедно със Стефан Стамболов отиват в Горна Оряховица и Търново, като се отбиват и в родното село на Иларион Арбанаси. Вестта за пристигането на Иларион в родния дом достига до турския управител в Търново. Последният изпраща писмо до бащата на Иларион, в което го съветва да предупреди сина си веднага да се махне от Арбанаси. „На мен ми донесоха, че твоят син, който е враг на империята, се крие в дома ти. Ако не го арестувам веднага, ще запаля своята черга, а не искам да те огорчавам, затова го предупреди веднага да напусне моя вилает. Утре пращам заптиета да го арестуват.“

След получаването на писмото Иларион облича въстаническата си униформа. Баща му, вече западнал занаятчия, го изпраща, като му дава последния гердан от жълтици, които са останали от родната му майка.

Най-напред Иларион отива в дома на заможния си чичо Русевич – богат търговец, получил висше търговско образование в Париж. Щом вижда Иларион във въстаническа униформа, Русевич, изплашен до смърт, му крещи да се махне, за да не запали дома му. По-късно след Освобождението пред същата къща на Русевич спира каляската на княза на България Фердинанд, който обикалял страната. Фердинанд е бил поканен в голямата стая за гости. Князът е трябвало да чака, докато стопанинът на дома се наконти със старомодния си студентски костюм и, носещ се тържествено, се представя пред високия си гост. На княза той подарява един старинен пръстен с голям диамант. Как е посрещнал князът този маскарад, не знам, още повече като се знае, че Фердинанд е бил много арогантен. Известно е обаче, че Фердинанд е имал голяма слабост към диамантите (из спомените на румънската кралица). Вероятно това го е направило да бъде въздържан.

След неуспешното сбогуване с чичото Русевич Иларион отива в училището, за да се сбогува с любимата си сестра Севастия (Събка). Влиза в класната стая, когато учителят преподава урок на децата. Изплашеният до смърт учител избягва, да съобщи на турската власт за влезлия в класа му комита. Тежка е била раздялата на малката Савести, моята баба Събка с любимия ѝ брат. Той трябвало да бърза. Чакала го упорита работа.

След пристигането му в Сливен, Иларион е трябвало да преодолява редица трудности. Старите воеводи водели досега само четническа борба, не били склонни за организиране на всеобщо въстание. Нужна е била упорита работа над хората и умение да се убедят да започнат подготовка за всеобщо въстание, което обхваща град Ямбол, селата около Сливен и накрая целия Сливенски окръг. Малко преди обявената дата за въстание 3 май, на събранието се появил предател, Димитър Топалев от Сливен, който се представил като пратеник на Централния революционен комитет. На събранието той съобщил, че всеобщото въстание се отменя. Драгостинов и Георги Обретенов не му повярвали и поискали да представи документи, че действително е пратеник на Централния революционен комитет. Той не представил документи, но внесал недоверие и общото събрание решило да се участва с чета. В уречения ден на сборния пункт се явили само 11 души и то най-младите, почти деца.

Бях към единадесет годишен, когато у дома дойде непозната старица. На майка ми предаде няколко снимки на Иларион.

„Събраха се - каза тя - в нашата къща група революционери. Иларион им говореше въодушевено. Мен ме оставиха на двора да си играя и да следя дали някой не иска да влезе в къщата и да ги предупредя, ако видя нещо подозрително. Иларион беше много хубав и умен, всички го слушаха. Изведнъж забелязах как по хълма към града се спуска многоброен аскер. Предупредих ги и те успяха да се измъкнат.“ Скоро Иларион намира четата на Стоил войвода. Към тях се

присъединяват и момци от ямболските села. Но за нещастие завалява сняг и Балканът се покрива с дебела снежна покривка. Заобиколени от многобройна турска армия, подсилена с башибозук от околните села, четата се съпротивлява самоотвержено, като успява да разкъса обкръжението и се отправя към Твърдишкия балкан. Ново кърваво сражение, в което Иларион пада пронизан от вражески куршум. Някои от неговите другари успяват да се укрият и да разкажат след Освобождението ни за трагичния край на шепата патриоти и за красивия и вдъхновен техен войвода. Разярените турци разграбват дрехите и бельото на Иларион, отрязват му главата и я разнасят набита на върлина по околните градове и села. „Когато пристигнаха в Сливен, в една от главите аз познах Иларион“ – разказваше старицата. Слуховете за гибелта на четата достигнали чак до Арбанаси. Някои от тези слухове твърдели, че Иларион е още жив и че скита още из Балкана. Сестра му Ламбрина тръгва към Сливен да търси брата си. Тя, разбира се, не го е намерила, но и за нея никой нищо не е чул. Тя не се завърнала в дома си.

        Така завършва живота си този предан на народа си талантлив идеалист и ние се гордеем с него.

 

        Моята баба Събка

Родена е в Арбанаси в 1866 г. Помня я като горда жена с добри маниери. Говореше спокойно и обмислено. Била е отлична ученичка. Започва учението си в Арбанаси, където е родена. Най-напред в гръцкото училище, а след това в българското. След Освобождението на България като сестра на Иларион Драгостинов тя е била изпратена в девическия пансион в Търново, където завършва гимназия. Въпреки привидната си сдържаност и добра форма, като дете съм виждал баба да изпада в нервна криза понякога за дребни неща. Например тя започна да се кара на леля ми Еленка, когато сестра ми Ана се оплакала на баба, че леля ми Еленка не я нахранила, макар че нямаше защо да ни храни, тъй като бяхме отишли само на гости на баба. Тя гълчеше, но си спомням, че в гласа ѝ нямаше нотки на човек, загубил самообладание. Тогава аз бях съвсем дете.

По-голямата жива сестра на баба – Евгени, беше еснаф и ограничена жена. Тя нямала желание да учи и е знаела само да чете и пише. Тя останала да живее в Арбанаси, където се оженва за касапин, посредствен, добродушен пияница. Тя имала двама сина и една дъщеря. Единият ѝ син е бил убит като офицер в Балканската война. Другият ѝ син беше търговец ангросист в Русе и след Отечествената война се пропива и живее в едно семейство, което го гледа. Сестра им Марийка е била основна учителка, много изпълнителна, но ограничена. Нито един от тях не е оставил наследник.

 

Животът на дядо ми Никола Семов Комитата – Тинката

Към 1830 г. в село Враждебна край София живее голяма селска задруга, основана от моя прадядо. Към 1827 г. в семейството се ражда Христо Семов, бащата на моя дядо Никола. Когато той възмъжава, го оженват за девойката Ката. Тясно става в родния дом на Христо и той се премества да живее със семейството си в София. Нивите на Христо и къщата на дядови са били непосредствено на юг от Черната джамия, строена още през 16 век, наричана Имарет или още Коджа Мехмед паша джемаси [джамиси], превърната след Освобождението в черква “Св. Седмочисленици”. Дворът на черквата е бил обиколен с високи зидове, представляващи задната част на килиите на турските дервиши. На запад от тях, където сега е ІІІ прогимназия, е имало безплатна страноприемница, където бедняците биха могли да преспят и да се нахранят.

Към 1918 г. западните килии още съществуваха и бяха превърнати в затвор. Аз като ученик в насрещната прогимназия си спомням как през решетъчните прозорци надничаха затворниците и ни правеха знаци, но ние не ги чувахме, защото стражарите не ни позволяваха да се приближаваме до стената. Сега хубавата градина пред черквата тогава не съществуваше.

Причината за преместването на Христо Семов именно в София не ми е известно. Може би жена му е била софиянка и имотите са били нейни. Но тука през 1860 г. се ражда моя любим дядо Никола. Населението, което живее в земите между Стара планина, Рило-Родопския масив, Средна гора и на запад оттатък Радомир, са земите на шопите. Поради планинския характер на България и трудното общуване в миналото на населението на отделните области в страната се бяха обобщили отделни народностни групи със свое наречие, характерни обичаи и особености в нравите. Днес при съвременните съобщения се заличават бързо. Аз ще дам характеристика на шопите такива, каквито ги знам от младите си години. Шопите са по природа смели, хитри и вечно играят ролята на наивни глупаци, тогава когато това им изнася. Те са се престрували пред агите, че не разбират, че не могат, че не са способни, и затова, за разлика от останалите български земи, само в шопския край агите е трябвало да се научат да говорят български, за да се разбират с местното население, защото според тях шопът е неспособен да научи турски. Ще разкажа един много стар виц от онова време, който може и да е измислен, но е характерен за взаимните отношения между шопите и агите.

Един ага пътува из софийското поле и замръква пред колибата на един шоп. И както е обичайният закон, влиза вътре, сяда на трапезата и изкомандва: „Хайде, гяур, донеси ми паница мед и малко хляб.“ Според обичая гяурът бил длъжен да храни безплатно дошлия в дома му турчин. И даже да му плати данък, задето си е хабил зъбите при яденето. След малко селянинът носи хляба и паницата, в която имало само един пръст мед. Разгневеният ага започва да ругае стопанина: “Защо толкова малко мед носиш бре, гаур?“ „Е, аго, муа го сере. Да го серем я, да ти напуним ли паницата?“ – отговаря шопът.

Простак е този шоп, щом не може да се разбере, си мисли турчинът и се задоволява с поднесеното ядене.

Езизикът на шопите е много изразителен. Ядосаният шоп тръгва заплашително към причинителя на яда му и вика със заплашителна интонация: „Леле, снао, се ще да те оравна (значи ще те пребия от бой), докато се изравниш със земята.“ А ще запитате „защо снао“. Жената у тях не е нещо за уважение, а снахата съвсем долнопробна робиня. Да те нарекат снаха, значи да те обидят. Мъжът е на особена почит в дома. Той не копаеше и не жънеше. Ще го заболи кръстът, обясняваха селянките. Мъж да върши това е много смешно. Да излъжеш някого или да го окрадеш, не е престъпление. За такъв ще кажат: „Голям дяло е он.“ Във всяко село се срещаха по една-две фамилии, които обичаха да си пооткрадват на пазара. Отиват на пазара с каруца, натрупана със сено и дрехи. Отиват при търговците, спират се пред търговците, засипват ги с много въпроси и в суматохата мушват в сеното десетина чифта гумени цървули, а после ги продават на село даже с намаление. Шопът обича да си сръбва ракийка здравата, но и работи здравата. Спомням си за едно старинно писмо, писано от турския везир преди падането на София под турците. Той се оплаква на султана, че не може да превземе София. Стените са здрави, а шопите храбри до безумие, едри и силни, но пият една течност, ужасно остра на вкус. Друг грях на шопите е нечистоплътието. Една лекарка ми разправяше, че за да прегледа една болна стрина, е трябвало да ѝ се смъкне ризата. Този ритуал е бил съпроводен от крясъците вследствие болките на жената при отлепване на ризата от тялото ѝ. Смятам, че това е вече отдавна минало.

Има един виц за шопската непридирчивост.

Двама чуждестранни професори тръгнали на екскурзия. Когато минавали по пътя, гледат, че някой се е изходил всред пътя по голяма нужда. Между тях, като учени, веднага се завързва спор, мъж или жена е направил тази магария. Наблизо пасял стадото си един овчар и спорещите го извикват да разреши спора им. Селякът със сериозно лице като следовател разсъждава: „Първо на първо, мажко е, защото тука е срано, а пикнята е на една крачка, второ на второ, мажко е, защото е насред пато, а жената щеше да се скрие зад храстите, и трето на трето, мажко е, оти язе съм го срал.“

В миналото, преди падането ни под турците, културата на народа ни е била по-висока от тази непосредствено след Освобождението. В Драгалевския монастир е било основано висше учебно заведение за подготовка на духовници – известно в миналото в целия Балкански полуостров.

Тука в София срещу сегашната черква “Св. Седмочисленици”, някогашната Черна джамия, се ражда дядо ми Никола Семов Комитата. Скоро майка му Катя умира от холера и баща му се оженва за готвачката на турския управител на София. Дядо ми си спомня за времето, когато като босоног хлапак стискал сух комат в ръка и тичал с другари из полето, а някъде пред къщи стояла майка му и кърмела малкото му сестриче. Омръзнало му на дядо да хруска сухия комат и моли новата си майка да му църне малко от млякото си върху комата. На нея това не се свидело, макар че го отнемала от собственото си дете. Дядо ми си спомня за нея с хубави чувства. Скоро след това от холера умира и баща му. Младата вдовица изнемогва с три деца и дава дядо ми още като десетгодишен за чирак в хана на Димитър Трайкович, в Подуенското ханче, където се събирали членовете на софийската патриотична организация. Там е отсядъл при всяко свое идване в града и дяконът Левски. Малкият Никола е трябвало да ходи да събира членовете на организацията. Така той се запознава с членовете на Комитета и от малък се възпитава в дух на родолюбие. От някогашни познати на дядо ми съм чувал, че той бил хубаво, чернокосо и чернооко момченце, с нежни черти на девойка, поради което го наричали Тинката.

Димитър Трайкович започнал живота си също като ратай, но постепенно се замогва и става един от най-влиятелните търговци в София и член на меджлиса (съвет, с който турският управител може да се съветва при нужда). Трайкович е основал първото училище за девойки в София. С негова помощ Левски е основал революционния комитет в София. Левски е харесал малкия Никола, който бил будно и духовито момче, но още не знаело да пише и чете. Затова той му купува буквар и тетрадка и започва да го учи. При всяко идване в София той препитва малкия Никола.

Когато дядо ми бил вече тринайсетгодишен, в ханчето започнали да идват да се хранят двама италиански инженери, на които било възложено да трасират пътя за бъдещата железопътна линия от Цариград през София за Белград и Виена. Младото пъргаво, умно и духовито момче много им харесало. Те започнали да го увещават да дойде с тях и да им помага при трасирането на линията, като му обещавали по-голяма заплата. Дядо ми им казал, че няма нищо против, но този въпрос те трябва да уредят със стопанина на ханчето. И така Никола тръгва на път с италианските инженери. Пренасят се жалони, забиват се колчета и групата бавно, стъпка по стъпка върви към сръбската граница. В село Перник при направата на изкопи, за да се изучи здравината на почвата, попадат на въглищни пластове. „Е, момче, му казал един от инженерите, богата е вашата страна. Един ден тука ще се развие голяма индустрия.”

Колкото повече наближават границата със Сърбия, толкова повече напрежението сред населението расте. Говори се, че в Сърбия се набира нова българска легия и сръбски офицери обучават български младежи. Говори се, че скоро ще започне война за Освобождението на България с помощта на Сърбия.

Малкият патриот става неспокоен. Той моли своите чорбаджии да го освободят, защото той трябва да замине за Сърбия, за да вземе участие в битката за Освобождението на родината. Казват му, че той трябва да намери заместник в работата си и тогава му обещават да го освободят.

Италианците се трогват от малкия патриот и го обличат добре, дават му заплатата и една вечер той тръгва на път през планини и гори пеша към границата. Една вечер през 1874 г. той стига до граничните планински вериги и започва внимателно да се изкачва нагоре, като се стреми да използва всички подстъпи и прикрития към сръбската граница. През нощта той лази между двата стражеви поста на турците. Запалили грамадни огньове, турците разговарят и се греят около тях. За нещастие, при пълзенето напращяват сухи съчки под краката на Тинката. Турците се ослушват. Офицерът се обръща към един от войниците: „Хасан, върви провери на какво се дължи този шум.“ Тинката ляга неподвижно. Спира да диша. За щастие, Хасан спира само до осветената от огъня част от местността и не смее да продължи. Той пита кой е там с висок глас, като се мъчи да му даде мъжествен спокоен тон. След малко Тинката чува войника да докладва: „Няма никой.“ С още по-голямо внимание Тинката допълзява до сръбските постове. Но тука нова беда. Войниците от сръбския пост арестуват Тинката и го затварят в един плевник. Те смятат, че той е турски шпионин. Започва разпит и Никола обяснява повода за преминаването на границата. Сръбският офицер му казва, че е още дете и не може да воюва. „Това ще видим в боя“ – му отговаря Никола. Приемат го в групата на българите, но няма униформа, която да му става. Трябвало дрехите да се скъсяват и да се прешиват.

Облечен като войник, с пушка в ръка, младият Никола е горд.

„Застанал пред големия прозорец при стълбището, аз гледах с детинска гордост напетото войниче и извиках, възхитен от вида си: Ей, мале, майко, ела да ме видиш сега.“

Никола бързо усвоява военната подготовка. Той вече има и първия войнишки чин ефрейтор. Но историята на тази дружина е известна. Сърбите искат да използват българите за своите политически цели. Те нямат намерение да помогнат за Освобождението на България. Като използват някакъв претекст, за да прогонят от Сърбия българските доброволци, те разтурят българската дружина, която се пръска по света. Дядо ми се прехвърля през Дунава в Унгария. В едно малко унгарско градче той намира работа в една мебелна работилница. Стопанинът унгарец оглежда с любопитство младото войниче. То му харесва и той с радост го приема на работа. Младото българче бързо възприема занаята, а с длетото започва да извайва такива цветя по мебелите, че надминава по майсторство стария мебелист. „Ти си истински ваятел“ – му казва стопанинът. Занапред това ще бъде твоята основна работа. Младият весел, трудолюбив и симпатичен младеж скоро взема сърцата на бездетните стопани. Той става като член от семейството. Минават цели четири години. Никола работи здраво между хора, които го обикват. Той намира тук семейството, което никога не е имал.

Една вечер на трапезата стопанинът, който преглежда вестника си, се провиква: „Никола, тука има нещо интересно за тебе. Русия и Румъния обявяват война на Турция. В Кишинев се събира българско опълчение.“

Никола не дочаква края. Развълнуван, той се провиква: „Утре тръгвам за Кишинев.“ Майсторът и жена му го поглеждат слисано.

   - Никола – казва майсторът, - ти си близо 18-годишен. Разсъждавай здраво, като зрял мъж. Ти дойде при нас като чужденец, а ние се привързахме към тебе като към своя син. Ние нямаме деца и мислехме вече да те осиновим. Остани при нас. Целият имот един ден ще стане твой. Вижда се, че ти ще станеш отличен майстор. Не ни напускай.

Трогнат, Никола прегръща стария майстор.

   - Майсторе, вие бяхте към мене много добри. Аз тука при вас намерих семейството си, което животът почти ми беше отказал. Но аз съм българин и родината сега има нужда от нас.

Няма какво да се прави. Добрият човек взема Никола и отива с него на пазаря. Купува му здрави подковани туристически обувки, топли дрехи и хранителни продукти и раница. В раницата за всеки случай майсторът поставя една протестантска библия. „Да те пази от вражески куршум“ – обяснява той.

Сигурно раздялата е била трогателна. И почва дългият път до мястото, където братушките подготвят българското опълчение. По пътя си Никола скоро настига млад симпатичен български младеж, тръгнал по същия път със същата цел. До неговата смърт горе, на Шипка те, двамата са най-близки другари, братя по участ и патриотични чувства. Скоро около тях се събират цяла група българи на различна възраст, с една цел – освобождението на Отечеството с цената, ако ще и на живота. При преминаването през Румъния те са били посрещани навсякъде радушно от населението. Но, както винаги, и тогава не у всички патриотизмът е бил единственият стимул. Веднъж при пътуването си групата е била настанена в един стар замък. Собственикът на замъка го е предоставил за отдих и пренощуване на пътуващите към Кишинев българи. Уморен от пътя, Никола ляга на пода, като се загръща с палтенцето си и заспива. Посред нощ той в просъница чува припряна глъчка. Последва ритник, който го заставя да скочи. „Абе, говедо, не виждаш ли, че тука работим. Махай се веднага. И оловната гравирана настилка на пода е разкована набърже, свита на руло и изнесена от няколко хулигани авантюристи, за да бъде продадена на пазара. Изглежда, че не може стадо без мърша. И до ден-днешен е така, а после минават за патриоти.

На следващия ден – път, дълъг и прашен, посрещачи с цветя, вода и храна и пак път. Стигат до едно село. До пътя хан. Ханджията им дава подслон. Посред нощ те се събуждат от голяма глъчка и вик за помощ. Притичват долу в кръчмата. Тук румънски младежи се опитват да отвлекат дъщерята на ханджията. При схватката ханджията е ранен, но нападателите получават добър урок от подслонените в хана българи. С изпотрошени ребра те едва се спасяват с бягство. През деня ханджията угощава богато българските си приятели и ги изпраща с трогателна благодарност. И пак дълъг път до Кишинев. Там дядо постъпва в първа дружина, първа рота. На 28 април 1877 г., още в началото на постъпването си в опълчението, дядо е произведен ефрейтор. Започва усилена военна подготовка. Скоро преминават Дунава и им се възлага задачата да защитават Шипченския проход.

През ваканцията, след свършването на Първата световна война, когато влезе в сила новият закон за образованието, за да се постъпи в гимназията, която включваше ХІ и ХІІ клас, трябваше да се държи конкурсен изпит върху материала, изучаван в десети клас. Разбира се, мисълта за предстоящия изпит ме вълнуваше много и по цели дни прекарвах на учебниците. По време на най-усилената ми подготовка у дома дойде дядо и още от двора, застанал под прозореца, ми извика: „Хайде, муле, остави това зубрене и се стягай, утре заминаваме с тебе на тържествата на Шипка. Дадоха ми билет и за любимия ми внук.“ Обясних на дядо си, че не съм напълно готов за конкурса, но той ме прекъсна: „Ти знаеш и можеш, само кураж не губи.“

И така тръгвахме по пътя, преминат от Опълчението с моя дядо, когато той е бил само две години по-възрастен от мене. Пренощувахме под връх Св. Никола. Цяла нощ тракахме зъби от студ, макар че седяхме около буйно горящите огньове. На сутринта рано бяхме на самия връх. Обходихме всички места, по които са се развивали сраженията. Пред едни едва забележимо вдълбани в земята окопи, обрасли с трева и бурени, дядо ми се спря развълнуван.

„Погледни, момчето ми, тука аз се бях окопал с моя верен другар. В това време турците бяха успели да завладеят съседния, доминиращ над нас връх Орлово гнездо. Настаниха там една батарея и техните оръдия започнаха да стрелят върху нас и ние не можехме така лесно да се укриваме от техните снаряди. Моят приятел изскочи от окопа и се прилепи до отсрещната скала. Като продължи да стреля, той извика: „Никола, ела се прикрий до мене, в окопа е вече опасно.“ Точно в този момент една граната падна близо до скалата и от моя другар останаха само части от дрехи, примесени със съсирена кръв, парчета кости и месо. Изпитах страшна мъка по изгубения другар. В това време Столетов препускаше върху своя бял жребец от оръдие към оръдие. Чух гласа му: „Насочете оръдията към турската батарея към върха. Ще стреляте веднага щом дам сигнал с ръка“. След малко се разнесе силен гръм, горе, на върха неприятелските оръдия млъкнаха. Ние завзехме отново върха.

Веднъж, в разгара на сражението, забелязах, че някои от нашите другари, които се бяха окопали зад нас, бягат към нас. Обърнах се и видях млад черкезин от турската армия, възседнал бял жребец с позлатени юзди. Неговото красиво бяло лице, което се открояваше върху черните му дрехи, изразяваше решителност и мъжество. За миг се възхитих от неговата храброст и богато облекло. Как е успял да мине в тила ни? Има моменти, когато много неща минават само за миг през главата на човека при върховни напрежения, неща, за които при обикновена обстановка се необходими часове. В миг пушката ми се беше насочила към него, той се олюля и струя кръв бликна от челото му. Той падна. Стана ми ужасно тежко. Той беше враг, но храбър. В този момент вниманието ми се насочи към нов силен напор на турците. От постоянната стрелба цевите на пушките ни се раздуваха и започваха да плюят куршумите пред нас. Камъни, дървета, всичко се използваше. Много често някому се допикаваше, той обаждаше и всички поднасяхме дулата на пушките си да се омокрят и охладят. И стрелбата продължаваше. Турците наново отстъпиха. В разгара на боя забелязах, че един от нашите излезе от окопа и запълзя назад. Извиках му да се върне, но щурмът на турците погълна вниманието ми и когато те отново отстъпиха, аз видях беглеца да се връща към окопа си. Забелязах, че той държи в ръка отрязък от човешки пръст с грамаден диамантен пръстен и кълцаше месото с ножа от пушката си. Храбрецът, макар и противник, трябва да се уважава, а нашият човек напусна борбата в най-сюблимния момент, за да извърши това срамно мародерство. Извиках му, че е подлец и страхливец, а той цинично демонстрира средния си пръст.

Ново турско нападение. Турските пълчища зареваха. Един куршум улучи подлеца и той умря с протегната цинично ръка, стискащ в юмрука на другата си ръка скъпоценната си плячка. Хвърлих се напред с момчетата около мене и с щиковете си отблъснахме противника. Но често, като кошмарен спомен, виждам циничния образ на този звяр, облечен в нашата свята униформа, и дали още в своя гроб той стиска скъпоценната си плячка, по-скъпа от собствената му родина, с цинично протегната ръка. Дали не лежи в обща братска могила със самоотвержени патриоти, които загинаха в същото сражение?”

   - Беше тежка зима горе в Балкана – така започна надгробната реч за дядо ми един стар опълченец. Трябваше да се изпрати важно донесение долу, в щаба на командването. Столетов събра дружините и се обърна към нас:

   - Драги войници, кой от вас ще занесе това писмо в щаба? Аз знам, трябва да се прехвърли Балкана в тези зимни виелици. Наистина не е леко. Страшно е да бъдеш сам в тази снежна пустиня, по която бродят глутници вълци, а може да попадне човек на турски разезди. Който е готов да занесе писмото, крачка напред. След няколко секунди пред редиците излезе един невисок млад войник.

   - Господин генерал, аз ще занеса писмото.

   - Вземи и Бог да ти помага. Не забравяй, писмото не трябва да попадне в ръцете на турците. Ако видиш, че си обграден, ще трябва да го погълнеш.

Генералът го прегърна и се сбогува с него. Това беше младият опълченец Никола Семов.

Преди смъртта на дядо аз седях край неговия креват и разглеждах медалите му, поставени до леглото му. Запитах го, какви са тези медали - Св. Ана, Георгиевски кръст и др.

   - Беше трудно, много трудно. Вятърът шибаше в лицето ми и навяваше в лицето ми ситен снежен прах. Който затрудняваше дишането ми. Крачех към целта в борба с преспите и бурята. Бях готов за всякакви неприятни срещи. Привечер бях в подножието на планината съвсем изтощен. Виеше ми се свят. Всичко наоколо изглеждаше някак нереално. В далечината виждах неясните очертания на малка хижа, но кого ли ще заваря там? Виеше ми се свят, чувствах, че затъвам, пълен мрак. Когато се свестих, аз видях, че лежа на черга пред една малка хижа. Стопанинът и неговата жена ме разтриваха със сняг. Когато видяха, че се съживявам, те ме вкараха в хижата, дадоха ми горещо мляко и хляб. Те чули лая на кучето си и един човешки вик и когато дотърчали, ме намерили припаднал върху снега, съвсем измръзнал. Рано на другия ден аз бях в щаба и предадох писмото. Наредиха да ме нахранят, докато изготвят отговора на писмото, и после пак обратно по същия път.

Младият ефрейтор е вече подофицер, а гърдите му са украсени с още един медал – най-високо отличие за храброст – Георгиевски кръст /сребърен/.

След свършването на войната дядо постъпва в интернат-гимназия, настанена в Петропавловския монастир, който е разположен в края на Арбанашкото плато, точно над гр. Горна Оряховица. Негов съученик беше именитият у нас доктор Сарафов. Дядо е бил освободен от училищна такса, но за посрещане на общите си разноски е трябвало да продаде имотите си срещу Черната джамия. Неговото задължение е било освен това да изготвя и поправя чиновете и други дърводелски училищни пособия. Към учението си се отнася много сериозно. Особено добър е бил по химия и физика. Учителят по химия, казваха другарите му, беше по-зле подготвен от Никола, а когато трябваше да се проведат някои опити, той казваше: „Тази реакция, деца, се провежда така и така, но опит няма да ви направя. Опасен е, а мъченик на науката не искам да ставам. Вижте, Никола, ако иска, може да ви направи опита, той е стар комита. И Никола излиза на катедрата и прави опита, без да става мъченик на науката. Това става навик и винаги опитите се провеждали от Никола, който благодарение на това добива сръчност и става добър експериментатор. И при преподаването по физика той също провеждал опитите. Като ученик е бил от най-добрите, но дълго време е отделял за подготовката на уроците си. Дали паметта му е била по-слаба или всичко е заучавал по-задълбочено, не зная. Но когато неговите другари смятат, че са научили уроците си и започват да викат и да се борят, той, наведен над книгите си, е чел и напразно ги молел да пазят тишина. „Вика ни се и ще викаме, ако искаш и ти викай, никой не ти пречи.“

Но ето, че настъпва нощ. Всички си лягат. Първият сън е най-сладък. Тогава Никола е могъл най-спокойно да се занимава. Но кой знае откъде той взема един тъпан и започва да го удря със все сила и да пее. Всички се събуждат, молят го да спре, спи им се. „Не мога – казва Никола. - Сега ми се тупа и ми се пее. Който иска, нека дойде, ще му позволя да тупа и той тъпана.“ Започват преговори и оттогава лудориите в помещенията престават.

В празнични дни пред монастира се събират девойки и момци. Свирят и играят хоро. На хорото се хваща и Никола. Момите с удоволствие гледат да се хванат до него, но неговите намерения са други. Единият му джоб е ужасно издут, вътре е вмъкната цяла електрическа батерия. В разгара на играта той улавя полюсите и в миг всички се пускат. Те са уплашени. Нещо свръхестествено ги е раздрусало. Електричеството тогава още не е било известно в нашата страна. Батерията е направена от него в кабинета по физика, където той се разпорежда.

Един ден за стола на училището пристигат няколко коша с череши. Урокът по естествознание на следущия ден трябвало да се проведе под стария вековен дъб. На Никола веднага му хрумва да се пошегува с учителя, който винаги се колебаел в знанията си. Никола нарамва торба с череши и право при стария дъб. Катери се и навсякъде по клоните закача червени череши. На другия ден учителят и учениците насядат под дебелата сянка на дъба. „Но какви са плодовете на дъба?“ – запитва един от посветените в шегата ученици, който иска да ускори развръзката.

   - Плодовете, ученици - започва учителят и вдига глава нагоре и ахва от учудване. Как е възможно това чудо? - Я някой да ми откъсне от тези червени плодове.

Никола пъргаво се катери и като дава вид, че къса черешите ги пуска в шепите на учителя. Учителят много предпазливо опитва плодовете, клати глава учудено.

   - Деца, това е чудо на природата. Явно, че цветовете на дъба са опрашени с прашеца на череша.

След урока всички, освен учителя, знаят как дъбът ражда череши и дълго се смеят и шегуват по този повод.

На другия ден огромен празен кош е вдигнат на тавана през отвора над коридора. Кошът е обърнат надолу с отвора и вързан с едно въже отвън на дъното. Никола се спотайва на тавана и дебне, когато мине някой от съучениците му, да го захлупи с коша. Попадналият в капан ученик отначало е изненадан и малко поуплашен, а после и двамата се смеят весело. Но ето че владиката наново посещава монастира. Той обикаля стаите, минава по коридора и изведнъж бива похлупен с огромния кош. Никола мисли, че под коша е някой от съучениците, но чува спокойния глас на владиката: „Никола, Никола, не се шегувай с мене, вдигни коша.“ Владиката познавал отпреди веселото и способно момче и се отнасял с любов към него. Никола е в крайно неловко положение. Засрамен за постъпката си, несвързано се извинява, а владиката го потупва приятелски и го пита ласкаво: „Е, как вървят опитите по химия и физика?“

След завършване на гимназията като отличен ученик Никола е бил назначен за учител по химия и физика в Търновската мъжка гимназия.

Първите години той е живял много скромно, за да изплаща дълговете към родственици, а пари са били нужни, за да се обзаведе.

Минават няколко години. В девическия пансион към Търновската девическа гимназия постъпва като ученичка стипендиантка сестрата на Иларион Драгостинов – Севасти. Никола се вклюбва в хубавата девойка. Той я е виждал, когато е била малко девойче в Арбанаси, когато е минавал през там за Търново. Когато отива на среща с нея, бедният учител е вземал от приятели колосан нагръдник и връзка и така наконтен ѝ се представял до решетъчната ограда, до която тя го очаквала. Когато Севасти завършва гимназия, те се венчават. Дядо ми е бил 6 г. по-голям от баба ми Събка (така я е прекръстил дядо ми - гръцкото име Севасти на български значи Събка). След смъртта на Иван Драгостинов майката на баба ми – Елена, отива да живее в Търново при дъщеря си Събка. С веселия си нрав – отзивчивост и вродено обществено чувство дядо ми има много приятели в Търново. Пълен с хумор, находчив в разговорите си, той е обичан и търсен от всички. Но гордата Събка се е чувствала често самотна. Още при първата сутрин след сватбата Събка дълго го чака в квартирата им, а в това време той, по стар народен обичай, обикаля приятелите си и ги черпи с препечена ракия. Затворена сама в стаята си, Събка разбира накъде отива Никола по веселата глъчка, наздравиците и шегите.

Първата година след сватбата се ражда на 2 май 1885 г. първата им дъщеря – моята майка, кръстена от дядо ми Богдана. И двамата млади съпрузи мечтаят за син. Но следват още четири дъщери – Живка, Катя, Божана, Елена. Когато се ражда последното им дете и дядо се връща от гимназията вкъщи, заварва баба да плаче, а акушерката баба Иваница да я утешава. „Какво се е случило?“ – запитва обезпокоен Никола. Събка проплаква: „Пак момиченце.“ „Момиче ли е? Няма що, бабо Иванице, ти пак си му счупила бърдучето.“

Дядо ми обичаше много цветята и обичаше да се грижи за тях. Дворът на Търновската гимназия дядо превръща в парк с чудесни цветя. Розите и други, редки за времето си, цветя изписвал от чужбина. Бях ученик, казваше моят кръстник Николай, когато играехме на криеница в двора. Аз се мушнах между храстите. Наоколо нямаше никого. Само на празната полянка пред мен забелязах учителя си Никола Семов. Той стоеше коленичил пред току-що разцъфтяла се роза. Погледът му, бляснал от възторг, съзерцаваше прекрасното цвете с много любов и топлота. Видях го, когато той се протегна и го целуна. Отстраних се безшумно, за да не отвлека вниманието му.

Да, дядо ми обичаше цветята и ги ваеше от дърво със своето длето върху вази и рамки. Обагрени, те изглеждаха като живи цветя.

Дядо ми Никола не обичаше формалностите. Като учител по физика и химия в Търновската гимназия, той избягва четенето на молитвите при започването и свършването на занятията. Не обичаше и свещениците, които винаги осмиваше с подходящ виц. Но ето че в Търновската гимназия пристига инспектор от София и присъства на урока по химия. До министерството той изпраща доклад: учителят по физика и химия Никола Семов не се грижи за християнското възпитание на младежта. При него учениците не четат светата молитва, за да не се губело време от уроците и игрите на децата, както той обяснява. Макар да провежда урока си по един оригинален начин, който буди интерес у учениците, неговото отрицателно отношение към нашата вяра, може да има отрицателно влияние върху възпитанието им. Предлагам да бъде наказан дисциплинарно, като бъде преместен във второстепенна гимназия.

И така дядо е преместен в Горнооряховската гимназия. Тогава Горна Оряховица е била незначителна паланка. Труден става животът на Никола. Семейството му остава да живее в Търново, а той е принуден по всяко време да извървява пътя от Търново до Горна Оряховица и обратно пеша през Балкана и да бъде винаги навреме в клас.

При пристигането му в новата гимназия учителите го посрещат с голямо любопитство и с малко страх. Дядо чува, че един от тях, с нервни тикове, бърза да осведоми колегите си – нихилист е. Въпреки това хуморът не го напуска и той решава да се пошегува със стария даскал. Дядо е забелязал, че даскалът при влизането си в учителската стая с подчертана пъргавина се приближава до масата и механически с ръка избърсва праха от книжната покривка, независимо от това дали има или няма прах. Едва след това поставя тържествено дневника си върху масата – навици, добити през дългогодишната учителска практика. След това се отправя към прозореца, скръства по наполеоновски ръце, поглежда навън и чак тогава започва нормалната си работа.

В междучасието Никола синтезира азотист йод, който при сухо състояние гърми като топ при най-слабо докосване. След свършването на часовете дядо намазва хартиената покривка на масата с препарата и пътеката от масата до прозореца. На другата сутрин Никола пристига преди колегите си в училище и задържа колегите си да не влизат в канцеларията, като им обещава, че ще им покаже нещо много интересно. След малко идва въпросният важен даскал и по силата на навика бръсва с ръка хартиената покривка на масата. Ужасен гръм. Изплашеният даскал вместо да бяга към вратата тича към прозореца и всяка крачка е съпроводена с експлозия. Той не може да продума дума и, избледнял, трепери от страх. Дават му вода с валериан, успокояват го, но за Никола Семов той не смее да злослови вече.

Минават няколко месеца. Учителският колектива гледа на Никола като на учен човек. Един ден при него идва един от колегите му и го моли да му помогне при направата на перпетум мобиле. „Правя, казал той, вече няколко машини, но след половин час те спират да се движат. Гледам, казал му колегата, че ти се затваряш в кабинета и все нещо правиш. Да обединим усилията си, господин Семов, съгласен ли си?“

Дядо ми отпреди забелязал, че този любопитен колего често наднича през ключалката на кабинета му или влиза без предупреждение и му пречи при подготовката на опитите му, и затова започнал да се заключва.

   - Добре, колега - казва дядо ми. Аз вече почти съм я направил. Тази вечер вече пускам машината.

Взема дядо една кръгла кутия от бонбони, залавя я за ос с фини лагери, улавя и пъха в кутията един грамаден бръмбар и наглася апаратурата точно срещу ключалката. Когато става време да си отива, дядо се скрива в един страничен коридор и наблюдава ефекта. Любопитният му колега наднича през ключалката и тича да вика колегите си. Наведени те, един след друг, се редуват да надничат и да цъкат от учудване.

   - Проста конструкция, а върви, гледай ти постижение!

На другия ден, когато дядо пристига в гимназията, дядо ми заварва всички колеги пред кабинета му да надничат един след друг през ключалката.

   - Брей чудо, брей постижение, и вчера се движеше и сега се движи, голямо чудо.

Като го забелязват, всички го заобикалят и го молят да им обясни тайната. Те няма да му я откраднат, гарантират, на всички са свидетели.

Дядо отключва стаята си, поканва ги вътре, откача кутията и я отваря. От нея изскача грамаден бръмбар.

   - Ние какво си мислехме, а то било бръмбар – казва любопитният му колега.

   - Да, това е бръмбар, същият, който е влязъл в главите ви и ви кара да мислите, че може да съществува перпетум мобиле. Избийте си този бръмбар от главата, невъзможно е да се получи енергия от нищо. Перпетум мобиле не може да съществува.

Разочаровани и посрамени, колегите му напускат кабинета.

Скоро след това идва заповед от министерството: Никола Семов да се върне в Търново за учител в гимназията. Търновци са изпращали няколко делегации в министерството, като искали настоятелно да им се върне отличния им учител. Министерството е било принудено да го върне на предишното му място.

Дядо ми умееше много забавно да разказва весели истории, много често с възпитателна насоченост.

Домакинът на търновската болница обичаше често да ходи с жена си Недка у дядови и старателно се мъчеше да запомни духовитите му разкази. После той ги преразказваше на хората извънредно нелепо. Смешното беше, че се превиваше от смях за остроумието си. Веднъж той срещна дядо с приятели и побърза, за да се перчи с един от чутите от дядо разкази. Като видя, че не произведе никакъв ефект, той подкани дядо да разкаже някой нов виц и дядо разказа следното:

   - Веднъж на бея дошъл на гост приятел от съседен вилает, придружен от слугата си. По местен обичай беят го кани на обяд. По време на обяда от лъжицата на госта се изсипва, без той да забележи, от яхнията върху брадата му. Слугата, който стои прав зад стола на господаря си, забелязва веднага опръсканата с яхния брада на господаря си и с голямо достолепие му казва: „Повелителю, върху твоята градина е кацнал славей.“ Гостът чевръсто избърсва брадата си така, че мнозина не забелязали неблагополучието му. Беят останал поразен от деликатния начин, по който слугата уведомява господаря си, и решава да се реваншира. Разбира се, че всеки ще каже, си мисли той, щом слугата е толкова умен, колко ли умен ще е господарят му. Веднъж, когато клечал в клозета, а слугата отвън го чакал с ибрик в ръка, той му казал: „Исмаиле, видя ли колко учен е слугата на нашия съсед? Аферим на него. А ти си будала. Утре неговият господар ме кани на обяд. Внимавай добре. Щом си накапя брадата с ястие, ти ще ми кажеш: Повелителю, славей е кацнал в твоята градина, разбра ли?“  „Напълно, отговорил слугата чинно.“ Ето, че на другия ден на обяда беят си накапва нарочно брадата. Слугата забелязва това, но се бави. Той е смутен, черви се, забравил е какво трябваше да каже. Но ето че се досеща и казва припряно: „Милостиви господарю, това дето ми го  каза в клозета, е на брадата ти.“ Какво е направил засраменият бей, ти, Тодоре, сигурно се досещаш. Ама поуката запомни: всяка приказка не е за всекиго. Много важно е всеки да разбере това, за да не изпада в неудобно положение.

Но бай Тодор не си взе поука, а остана в остроумието си до края на живота си един долнокачествен подражател.

Веднъж, когато дядо ми беше у нас, дойде на гости една съседка. Майка ми я запита да не е нещо болна, че е така избледняла. Причината е била, че когато си легнала, искала да си спомни за нещо, което ѝ било много нужно, но не могла. Цяла нощ се е мятала будна в леглото. „Така е – каза дядо. - Когато човек си легне, за нищо не бива да мисли. Инак ще стане както при Унче.“ Помолихме го да ни разправи за Унче.

   - Голям и страшен харамия е бил Унче. А каква брада имал. Чак до пояса стигала. Не щеш ли, един ден в механата влиза Унче и не можеш да го познаеш. Без брада, много блед той сяда мълчалив и намръщен край една маса. Поръчва половица ракия и започва жадно да пие.

   - Бре, Унче, що е станало с тебе бе, дека ти е брадата? Оти си така избледнял? – го питат загрижено другарите му.

   - Остави, остави, що ми доде на главата, дано никому да не се случва. Смуча си снощи ракийцата баш на това място като сега, а насреща седнало момчето на Костака с другари, пият и все мене гледат, па се хилят. Я се правим, че не ги забелязвам. Оня, малкиьот, чорлавото на Костака ми дума: „Бате Унче, нещо ще те питам, ама право да ми кажеш. Кога спиеш, дека си кладеш брадата - под юргано или над юргано?“ Па се смеят сите, а я ги сиктирдосах веднага. Ама това, дето ме пита, нали не мога да го сиктирдосам. Бре, си мислим. Кога спием, дека си клаам брадата? Мислим, а не мога да се сетим. Пием или не пием, мисълта ми е се там. Па си викам, да си отида дома да си легна, па тогава ще се сетя. Влизам си у кукята, а жената ме пита: „Бре, Унче, оти си толкова махмурлия, що се е случило?“ - пита. „Нищо, казвам. Давай да си легнем по-скоро.“ Лягам си и си кладам брадата над юргано. Си трая минута, минута и пол, хваща ме страшна мака, па си кладам брадата под юргано. Си траем минута, минута и пол, ме хваща таков саклет, па си мислим: па що, ако си кладам пол брада над юргано и пол брада под юргано, белки мирясам. Па си я кладох, що рекох, и си траех минута, минута и пол, ме хваща ужасен съклет. И така мина цялата нощ – брада под юргано, брада над юргано, пол брада над юргано, пол брада под юргано, никак не пасват. Сале съм като болен, ама бегом право при бръснаря. Режи казвам, режи тая проклета брада, сос нея ще умра. А той се кокори и не верва, па пита: „А после да не ме утепаш?“ Режи - му казвам - и не само че не ще те утепам, ама и ще ти платя.

   - Ето за тази мака цела нощ не съм мигнал. Ама да ми падне онова лапе м…

Дядо ми минаваше за много находчив. Когато някой от компанията започва смело и авторитетно да обяснява нещо, за което няма понятие, дядо ще му отговори например с вица за двамата македонци и подводницата. За съжаление, аз не мога да предам тези негови разкази с неговото остроумие и изразителност, но смятам, че това ще спомогне отчасти да го обрисувам. Този виц е от времето, когато за първи път се заприказва за подводни кораби.

Един любознателен македонец пита своя винаги осведомен приятел:

   - Кажи бе, Тръпко, как е възможно всички газове от подводницата да се изхвърлят навън, пък и отпадъците от хората? Не влиза ли вода вътре в корпуса?

   - Бре, будала, отговаря Тръпко, си бил на море? Си пърдал?

   - Съм пърдал.

Разбира се, пред такова неопровержимо обяснение не може нищо да се възрази.

Често при разговорите става дума за практици и теоретици. Някои даже с пренебрежение ще кажат: Хм, практици …

   - И така – заразправя дядо, е започнал спор между младия и новостъпил на престола учен султан и неговия стар везир. Султанът иска да се направят реформи, да се назначат навсякъде учени хора, добри теоретици. Везирът обаче се опира. „За нищо не струват те, ако нямат практика. Опитни хора ни трябва на нас, добри практици.“

Доникъде не довежда спорът, затова решават да го разрешат чрез опит. Везирът предлага да се поканят на обяд най-напред теоретиците. Като насядат в кръг около казана, пълен с чорба, на три аршина от насядалите хора, да им се дадат лъжици, които да стигат до казана, но да не си местят ръцете по дръжката на лъжицата. И да видим тогава кои най-добре ще могат да се нахранят. Те ще могат да управляват държавата. Султанът се съгласил и опитът се провежда.

Пристигат учените теоретици, насядат около казана, вземат лъжиците, гребват от чорбата, насочват лъжиците към устата си, но тя нали е дълга отива зад гърба им. Напъват се да удължат ръцете си, прехвърлят лъжицата в лявата ръка, а тя все зад гърба им отиват. Те стават от столовете. Теоретически е невъзможно да се нахрани човек с такива лъжици. След тях сядат практиците. Гребват с лявата, гребват с дясната ръка, лъжицата дълга, изсипва се зад гърба им. Тогава единият гребва с лъжицата и подава на отсреща стоящия и така един-друг се нахранват. Тогава султанът трябвало да се съгласи, че за управлението на страната са нуждн преди всичко добри практици.

Семейството на дядо живее в хубав дом, бивша собственост на някакъв бей, напуснал България след Освобождението. В двора е имало градина с овощни дръвчета. Всяка сутрин едно турче влиза в градината и си направя кефа, като се облекчава под една слива. Опитите на дядо да улови турчето са били безрезултатни. За да тури край на това безобразие, той напръсква през деня тревата с азотист йод, който изсъхва добре на слънцето. На другия ден призори цялата махала е била събудена от силна експлозия. През градината тича изплашеният до смърт турчин, не успял да си вдигне гащите, с оголен задник. Това е било последното му посещение.

Като учител в София дядо често обикаляше планините и носеше оттам чудесни цветя, които засаждаше в нашия двор. Често той улавяше някоя отровна змия, най-често пепелянка, изваждаше с пинцети отровните ѝ зъби и я пускаше  в пазвата си. Веднъж го попитах как успява да улови отровната змия без тя да го ухапе. „В животните не трябва да пробудиш недоверието. Към тях трябва да пристъпяш без страх и вълнение. Те са много подозрителни и почувстват ли това у човека, считат, че той има лоши намерения към тях. Не трябва да допущаш нито за минута каквото и да е вълнение у себе си, когато решиш да я уловиш. Тогава тя не реагира на твоето действие. В противен случай тя става подозрителна и е готова да се защищава с всички средства.“

Понякога на връщане от планината дядо се среща с приятели, които го обикалят със сърдечност, а Комитата е винаги весел и все ще каже някои остроумие и когато те се смеят безгрижни, дядо леко натиска гърдите си. Тогава от пазвата му се подава съскащата глава на отровната змия. Ужасените му другари се разбягват, което го е много забавлявало.

Много по-късно, когато завърших висшето си образование и военната си служба, постъпих на работа в химическата фабрика на гара Искър. Един ден посетих градинаря бай Ташко, за да купя от него цветя за моята Настинка. Дядо Ташко се славеше на Искъра с хубавата си градина и качеството на цветята в нея. Понеже същият даваше като сводник стаи за ползуване, както се говореше, по за няколко часа на двойки, дошли да се къпят в реката, аз не можех да скрия отвращението си от него, което той не можеше да не почувствува. Когато късаше цветята, той се хвалеше на своето южно македонско наречие: „Такива рози като моите в цяла България не можете да намерите, а това е царицата на розите, само аз я имам. Погледни я!“ „Защо - му казвам - така се хвалиш, същата роза и ние имаме в градината, но прецъфтя. Розите в нашата градина дядо ми изписваше от чужбина.“ „Това не е вярно - казва бай Ташко. - Кой е дядо ти, какво е работил? Градинар ли беше? Аз ги всичките познавам.“ „Него не можеш да го познаваш. Той много обичаше цветята, но не беше градинар, а учител. Казва се Никола Семов.“ Изведнъж дядо Ташко се промени. „Как? Нашият Никола, даскала? Той е твой дядо? Ех, какъв народен човек беше. А пък ти каков си? Нищо. Един горд, важен. Веднъж дядо ти събра всичките градинари от паркове и градини и ни каза: „Вие сте длъжни да опознаете нашите родни цветя от планини и балкани и да ги засаждате в отделни народни кътове.“ Един неделен ден той ни заведе горе на Витоша. Тогава тя беше още съвсем девствена. И какви цветя намерихме там. Чудо. И създадохме разни кътове. Той ни помагаше също за изписване на цветя от чужбина. Какъв човек беше той! А ти каков си? Един такъв горд. И ми мушна букета в ръцете. На внука на Никола пари не вземам. Вземи от мене, аз от сърце за него ти го давам.“

Често си мислех после за този човек. Не бива така лесно да ставам съдник на хората. Повече трябва да ги обичам. Но ги обичах по-иначе, може би. Ботевски обичах и мразех и когато мразех, бях безпощаден, а когато обичах, бях готов да се жертвам за тях.

 

Моят път в живота. Детство.

Майка ми Богдана, родена на 02.V.1885 г. и починала на 31.VІІІ.1936 г., е била много добра и прилежна ученичка. Макар и хубава, тя е била много скромна и стеснителна девойка. Такава си остана до края на живота си – скромна, предана майка и другарка. Обичаше да се вмислюва философски в проблемите на живота, обичаше театъра, изкуството. На нея, жената с бодър дух и всестранни интереси, ѝ тежеше много липсата на такива интереси у баща ми, което аз си обяснявах предимно с напредналата му възраст – той беше 20 години по-възрастен от нея. Присъствал съм като ученик на следния диалог между родителите ми. „Но защо не искаш да посетим новата художествена изложба? Копнея да видя нещо ново и хубаво. Остави пасианса и да отидем.“

   - Но, Бончо, тука ни е толкова хубаво. Мене ми е приятно, когато те чувствам да стоиш сама до мене.

   - Ех, Кольо, ходил си, гледал си, възхищавал си се, радвал си се на постиженията на човешкия дух, а сега си вече уморен и не ти се ходи, а аз нищо не съм видяла. Така ще отмине животът.

   - Е, хайде, обличай се, тръгваме – казваше покорен баща ми. Беше му неудобно да ѝ откаже. А в изложбата майка ми се отдавала на възторзите и настроенията, така добре предадени в пейзажите, от живостта на портретите, от таланта на нашите художници.

Спомням си от най-ранната си възраст, когато баща ми се връщаше от училище. Той споделяше с майка ми за някои задачи, които не му се отдало да реши, и колкото повече говореше за тях, толкова повече светваха големите очи на майка ми и накрая на един дъх тя обясняваше как трябва да се реши задачата.

   - Ех, мила Бончо, точно така. Умница си ми ти – казваше, като я прегръщаше и целуваше.

Родил съм се на 30 май по стар стил или на 12 юни по новото летоброение през 1905 г. в София в един апартамент срещу сегашния хотел „Рила“. Майка ми с голяма любов е шила пеленки и всичко необходимо за едно бебе, но аз ѝ направих лоша шега. Родих се наднормено дълъг и всичкият ѝ труд отишъл напразно. Да ти се роди син, продължител на рода, когато си на 40 години, не е обикновено нещо. Настъпва голяма радост в новия дом. От радост баща ми сграбчва трите кутии цигари, които изпушвал на ден, и ги хвърля в боклука и оттогава цигара в устата си не поставя.

Баща ми имаше изключително силна воля, беше безкрайно принципен и честен, много темпераментен, човек на дълга. Строг, може би повече, отколкото трябва. Той беше много по-възрастен от мене, за да мога да го почувствам като другар. Затова пък другар ми беше майка ми.

Радостта от здравото бебе, от мъжката рожба не била за дълго. Оказало се, че не съм проявил особена сръчност при сукането, в резултат на което зърната на гърдите на майка ми са били разранени, а по-късно забират и се инфектират. Наложила се хирургическа намеса. Новороденото, както вероятно са ме наричали, е трябвало да се храни изкуствено, в резултат на което отслабва до неузнаваемост. Ръчичките и крачетата, както казваше мама, изтънели като върви. Причина за това е било битото мляко, което са продавали на родителите ми нечестни млекари. Но баща ми с голяма енергия се справя с всичко – намира от родственици качествено мляко и апарат за стерилизиране. Скоро аз и майка ми напълно сме се оправили.

Спомените ми от най-ранното ми детство са от живота ми в обширния апартамент, недалеч от Руския паметник, с голяма овощна градина. В този дом освен нас живееше и семейството на дядо ми Никола. В градината имаше барака за дърва и въглища и отделна стая за работилница на дядо, предимно с дърводелски и резбарски инструменти. Под стряхата се мъдреха три големи черни репи – любим деликатес на дядо. В градината се разхождаше таралеж с малки таралежчета и змия с извадени отровни зъби, едно зайче и един огромен котарак. Всички тези животни бяха установили помежду си една търпимост, едно взаимно съвместно съществувание, както днес това се нарича на политически език. За съжаление, хората не можаха да установят на практика съвместно съществуване като тези зверчета, на които те гледат отвисоко. Майката таралежка и таралежчетата често ни разсмиваха, когато дядо започваше да им думка на тенекия и всички те започваха да  подскачат в такт.

Всред градината имаше дървен чебур, който дядо през лятото пълнеше с вода. Водата се стопляше от слънцето. Тогава дядо ме потапяше голичък и ме оставяше да подскачам и да плискам от радост върху водната повърхност, а той ме гледаше усмихнат с много обич в очите.

Много малко са спомените от това време – стъклено преддверие с огромни саксии около стъклените стени, огромен рододендрон и различни видове кактуси, както и други цветя правеха впечатление на влезлия в нашия дом. Стар остъклен шкаф стоеше до вратата към коридора. Още си спомням как стоях захласнат пред него, загледан в стъклените буркани, пълни с най-вкусни сладка. Бях под три години, а се замислях на някои житейски проблеми. Ако хората имаха здрав разум, защо минават равнодушно край тези вкусни сладка, защо не се налапат до насита, а просто не им обръщат внимание. Разбира се, това се отнася до възрастните, на които всичко е позволено. А защо леля Ленче, която беше тогава също дете, се оглаждаше плахо, когато наблъскваше някой стол до шкафа и с лъжичка си похапваше от сладкото. Защо изглеждаше после така смутена, защо се криеше от другите, а даже и от мене? Значи, това, което прави, не е добро, забранено е. Когато аз стана голям, ще ям, ще ям до насита сладко и няма да се страхувам от никого. Но да си взема сам, колкото и да е приятно, не бива, щом като леля прави това със страх. И аз никога не посягах сам на сладкото, даже и когато леля искаше да ми даде и на мене, за да не я издам.

След преддверието през врата се влизаше в коридор. Вляво – дървена окачалка за дрехи. На окачалката вързан балон. Тогава детските балончета се пълнеха с водород и ако не ги държим здраво, ще излетят.

Един ден се заговори за хора, които летят във въздуха като птици. Спомням си името на Блерио, човек от далечна страна, в която има изградена кула, висока колкото десет тополи. Същата кула дядо имаше в миниатюр към мастилницата си и аз седях на коленете му, а той ми показваше миниатюра и ми обясняваше устройството. Да, тя е едно от чудесата на света. Но ето от същата страна идва ново чудо – самолетът. И най-интересното е, че утре самолетът ще бъде в нашата страна и аз ще го вида с очите си. Това много ме вълнуваше. И ето че всички тръгнахме да видим чудото. То стана някъде към Парка на свободата[1]. Върволица ръзвълнувани хора се отправяха към мястото на излитането. Баща ми, какъвто беше темпераментен и възторжен, говореше: „Доживяхме да видим и това чудо. Докъде стигна науката! Безкрайни са възможностите на човешкия дух.“ Не разбирах всичко, но чувствах, че е станало нещо голямо, велико постижение на човешкия разум. По пътя додеях на нашите с безкрайните си въпроси: голям ли е самолетът, колко нависоко лети и докъде може да прелети. Чувствах, че нашите престанаха да ме слушат и точно срещу зоологическата градина изпуснах връвта на балончето и то излетя нагоре. Разплаках се. Напразно баща ми и няколко чичковци, които вървяха край нас, се опитваха да го хванат с бастуните си, като подскачаха смешно под него с вдигнати нагоре бастуни. То излетя високо над нас, докато съвсем се изгуби. Обещаха, че ще ми купят ново балонче.

Отвъд Орловия мост се разстилаше безкрайно поле и навсякъде хора, много хора. Полицаи блъскаха с груби ругатни навалицата, като се стремяха да въдворят някакъв ред. Изведнъж се чу бръмчене. Първо над главите ни профуча нещо голямо, крилато. Мощно ура, хиляди шапки литнаха във въздуха.

Мина може би повече от една година, откакто родителите ми подготвяха нещо важно, чертаеха, пресмятаха, обмисляха. Градеше се новият ни дом. Баща ми беше купил място от около 850 м² на улица “Гургулят”[2], сега “Тина Киркова”[3]. Част от парите бяха икономисани от родителите ми, а 5000 лв. бяха спечелени от австрийската държавна лотария. Парите, които не достигаха, баща ми беше взел назаем от приятели и дълговете бяха изплатени, когато станах 14-годишен юноша.

Спомням си разказа на баща ми как си купил билет за австрийската лотария:

“Привечер, дъждът вали като из ведро. Крача редом с един приятел, като се криехме под чадъра. Пред нас вестникарска будка.  Реклама за австрийската държавна лотария. Голямата печалба е от 10 000 лв. Хайде, да си купим общо един билет от лотарията. „Дадено, казва приятелят. Хайде да накараме търговеца да се измокри, да си изберем един билет, който, за да ни го даде, трябва да излезе вън на дъжда.“ Показваме му един билет. „Защо пък този?“ – казва търговецът. Ето, изберете си от тези, те ми са под ръка.“ „Не може, те не печелят. Искаме само този, иначе си отиваме.“ Случайно продавачът е евреин, а евреинът не бива да изпусне нито един клиент. Излиза той на дъжда, отваря прозорчето и ни подава билета. Цял месец мина до тегленето на лотарията. Отначало билетът стоеше у приятеля. „Слушай, Кольо, аз нямам късмет, вземи ти да държиш билета, белким спечелим“ – казва приятелят. След една седмица видяхме, че сме спечелили голямата печалба 10 000 лв. В джоба ми влязоха 5000 лв., а цялата къща заедно с дворното място струва 15 000 лв.”

И ето ни в нов дом: три стаи и кухня и помещение за баня. Горният етаж имаше същото разпределение, само без банята. Горният етаж беше даден под наем на едно роднинско семейство. Леля Недка ми се падаше първа братовчедка, макар че беше три години по-възрастна от майка ми. Нейният мъж Йордан Георгиев беше историк, инспектор в министерството. Наемът от етажи отиваше за погасяване на дълговете. В този дом живях цели 35 години.

Животът в новия дом протече щастливо – живот на здраво и задружно семейство. Обстановката ни беше много скромна. Спалнята на родителите ми беше с железни таблени кревати с щампосани по тях картинки. Покривката на креватите беше плетена от майка ми и блестеше от чистота. Етажерка с книги, изработена от дядо ми, и най-обикновена маса с чекмедже, в което се заключваха документи и скъпи предмети – пръстени, жълтици, брошки. В съседната стая за децата имаше два кревата – единият обикновен, железен, с лъскави бронзови топки, и друг, по-малък, с мрежеста преградка за сестра ми. Маса обикновена, на която по-късно се занимавахме. И красиви картинки за деца в рамки. По-късно баща ми окачаше върху специални рамчици мои картини – от времето, когато съм бил четиригодишен, представляващи един срещу друг петли, които се бият, а по-късно морски бой между австро-унгарския и италианския флот.

Гостната стая имаше миндерлък с възглавници, голяма разтегателна маса, хубава етажерка, резбарско изкуство на дядо, и прекрасна шарена черга на пода, тъкана от баба ми Ана, която се постилаше само по големи празници. На стените картини в чудесни рамки, с измоделирани по тях лозови листа и плодове или рози, от майсторската ръка на дядо. В свободното си време дядо с длето в ръка дълбаеше от натура цветя и листа върху дървени рамки и вази. В гостната стая имаше бюфет с мраморна плоча. В него се държаха сладката, а в чекмеджетата – различни документи. В коридора имаше голям стенен долап, където се държаха дрехите. На прозореца висяха тюлени пердета, а встрани и отгоре – плюшени завеси.

Покупката на всички къщни пособия се обикаляше няколко месеца, за тях се мечтаеше и когато се явяваха в къщи, носеха радост, като че между нас и тях имаше нещо близко и те бяха част от нашето семейство, макар да бяха съвсем, съвсем скромни и простички. И сигурно, ако баща ми беше богат и купуваше цял комплект скъпи мебели, те нямаше да ни бъдат така скъпи и близки.

През делнични дни майка ми ставаше много рано, за да ни приготви закуската. Баща ми ставаше, когато слънцето едва се показваше на хоризонта. Ние със сестра ми скачахме по нощници от леглото и се изправяхме пред големия източен прозорец на стаята. Радост беше за нас да наблюдаваме чудно красивия изгрев на слънцето. Бяхме забелязали, че щом отстраним погледа си към отсрещната стена на стаята, виждаме цялата стена, изпълнена с алени и виолетови кръгчета, които се движеха в различни посоки. Когато тичахме към стената, за да ги догоним, те изчезваха, за да се появят наново, щом наново продължително се взирахме в изгряващото слънце. Скоро майка ми забеляза нашата игра и ни забрани да се взираме в слънчевия диск, защото ще си развалим очите.

Баща ми ме беше записал за детското списание „Звездица“ и ни купуваше руски, чудесно илюстрирани книжки, които той или майка ми ни четяха направо на български. Аз изпадах в някакъв унес и пред мен героите и събитията оживяваха и възприемах всички в картини.

В празнични дни ние със сестра ми се събуждахме също и лягахме от двете страни на баща ни. И тогава започваха дългите и така приятни приказки за подвизите на смели юнаци, за змейове, обитатели на подземното царство – стари и много хубави приказки. Най-често в делнични дни, когато ставахме, баща ни беше отишъл вече на работа.

Обичах да слушам баща си, когато пееше, защото, докато беше още млад, гласът му беше топъл и хубав. Тогава минувачите по нашата улица се спираха и се заслушваха в пеенето му. За съжаление, майка ми нямаше добър слух. Тя обичаше да се вслушва в песента му и когато съдържанието ѝ беше любовно, те двамата се разчувстваха.

Много отрано започнах да пея с баща си дуети от „Дама пика“, „Руслан и Людмила“ и др. Обичах да пея и казваха, че съм пеел доста хубаво.

Напролет градината ни се отрупваше с цветя. Пред къщата ни цъфтяха прекрасни рози, различно оцветени божури и всякакви други цветя, които караха минувачите да се спират и порадват на красотата и уханието им. В задния ни двор беше овощната ни градина – вишни, череши, круши, зарзали, праскови и при това най-добрите сортове, които дядо ми избираше с вещина. От вишните и касиса се правеха вишновки и ликьори, предназначени предимно за гостите, които пълнеха гостната ни през празниците – Коледа, Нова година, Великден, Богоявление – празникът на моята майка, Никулден – празникът на моя баща, които се празнуваха с особена тържественост. На имения ден на майка ми гостите се възхищаваха от отлично приготвената баклава или шоколадената торта. Тогава нямаше шоколадови бонбони и майка приготвяше чудесни шоколадови бонбони от млени орехи, захар и чисто какао. На трапезата през тези дни винаги се поднасяше щрудел, млечна баница, крем пита, които внасяха истинско празнично настроение у нас децата. Приготовленията за тези празници започваха една седмица по-рано. В самия ден на празника къщата светеше от чистота. В гостната стая се простираше чергата от баба Ана и тя с ярките си багри като че ли правеше гостната ни стая още по-светла.

На Гергьовден и Богоявление пред двореца ставаше голям парад. Дядо ми идваше у дома с цилиндър, смокинг и целият окичен с ордени. Той ме вземаше със себе си и ние с него отивахме на най-предните места. На опълченците от освободителната война се даваше винаги път по време на празника, особено когато имаха високи бойни отличия като дядо. След парада на войската и литургията ние се връщахме в къщи – аз, пълен с впечатления, а дядо ми – горд с внука си. Дядо ми поднасяше на майка ми букет от върбови клонки, взети от арката на водосвета, който майка ми поставяше във вазите, където те се разцъфтяваха. За Богоявление дядо поднасяше на майка ми собственоръчно направена от него дървена ваза с издълбани в нея рози или дивни лози или голяма рамка за картина – истински произведения на изкуството. Спомням си, когато един професор от академията настояваше дядо ни да уреди изложба от своите дърворезби. „Това ще помогне на нашите студенти“ - казваше той. - Те ще научат доста неща от Вашето творчество.” Дядо му отговори с лек хумор и не се съгласи.

Училищните си години прекарах предимно в нашия двор. Обграден с висока дървена ограда, бях доста самотен. Забраняваха ми да излизам вън от двора, освен в изключителни случаи. Забранено ми беше да дружа с децата, които играеха на улицата и полето около и близо до нашия дом. Тези деца се биеха с прашки, разменяха си неприлични думи и се шепнеше, че и други лоши прояви имали, които аз тогава не разбирах. Психиката на наближаващия военен конфликт беше обхванала и децата. Наближаваше Освободителната война. Аз марширувах из двора, като пеех военни песни и се мъчех да правя гласа си колкото се може по груб. Струваше ми се, че така изглеждам по-мъжествен. Често заставайки между дърветата с опадалите под тях още незрели плодове, моята фантазия виждаше под тези дървета отделни селища. Дръжчиците на плодчетата бяха за мен мечове и копия и почвах война между отделните селища. Войските се срещаха. Почваше ожесточена война. Със затворени очи аз замахвах по равно число пъти с камък срещу едните и другите, след което отварях очи, отстранявах убитите, като непрекъснато бърборех това, което си фантазирах за конфликта.  Сестричето ми Ана донасяше столчето си, плетеше дантелата си и следеше играта ми: сложните истории, военните действия, мирния трудов живот. Тя казваше, че всичко това е много интересна приказка.

Училищните ми години бяха години на война. Тогава аз пишех стихове, които намираха за хубави. Когато бях в трето отделение, написах пиеса, като използвах един разказ от списание „Звездица“.

В края на двора си бяхме направили къщичка с под и комин. Недалече от къщата бяхме започнали прокопаването на подземие, което трябваше да излезе под съседното поле на върха на баирчинката в съседното място, където също бяхме започнали прокопаването на подземие. Скоро привършихме  къщичката в двора.  Беше юли и се събирахме вътре три-четири деца. Другарите ми от махалата, с които ми беше позволено да играя, заучиха с жар ролите си. Васил Типидиленов, който впоследствие стана неудачник в живота, играеше ролята на цар, Наско Тотев, сега професор, беше царският син, сестра ми беше омагьосаната принцеса – прекрасната дъщеря на цар от далечно царство. Аз бях страшният магьосник с два биволски рога, закрепени на главата ми. Бях облякъл голям кожух и имах рунтава дълга коса. Същевременно бях и режисьор на пиесата. Всички столове бяха заети от деца, на стобора на училището бяха се натрупали зрители. Сестра ми се беше скрила в подземието, облечена с дълга бяла рокличка, с венче от цветя на главата. Когато аз, притиснат от царския син, бях принуден да вдъхна живот на превърнатата в камък царска дъщеря, ловко издърпах при духането косматото зелено килимче, което приличаше по-скоро на тревна площ и прикриваше входа на подземието, в момента, когато сестра ми излизаше от отвора бавно, възлизайки по стълбичката така, че публиката беше възхитена. Всички ахнаха от учудване от това превръщение. Разбира се, камъкът беше пуснат в отвора, което не  можеше да се види от публиката. Успехът беше огромен, като се коментираше дълго след представлението. Артистите бяха горещо аплодирани. В същото време издавахме и вестник, от който излязоха само три броя.

В това време на война училищата бяха превърнати в болници и учениците разпуснати. От време на време бяхме викани, за да продължим учението в различни училища, посменно две училища в една сграда.

 Първоначалното си училище завърших с отличен успех, макар да не бях блестящ. Сам не се чувствах като такъв. Пишех стихове, на никому не ги показвах освен на родителите си. Обичах да рисувам и казаха, че рисунките ми са хубави. Аз никога не бях доволен от себе си. Спомням си, как учителката ни показа една картина, на която беше представена майка, прегърнала своята рожба, с впит в нея възторжен, пълен с любов поглед.

   - Напишете разказ за това, което видяхте – ни каза.

Когато отидох в къщи, написах на един дъх стихотворение, което озаглавих „Майчина любов“. Бях го написал с много чувство. Когато отидох на училище, другарят ми Васил Типидиленов поиска да чуе какво съм написал. Аз му прочетох стихотворението си. Няколко съученички, които чуха това, което чета, се развикаха: „Това не може да си го написал ти!“ Василчо прочете своето съчинение, написано навярно от родителите му. Той пожела да си разменим съчиненията, така че аз взех неговото, а той – моето. Мене ми беше неудобно да представя собственото си стихотворение. Изминаха две седмици. Учителката ни срещна майка ми и ѝ казва: „Добър ученик е Никола, но Василчо е изключително способен. Да знаете какво стихотворение беше написал. Четох го пред всички учители в учителската стая. Всички намериха, че той непременно ще стане писател.“ Не си спомням дали казах истината на майка си, но си спомням, че ми беше много криво, още повече че майката на Василчо беше викана в училище и тя с чиста съвест потвърдила, че за пръв път чува това стихотворение. Синът ѝ не ѝ го показал и никой не му е помагал при написването. От всички учители тя получи поздравления и беше горда от това. Единственото нещо, с което Василчо ме превъзхождаше, беше, че почеркът му беше хубав и правеше по-малко правописни грешки от мен.

Изминаха четирите години от първоначалното училище. Накрая дойде изпитът, на който присъстваха и родителите ми, и закрачих със свидетелство за отличен успех за последен път от старата училищна сграда към къщи. По пътя за награда баща ми ми купи шоколад. Не бях радостен. Бях с потиснато настроение.

През лятната ваканция ние отидохме на курорт. В съзнанието ми е запечатано пътуването до Несебър. За пръв път отивахме на море. В Бургас пристигнахме късно вечерта и се настанихме на хотел. Морето не видях, но чувах бученето на морската буря. През цялата нощ не можах да спя от крясъка на морските чайки. Сутринта, преди да  закусим, се отправихме към морския бряг, за да видим дали ще може да пътуваме. Огромни вълни се блъскаха и прескачаха вълнолома, разпенени и шумни. „Днес няма да пътуваме – каза баща ми – морето е негостоприемно. Ще почакаме до утре. Бях недоволен от отлагането на пътуването, така ми се искаше да пътуваме с параход, но на баща си не можех да противореча. Останахме в града. Когато на следващата сутрин изляохме пак на брега, бащата каза:  „Бурята се е успокоила, но все пак морето е бурно, съветвам и днес да не заминаваме.“ Ние със сестра ми се разбунтувахме – “Ние не се боим от морето, молим те, татко, да тръгнем“ - и тръгнахме. Параходчето беше много малко, казваше се “София”. Баща ни ни остави на горната палуба на пейките в средата на кораба. Там, каза той, най-малко се люлее. Потеглихме. Аз запях. Толкова хубаво беше! Лекото люлеене на кораба ме забавляваше. Но малко по малко веселото настроение помръкна. Пътниците се сгушиха на скамейките. Някои започнаха да повръщат. Вълнението се усили. Няколко огромни вълни заляха палубата. Предупредиха ни да се държим здраво за пейките. Започнаха охкания, стенания и масово повръщане. Аз се разхождах по палубата и се шегувах с всички, които преди се закачаха с мен, а сега бяха като отровени. Майка ми беше зле и баща ми я сложи в трема да си легне на кревата. Ние със сестра ми останахме горе. Пръските от вълните ни измокриха. Коръбът ни се мяташе като малка черупка, ту се издигаше на гребена на огромна вълна, ту пропадаше в зинала водна бездна зад нея. Всички започнаха да мислят, че ще ни постигне корабокрушение. Капитанът на кораба се движеше между хората и ги успокояваше. „Корабът е наистина малък, но е отлично изчислен“ - казваше той. -„Той е издържал и по-силни бури и е най-сигурният кораб в черноморския басеин.“

Най-сетне пристигнахме, мокри, отпаднали духом, изморени. Истината е, че въпреки че си давах кураж и капитанът ме даваше за пример на възрастните, аз едва се държах на краката си. Поради силната буря не посмяха да допрат парахода до кея и ни превозиха с лодка до брега. Спомням си, че прехвърлянето в лодка беше много трудно. На пристанището в Несебър се беше събрала голяма тълпа и, както казваха, треперели да не стане нещастие. Но за щастие, само един войник беше паднал във водата, но успяха да го извадят. На брега при нас дотичаха някакви жени, близки познати на родителите ни. Те ни поканиха в дома си, да се подсушим и да си починем, и ни намериха квартира. От целия кораб заедно с екипажа само трима не се поддадохме на морската болест – баща ми,  капитанът и аз, само че за разлика от тях, аз бях много изтощен, а те бяха бодри.

Древният град Несебър беше приказно красив. Аз обичах да се скитам около древните крепостни стени, като изпадах в особено вдъхновение. Виждах ги такива каквито са били някога. Виждах въоръжени войни по стените да се сражават с врага, виждах древни кораби, каквито бях срещал в учебника по история, да се реят под стръмно спускащите се към морето крепостни стени. Стоях пред напълно запазения портал пред входа на града със старинен надпис на върха и го скицирах в скицника си. Вечерно време всички отивахме към морската градина, където ни очакваха приятели на нашите родители, весели и духовити лели и чичковци. Душата на компанията беше този дълъг слаб чичо, който беше задръстил стълбището, когато баща ми смъкваше майка ми в трюма на кораба и баща ми размени с него неособено ласкави реплики. Тогава той беше един стенещ, неотзивчив окаяник, а сега се оказа отличен компаньон и прекрасен човек, който неуморно поддържаше весело настроение не само на нашата маса, но и на всички, които бяха в морската градина, с изключително веселите си разкази и анекдоти от своя живот и адвокатската си практика. Всички курортисти пренасяха своите столове и се трупаха около нашата маса, пиеха по бира, ядяха вкусни кебапчета и се заливаха от смях. С баща ми стана най-добър приятел. За него разправяха, че заради изключителното си остроумие и духовитост, той винаги спечелвал делата и бил най-търсеният адвокат в Стара Загора.

Привечер почваха песните. Тук баща ми беше водачът. Хубави, весели и безгрижни вечери с приятни и добри хора. Тук имаше и една вече попреминала оперна певица, с която баща ми пееше дуети при бурните ръкопляскания на публиката.

Веднъж край пристана на Несебър пуснаха котва няколко наши военни миненосеца. Това бяха нашите първи бойни кораби. Курортистите устроиха в тяхна чест вечеринка, приходите от която се пратиха на военното министерство като първа вноска за закупуване на нови кораби за военния ни флот. Големите батковци бяха направили от тел и хартия голям балон, на отвора му беше закачен сюнгер (гъба), натопен в нафта. Когато запалиха нафтата, балонът едва беше задържан от няколко души. Когато го пуснаха, той отлетя на голяма височина. И беше отвлечен от вятъра навътре в морето. Неговото отлитане беше съпроводено от голямо въодушевление особено от нас децата.

Две-три години по-късно получихме писмо от Стара Загора, което ни известяваше за смъртта на стария адвокат.

Когато по-късно заминахме пак за Несебър, старата крепостна стена беше частично разрушена. Разрушен бешеи надписът на нея. Вдясно на стръмния бряг се издигаше многоетажна безстилна постройка, на прозорците на която бяха окачени попски раса. „Светият“ отец си строеше почивен дом и понеже при пренасянето на строителния материал с камиони врататите на крепостта се оказали тесни, те ги разрушили. И нямаше власт, която да накаже тези вандали. Напразно сочех юмручетата си към тези брадати козли, които безгрижно показваха от терасата на минувачите огромните си космати тела. Нямаше ги и някогашните мили и непосредствени хора. Родителите ни живееха със спомена от по-раншните ни години.

Това беше последният ни курорт. След това се занизаха години на войни, на недостиг на храна и облекло – трудни, военни години. Хлябът се купуваше с купони и то в съвсем недостатъчно количество. Правителството изнасяше житото за Германия, а за нас оставаше царевицата, която се мелеше с кочаните. Повечето хляб от такова тесто не можеше да втаса. Сипваха тестото в метални тави и така го печаха. Всеки получаваше своя малък дял и разполагаше само с него. Той беше съвсем недостатъчен да засити човека. Така се изживяха три войни, които почнаха през 1912 година и свършиха през 1918 година. Моето детство и юношество премина през тежки и неспокойни военни години. Войната с Турция за освобождеието на Тракия и Македония, Междусъюзническата война, като последица от нея, и Първата световна война. Резултатите от тези войни бяха глад, мизерия и отчаяние. Страната ни загуби вследствие на тези войни. Обезличи се българският облик в Тракия и Македония в резултат на гоненията и кланетата на българското население в тези области. Основна цел беше изтласкване на българите от свободното море. Избити бяха млади самоотвержени патриоти, без придобивки за нашия народ. Но трябва да се поправя, придобивки имаше за някои фабриканти и алчни търговци. Издигна се материално нова класа от алчни и безскрупулни богаташи. Създаде се едно по-силно изразено класово разслоение, при което хитреци от различни калибри и културно ниво се втурнаха да трупат богатства за сметка на народа. Създаването на акционерни и други стопански обединения от всякакъв калибър, измама на акционерите и дребните спестители чрез изкуствено предизвикан фалит, водено тъй наречено двойно счетоводство, за прикриване от държавата големи печалби, безогледни подкупи на отговорни държавни служители, това беше ежедневие в нашото ново обществено развитие.  Много тежко беше положението на нашеето малоимотно селячество, което представляваше около 80% от българския народ. Също така много тежко положение на нашите работници. Докъде беше стигнала безогледната експлоатация на нашето дребно селячество, ще илюстрирам с разказа на един габровски гражданин, с когото случайно се запознах на пазара.

- Всички мамят, като почнете от най-дребния търговец и стигнете до фабрикантите. Те мамят народа, мамят се един друг с единствена цел да натрупат колкото може повече богатство. Например из габровските села се скита компания от закупчици на вълна. Те купуват вълната и я продават на същата цена на фабрикантите. Всеки би се учудил за жертвите, които правят тези „мили хора“. Чудя се от какво се издържат. А още по-чудно е от какво забогатяват при тази продажна цена на вълната. Индустриалците пращат свои закупчици. Те я купуват от посредниците, макар че се досещат, че тук не всичко е етично. Те малко се интересуват от този въпрос. Така събирачите на вълна нямат конкуренция. За всеки случай те предварително се уговарят къде да направят срещата с клиента. Най-важният атрибут на техния успех е вторият топуз на децимала, който е доста по-лек от нормалния и с който те с голяма ловкост разменят нормалния. Но ако забележат, че селянинът е много недоверчив и не биха могли да го измамят, те се спречкват помежду си, почват да се ругаят, докато селянинът най-сетне не махне ръка и си отиде. Закупената по тоз начин вълна се прави на големи бали и се продава на фабриките за вълнени платове. Тука тя се трупа на грамадния фабричен кантар. Събирачите на вълна успяват да изиграят и хитрите индустриалци. Докато се теглят огромните бали, на мястото на тегленето малчугани играят на криеница. С тях се уговарят, че ще им дадат по грош за всяко претегляне с балата. Така за един и същ продукт се печели двойно, а при това всички са доволни. Най-важното е, че при тези цени на покупко-продажбата, конкуренция не може да има. От друга страна, индустриалците безпощадно експлоатират държавата. Те подкупват  отговорни чиновници, вземат търгове на особено изгодни условия, а за да прикриват от държавата огромните си печалби водят двойно счетоводство - едното за самите тях и другото за пред държавата, с което държавата получава много по-малко данъци.

В резултат на всичко това възниква и народно недоволство. Още помня много живо 1916 година, когато обосялите гладни войници се разбунтуваха, напуснаха фронта и под ръководството на левия земеделец Райко Даскалов се явиха пред София. В София бързо организираха всички годни да носят оръжие, останалите малобройни войници и юнкерите от военното училище и ги изпратиха срещу фронтоваците. Следях сраженията от тавана на нашата къща. Отгоре се виждаха експлозиите и огънят на оръдията. Тътенът на оръдията разтърсваше сградите. Въстаниците бяха разбити. По улиците се срещаха конвои от боси и гладни войници, водени от команди. Вървяха с наведени глави и печални. Завеждаха ги до празното място при нас и им събличаха годните дрехи и ботуши и ги заменяха с дрипи. Още помня погледа на войника, изпълнен с ненавист, към гаменчета, които се захилиха, когато кракът му се измъкна през голяма дупка на коляното на дрипавия панталон, който му дадоха да обуе. После тези боси и отчаяни войници бяха прекарани през града към гарата, откъдето ги изпращаха по домовете им. Изглежда нашите посредствени управници не можеха да разберат какви чуства буят в хората от вида на тези измъчени нещастници. Погледнете, казваха хората, как можаха да издържат нашите войници толкова години на фронта голи и боси без храна. Недоволството срещу правителството растеше - спомням си също млад, напет, бледен, съвсем бос младеж да се движи по нашата улица с окъсани войнишки панталони. Аз разговарях с един мой другар, когато той ни запита за адреса на семейство, което беше живяло на нашата улица. Аз, улисан в разговора, отговорих, че това семейство се е изнесло от София. Когато се разделих с приятеля, неусетно пред мен изплува лицето на този младеж с тази безкрайна печал от безизходицата, в която е изпаднал. Упрекнах се за бездушието си и тръгнах да го търся. Намерих го захлупен на една зидана ограда да плаче безутешно. Бедното младо войниче! Колко ми беше благодарно, когато му тикнах в ръката няколко левчета, които ми бяха подарили. Изтичах до къщи и му донесох малко хляб и сирене и старите обувки на моя баща. По-късно получих по пощата обратно парите си, съпроводени с едно мило благодарствено писмо. Не съм запазил писмото, но споменът за този младеж още е жив в мен.

След тежките години на войната, в които протече моето детство, се занизаха години на бедност. Страната ни, разорена от безкрайната война, трябваше да плаща и контрибуции в хранителни продукти и текстил. В края на прогимназията и началните години на гимназията, ние ходихме боси със сандали. Баща ми си спомняше с тъга за годините, когато можеше да се наяде до насита с пресен бял хляб и кисело мляко.. за кисело мляко сега не можеше и да се мечтае, а хлебната дажба беше един клисав отрязък, който трудно можеше да се нарече хляб. Колко се срамувахме, когато ни напомняха как сме капризничели пред храната, която някога са ни предлагали. Смятаха, че ни липсва апетит. Затова ни даваха отвара от кантарион. А как гладувахме по-сетне и какъв апетит ни се беше отворил, но храната беше оскъдна.

От учителите в прогимназията си спомням учителя по география и по пеене Рамаданов и учителя по история и ръчен труд Зарзанов. Рамаданов беше много висок, с дълъг врат и висока колосана яка. Когато стоеше прав на катедрата, неговата глава се рееше към тавана и приличаше на жираф. Беше саркастичен и груб към учениците. Той никога не искаше да му се разправя урока от начало, а произволно разкъсано даваше въпросите, по които учениците трябваше да говорят. Когато за пръв път ме вдигна на дъската, аз като знаех маниера му на изпитване, го попитах за какво ще желае да му говоря. (Аз бях слаб, дълъг и доста изнежен малчуган.) Вместо направо да ми отговори, той започна с насмешка и с променен глас да говори: „ Ами... за кисели краставички, за гевречета и бонбонки.“ Класът се заля от смях, учителят също се смееше присмехулно. Ядосах се и раздразнено казах, че на така зададен въпрос няма да отговарям. „Щом няма да отговаряш, двойка“ – каза той и ме прати да си седна. След десет дни получих в бележника си двойка по география.

Няколко дни по-късно Рамаданов ме вдигна на урок по пеене. Трябваше да изпълня възрожденската песен „Зададе се облак тъмен“. Стаята имаше отлична акустика и аз пях с вдъхновение. Преди мутирането гласът ми беше действително хубяв. След свършването на песента, другарите ми изразиха възторга си с ръкопляскане и възгласи “браво”, като молеха учителя да изпея песента още веднъж. Рамаданов, който беше затворил очи, вслушан в песента, извика с възторг: „Ти си имал ангелски глас, защо си мълчал досега?“ Не отговорих нищо. Държах се все едно не се беше случило нищо. Учителят се държеше гузно пред мен, макар и смешно. Когато имахме час по география, ме караше да пея „Зададе се облак тъмен“ и ми пишеше една голяма шестица по география и по пеене, а другарите ми все така бурно ръкопляскаха и искаха да повторя. Понякога си мислех, че тяхното искане целеше часът да мине по-бързо и да не ги изпитат. Рамаданов, който беше едновременно и диригент на оперния хор, започна да настоява да вляза в него като дискант. Баща ми обаче се противопостави рязко на това. Той не можеше да допусне единственият му син да се явява на сцената в женски дрехи.

Септември 1919 год. постъпих в първи “Г” клас на Втора мъжка гимназия, която се намираше на ъгъла на “Витошка” и “Аспарух”. Записах се в реалния клас, защото езиците не ми се отдаваха, а за трудния немски език бях чувал страшне истории. Оказа се, че поради малкия брой на ученици в реалния клас, двете паралелки се сливат и оставачите от двата предишни класа дойдоха при нас, така че повече от половината ученици бяха повтарячи. Някои от тях бяха повтаряли класове по няколко пъти. Тези хора нямаха никакви задръжки, псуваха най-вулгарно и разказваха мръсни вицове, в които хуморът се въртеше само в грубия цинизъм. Първият учител, който влезе в клас, ни беше учител по естествознание. След първия звънец седнахме по чиновете си, но значителна част от старите ученици се бореха или драскаха по дъската безобразни цинизми. При невъобразимия шум и прах в класната стая вратата се открехна леко и през отвора се показа плешивата глава на учителя по естествена история. Мигащите му очи имаха израз на ужас и уплаха. Отначало и аз се смях, но скоро ми стана жално за него. Постепенно се вмъкна и останалото му тяло с леко изкривени крака, които заситниха по пода. „Ей, нишесте, здравей, Нишесте“ – крещяха старите възпитаници на гимназията. Някои го замеряха с тебешири, други крещяха безобразно. А учителят се държеше като човек, заобиколен от канибали, готови всеки момент да го изядат. Ние, новите ученици се огледахме плахо в недоумение, как ще може да се учи в такъв клас. Когато споделих впечатлението си от класа с баща си, той въздъхна и каза: “Знам, че този учител е редко културен човек, но веднъж изгубил авторитет пред учениците, той не може да въдвори дисциплина в класа.” Причината за това явление в училищата са продължителните войни и липсата на домашен контрол. Децата, останали без родителски контрол, се  държат като безпризорни. Спомням си, че баща ми един ден се върна по-рано и ме заведе в кооперация “Братски труд”, на която той беше член. Там току-що бяха докарали високи американски обувки и продаваха само на членовете си. Така след като няколко години бях носил само сандали, се сдобих с удобни, леки, меки и топли обувки. Съучениците ми ги честитиха, но някои ме гледаха със завист и когато излезнахме на двора, забелязах, че някои от тях нещо заговорничат, като от време на време ме гледаха с насмешка. Изглеждаше, че нещо ми кроят. Станах предпазлив. Не мина много време и под предлог, че играят на гоненица, неколцина се блъснаха в мен и стъпиха с подкованите си сандали върху моите обувки. Изпитах голямо огорчение. Бомбетата на обувките ми бяхя смачкани.

За да се въдвори ред в класа, за класен наставник ни беше поставен един стар учител пенсионер, със солидна физика, известен с голямата си строгост. Първия час той се занимаваше с един тефтер и не обръщаше внимание на класа, а за да ни ангажира с нещо, накара един съученик да ни чете от някаква книжка за историята на Пуническите войни. Аз обаче забелязах, че той най-внимателно ни наблюдава  през очилата си и си записва нещо. Следущия час той се обърна към нас и каза: „Момчета, днеска ще избираме ръководство на класа, но да се разберем, трябва да изберем истински мъже, които ще се грижат за вашите интереси. Нужни са делови хора“ – каза той, като намигна свойски на някои от най-недисциплинираните ученици. „Арабия е този даскал“ - се провикнаха някои от тях. При избора мнозина ме посочиха за председател, но класният отклони този избор. „Аз съм стар вълк, ще ви посоча по–подходящ за ръководството, а Колев ще го оставим за председател на контролната комисия. Така той посочи някои от най-разюзданите, повтарящи класа, начело с Мишкин, третогодник и голям негодяй. „Ура, Мишкин да ни бъде  председател“ - извикаха няколко стари ученици, като изръкопляскаха. Така класният завладя сърцата на най-големите скандалджии в класа. Всеки ден председателят трябваше да се явява ня доклад пред класния, в резултат на което мнозина от нас получиха забележки за срока в резултат на грубо изопачени доноси. На нашия протест класният отговаряше: „Аз не мога да не вярвам на вашия избраник. Вярно е, че аз го посочих, но вие изръкопляскахте при избора. Стана така, че на всеки стана ясно, че тези хора са негодници и долни доносници. Учениците почнаха да ги следят. Откакто класната каса влезе в ръцете на новото ръководство, стана известно, че те редовно почнаха да гуляят в една кръчма. Поисках оправдателните разписки за разходите, които бяха правили, и се оказа, че те са подправени. В резултат на което бяха присвоили значителна сума пари. Стана така, че класът беше единодушен, че тези момчета не могат да представляват повече класа. Те трябваш да бъдат отстранени и от гимназията. Класният наставник проведе събрание, което премина бурно. Престъпниците бяха разобличени и започнаха да молят за милост. Така Мишкин и антуражът му, презирани от всички, бяха наказани с последно предупреждение. Малко по малко те отпаднаха от гимназията за слабия си успех, но до края те вече не се проявяваха и се свиваха по чиновете, презирани от целия колектив. Наистина има тактики, не много етични, но резултатни. Хората, които преуспяват, не са винаги праволинейни. Тези неща трудно можех да съгласувам със собствения си морал. Но понеже те бяха резултатни от обществена гледна точка, аз ги оцених положително. Но какво ще стане с учениците, които отхвърлихме от колектива? Мишкин стана таен полицай по-късно, лична охрана на министър-председателя Цанков, който си спечели незавидна слава с репресиите си. След Девети септември 1944 год. Цанков избяга в Австрия, а неговият телохранител вероятно беше ликвидиран. Когато завършихме трети гимназиален клас, излезе постановление, като тези три класа ставаха задължителни и се нарекоха реалка, а следващите два, четвърти и пети - гимназия. Който поиска да продължи учението си в гимназия, трябва да се яви на конкурсеен изпит. Който не искаше да продължи учението си в гимназия, можеше да постъпи в търговско или техническо ечилище.

Аз започнах да се готвя сериозно за изпити. Точно в разгара на зубренето дойде дядо и ми каза, че на следващия ден ще отидем по пътя на опълчинците, изминат към връх Шипка. На моя отказ той възрази, че достатъчно съм учил и ще издържа изпита и да се готвя, защото утре тръгваме. Да си кажа правото, много ми се ходеше. Втори такъв случай едва ли щеше да ми се удаде и освен това щяхме да пътуваме безплатно. Носителите на Георгиевски кръст имаха право на безплатно пътуване. Спомените за това пътуване съм записал в раздела за моя дядо Никола. След връщането ми от това траещо почти месец пътуване, аз в продължение на десет дни се явих на изпит по отделните предмети.  Взех изпитите си успешно.

Възрастта от 14 до 16 години беше най-тежката и съдбоносна в моето развитие, пък и това на моите другари. Докато едни от моите съученици, останали без контрол от техните родители, се провалиха, то други напротив успяваха като волеви хора и вървяха напред. Все пак това бяха мъчителни, много мъчителни години. В мен започна да се пробужда интересът към девойките и макар че бях много стеснителен,  видимо не го проявявах и не поддържах връзки с тях, този копнеж се разбушува със страшна сила в мен. Една сутрин след тежък кошмарен сън се събудих и почувствах, че нещо съдбоносно е станало. Чувствах бучене в главата си и тялото олекнало и приятно уморено. Бях получил първата си полюция, която изглежда ме е събудила и аз извиках от изненада и уплаха. На вика ми дотича с уплашени очи майка ми. Като видя какво е станало, тя ме успокои. Каза ми, че ще говори с баща ми, да ме просвети. Баща ми се стесняваше да говори за това с мен, но на другия ден ми предаде чрез майка ми една малка книжка, написана за половата хигиена за развитие на половите качества на младия мъж, който трябва да избягва всичко, което дразни неговото полово любопитство, необходимостта от физическа умора и миенето вечер със студена вода органа и цялото тяло преди лягане. Въпреки всички тези мерки аз често бивах изненадван в съня си от тези адски стремителни пориви. Това беше труден и решителен период. Според влиянието на средата и възпитанието, когато се оформя бъдещият мъж, зависи дали той ще тръгне напред или ще се провали. През този период нервната система на юношата е напрегната, често проявява неуравновесеност в действията си. Ние имахме един другар. Наричахме го Васката. Добър, сърдечен другар, но същевременно и много буен. Веднъж бях изпратен от класния наставник да проверя защо не посещава училище. Заварих го болен на легло в период на оздравяване. Баща му беше инженер и имаха добре обзаведен апартамент, но него бяха оставили да живее в приспособена от него таванска стая. Отидох да го видя на тавана. При почукването на вратата той се обади: „Обади се по микрофона отдясно, да те чуя.” Всъщност вратата беше цялата в процепи и се чуваше всичко добре без всякаква техника. Вдясно от вратата забелязах една четвъртита кутия, в която почнах да говоря. Откъм стената се чу моят глас със много хрипове и пращене. Той ми отговори, но предпочетох да не си слагам слушалките, защото без тях се чуваше много по-ясно. Когато сметна, че ме е зашеметил със сложната си техника, той пусна в действие своята инсталация. Чу се някакво скрибуцане и вратата се отвори. Стаята беше малка и се осветяваше чрез капандурно прозорче. Стъклото на прозорчето беше счупено и отвора той беше запушил с раницата си. Запитах го за материалното му положение и проявих желание да издействам да се отпуснат пари от ккласната каса, за да си сложи стъкло.

„В никой случай – каза той, - баща ми има достатъчно пари, но така е по-поетично“ – изрови ми от една етажерка, в която имаше описание на стая със същия вид. Васката беше горд с един друг свой патент. Когато някой почука на вратата му, той дръпва тел, свързан със скрепци, и тогава вратата се отваря, без той да трябва да става от леглото си. Същия патент, както го нарече той, беше направил и на прозореца си. Тези манипулации не бяха съвсем лесни и много по-бързо и лесно би било да стане и сам да отвори, но това беше много по-интересно. Когато застанах пред него, той се опита да се повдигне на лакти, но ми се стори, че при това си движение той умишлено бутна възглавницата и под нея се показа един огромен револвер: „Наган – каза той, моят верен приятел“ - и го помилва.

В един октомврийски ден Васил отсъстваше. Вън валеше сняг и улиците бяха побелели. По средата на часа, дойде много разстроен неговия баща. Той ни запита дали знаем нещо за неговия син. Миналия ден привечер напуснал дома си и оттогава не се е върнал. Никой от нас не знаеше нищо за него. След няколко дни научихме цялата история. Васката се облякал спортно, взел пистолета си, раницата си, платнище и пари. Взел храна за няколко дни и тръгнал пеш за Цариград, откъдето щял да отиде с кораб за Америка. Взел въже за ласо и други принадлежности за лов в прерията, както и фотографическия си апарат. Отначало вървял по Цариградско шосе и после тръгнал направо през Плана планина. Задухал студен вятър, завила снежна виелица. Съвсем изтощен, той пристигнал пред вратите на Кокалянския манастир към 12 ч вечерта. Чукал, чукал, но никой не му отворил. Тогава той извадил нагана си и стрелял във вратата. Разлаяли се манастирските кучета. Събудили се и монасите. Но не смеели да го пуснат. Някои от кучетата се измъкнали от цепнатината на зида и се нахвърлили върху му. Той хукнал да бяга и стрелял по тях, като убил едно. С разкъсани панталони, изранени крака едвам се добрал до шосето. За щастие скоро го настигнала една биволска каруца със сено. След дълги пазарлъци шопът се съгласил да го закара до дома му в София срещу фотоапарата, който щял да получи предварително. Така следобяд нашият герой пристигнал изтощен и болен.. Боледува дълго, загуби годината и напусна гимназията. Записа се в техническо училище. Това, мисля, беше най-правилното решение за него, защото той имаше технически интереси и често правеше чертежи на машини, които както казваше той, са негово изобретение. Какво ли стана с него? Нищо не знам.

През междучасията или в часа по гимнастика, съучениците ми се събираха на групи и разказваха пикантни истории за жени или разглеждаха картички с порногрофски снимки, които се продаваха тайно по будките. Аз не участвах в тези сборища и това дразнеше някои от момчетата, но благодарение на това, че бях физически силен, те не смееха да нахалстват и да ми натрапват своите вкусове. Спомням си веднъж, когато бяхме в шести клас, съучениците ми хванаха още не напълно възмъжалия ни другар Котето и се опитваха да му смъкнат гащите. За да плюят на органа му. Този отвратителен обичай беше много разпространен тогава. Жертвата се бореше отчаяно, но те бяха по-силни от него. Щом ги забелязах, им извиках веднага да го пуснат. Накрая трябваше да се намеся със сила. След като пуснаха жертвата си, те се нахвърлиха върху мен, като викаха: „Елате да свършиме тази работа на Николай.” От гняв аз загубих самообладание и не усетих как вдигнах грамадния Банков във въздуха и с прави ръце го тръшнах на земята. Той се просна на земята и не мръдна. Съучениците ми наскачаха от чиновете уплашени. Някой от тях извика: „Какво направи? Уби човека!“ Веднага употребихме всичко, за да го съвземем: изкуствено дишане, пръскане с вода. Скоро дойде на себе си. Бледен като смъртник, с несигурни крачки той се добра до чина си.  Учителят, който влезе и видя неговото състояние, го прати веднага на лекар и той го прати вкъщи за няколко дни. Никой не издаде какво беше станало. От този ден тези прояви не се повториха, а с Банков станахме по-късно добри приятели. В предпоследния (тогава седми, а сега единадесети) клас се почувства рязка промяна в развитието ни. Друг ученик, с когото поддържах по-продължителна връзка, беше Асен Вучков. Това не се дължеше на общи интереси, а на обстоятелството, че бяхме съседи. Той беше умен, богаташки син. Баща му беше офицер, комендант на София и по време на войната беше натрупал по не особено етични пътища солидно състояние, което даваше възможност на неговия син да харчи без стеснение пари. Майката на Вучката беше симпатична, мила жена. Тя настойчиво подтикваше сена си да търси моята дружба. Вучката ме молеше да го чакам, докато майка му излезе след работа, защото не го пускала да излиза сам. По това време имахме отличен преподавател по математика, Никодимов. Той имаше едно лошо качество, беше лишен от скрупули. Избягваше да пише двойки на богатите ученици и им посочваше свои колеги, при които ако взимат уроци, ще станат отлични. Разбира се, неговите колеги за компенсация му изпращаха свои ученици. На тези, които се отзоваваха на съветитте му, пишеше отличен, даже и когато явно не заслужаваха. Това го злепоставяше много пред нас, макар че беше отличен учител. Вучков, или Вучката, както го наричахме, успя да се вреди да взима уроци при самия Никодимов срещу солидно заплащане, поради което аз започнах да страня от него. Скоро в нашия клас дойде ученик от Бяла Слатина, племеник на Никодимов, който живееше при него. Асе Никодимов, така се наричаше той. Беше младеж с посредствени интереси. Не беше и способен. Скоро Вучков се сдружи с него. Нему той предоставяше двете си братовчедки ученички, като за компенсация имаше право да ги придружава до сладкарницата, където Вучков черпеше всички щедро. А след това всеки поотделно завеждаше девойката до дома и... Учителят Никодимов няколко пъти ме моли, да се сдружа с племеника му и да се опитам да му повлияя в положителен смисъл. Казах му, че това е невъзможно, че се различаваме във всяко отношение, защото не търся девойки и не разполагам с пари, а той е доста възрастен, да има нужда от бавачка. Никодимов се засегна от отговора ми и престана да ми пише отлични бележки, които аз смятах, че заслужавам. Почти цялото време за подготовка на уроците си, посвещавах на френския език. Учителят ни по френски се готвеше за преподавател в университета и ни беше изоставил, още повече че като класен наставник половината ни от часа минаваше в разправии с недисциплинираните ученици. След това вземаше шапката си и изчезваше от класа, като предварително ни предупреждаваше да пазим тишина, защото иначе ще си изпатим. Ето защо френският език, въпреки помощта на майка ми, беше кошмар за мен. Ако за всички уроци употребявах до 1-2 часа, за френския ми трябваха 8 и пак нищо не знаех. Едва когато Младенов отиде като преподавател в университета и дойде учителят Киляков, френски възпитаник, отличен педагог и сериозен учител, аз се научих как трябва да се учи език. Този човек не си пожали труда и започна с  уроците от началния курс. След три месеца почувствах, че френския език не ми е така мъчен, даже ми е приятен и аз можех вече да отделям повече време за останалите уроци, така че в края на шести клас аз значително повиших успеха си. Затова аз би трябвало да благодаря преди всичко на Киряков. Веднъж в годината гимназията ни даваше концерт, най-често с девическата гимназия. На концерта хорът ни, ръководен от способния диригент Камбуров, изпълняваше по-голямата част от програмата, самостоятелен мъжки хор или смесен, или с гимназиалния оркестър. Аз вземах дейно участие в хора. Билетите за концерта се продаваха главно на родители. Комисия, съставена от три девойки и трима младежи, обикаляха по-заможните граждани, на които също предлагаха билети. Класният ни наставник Киряков ме поставяше винаги като отговорник на такава комисия. Искрено казано, продажбата на билети ми беше много неприятна. Мъчно понасях снизходителното отношение на забогателите граждани, даже и когато тези господа биваха щедри, даваха парите с маниер на някакво превъзходство, като че ли пред тях стояха просяци. Парите, които се събираха с концертитеq се даваха за подпомагане на бедните ученици. Когато бях деветнайсетгодишен стана едно събитие, което можеше да се отрази пагубно на нашето семейство. В театър “Одеон” щеше да се изнесе сказка за СССР от докладчик, който беше прекарал дълги години в Русия. Баща ми, който пазеше близко до сърцето си спомена за руския народ, отиде на театъра да изслуша доклада. Докато приготвях уроците си, се чу развълнуваният глас на баща ми, който току-що се връщаше вкъщи. Майка ми излезе да види какво се е случило. Чух ужасяващия ѝ писък. Когато отидох при тях, видях как баща ми бледен, опръскан целия в кръв, се опитва да успокои майка ми.

-- Беше ужасно - разказваше той - на два метра от мен избухна бомбата. Аз пропаднах в издънения под и с мъка се задържах на една напречна греда. За малко остана да падна в дълбокия зимник. Притекоха ми се няколко души и ми помогнаха да се изкача на още здравия под. Их, Бончо, изглежда, че ми е било писано още да живея. Бях отишал по-рано и седнах на крайния стол до пътеката. Бях решил ако докладът има пропаганден антируски характер, да напусна по-рано. До мен се изправи един младеж и ме помоли да се преместя навътре, за да седне от края. Отместих се неохотно, защото младият човек сам можеше да влезе навътре, но се въздържах да му възразя. Когато по време на сказката стана експлозията и прахът и димът се разнесоха, аз се видях увиснал на една греда над дълбокия зимник, а младежът, който зае местото ми, беше разкъсан. Отделни окървавени късове от тялото му лежаха разпръснати на пода. Наоколо стенеха ранени и лежаха убити, с разкъсани дрехи и тела. Аз сам не знаех дали не съм раанен, защото чувствах силни болки по тялото си, но макар че бях изхвърлен на няколко метра от експлозията, всичко мина с лека контузия. Кръвта по мен е от моя съсед. Истината за тази експлозия научихме много по-късно. Нейният организатор и ръководител беше градоначалникът на София Пруткин, по партийна принадлежност земеделец, който организирал този атентат, да извърши погром над Българската комунистическа партия. Тъй като докладчикът беше емигрант от Съветския съюз, много лесно вината за атентата можеше да им се припише и това да бъде претекст за разправа над партията им, чийто авторитет всред народа беше започнал да расте. Действително голяма тълпа от граждани, водени и насъсквани от агент-провокатор, се отправиха към клуба на комунистическата партия, който тогава се намираше отвъд Лъвов мост, от лявата  страна на булеварда. Прозорците на клуба бяха изпочупени с камъни, вратите разбити, а клубът подпален и под претекст на справедливо възмездие започнаха арести на партийни комунистически водачи. В седми и осми клас съучениците ми бяха израснали и физически, и духовно. Нашият клас се сочеше като клас с най-висок успех, но разликата в успеха на отделните ученици не беше така голяма. По това време се сближих със съученика си Борис Спиров Петров, физически и умствено добре развит. Борис още тогава беше с левичарски разбирания. Когато излизахме на разходка или на екскурзия извън града, той ме молеше да му пея руски песни, особено такива с бунтарски характер.. „Стерегите как хотите, я и так не убегу...“ и някои по-нови, които тогава се пееха между младежите. Но самият Борис имаше лош слух и глас. Той често ме водеше на сказки в комунистическия клуб, особено когато сказките се изнасяха от неговия любим професор Асен Златаров. Ние с него се бяхме уговорили да следваме химия. По това време в класа ни дойде нов ученик. Казваха за него, че е без баща и е живял няколко години с майка си във Виена. Беше около две години по-възрастен от нас, интелигентен, малко затворен, добре облечен. Гледаше ни отвисоко. Класният ни наставник го сложи да седне до приятеля ми Борис. Скоро между двамата се разви интимна дружба, но тази дружба не беше полезна за Борис. Той стана по-разсеян и раздразнителен. Една събота другарите ми от класа ме поканиха да се включа в една група, която отиваше на екскурзия до Кокаленския манастир в Плана планина. Късно следобяд тръгнахме пеша към манастира, тогава за там нямаше никакви превозни средства. По тъмно се заизкачвахме по стръмния път към манастира. Беше прекрасно. Долу се виеше Искърът през тесния проход между Плана и Лозенската планина. Плана беше девствена, гориста и непозната, обрасла с вековни букаци. Имаше пълнолуние и всичко беше неземно класиво. Когато пристигнахме в манастира, заварихме там Борис Спиров с приятеля си и една девойка, както научихме по-късно, дъщеря на фабрикант. От разменените реплики останах с впечатление, че другарите ми са знаели за особения характер на екскурзията на нашите двама съученици и нарочно са се въздържали да ми го кажат, понеже знаеха, че в такъв случай нямаше да дойда с тях. Светите манастирски отци не можеха да намерят място за пренощуване на нашия клас, но за двамата кавалери и девойката стая се беше намерила. Така че през цялата нощ ние седяхме край буйния огън всред гората и пяхме и се шегувахме помежду си. Борис постоя около един-два часа с нас, но след това дойде приятелят му и го изгони да отива да спи. Борис беше в много лошо настроение. На другата сутрин те и тримата потеглиха с много лошо настроение за София. От този ден Борис тръгна зле в учението и настроението му беше потиснато. Помръкна неговата обичайна веселост. Тогава аз отидох при класния ни наставник Марков и го помолих да помогне на другаря ми. Той го извика на другарски разговор 

- Аз извърших престъпление - каза Борис, - за което не мога да си простя. Не мога за всичко да се открия само на майка си, която живее в град Преслав.“ Марков разбра мъката на честния ни съученик и му издейства петнайсетдневна отпуска. През това време другарят му се подхилваше подигравателно, но скоро класът ни го изолира с общо презрение и той напусна класа ни, преди да завършим. Когато след 15 дни Борис се завърна от Преслав, той не изглеждаше така измъчен, но веселата усмивка беше изчезнала от лицето му. Той се залови сериозно за ученение и стана пак отличен ученик.

В осми клас дойде голямата грижа за нашето бъдеще. Исках да следвам химия, но за това беше нужен висок бал. Затова се явих на изпит и на такива предмети, от които бях освободен от изпит с оглед да ги направя на шестици. По физика и математика се подготвях заедно с Борис Петров. Той като мен имаше по-ниски оценки в долните класове, а в последните два класа беше отличник. Той не можеше да следва, защото баща му страдаше от продължително и тежко заболяване и беше без работа, а в семейството имаше още три сестри и един брат. Борис се пожертва за семейството си. Направи малка работилница за абажури, тогава те бяха на мода и работата му потръгна много добре. По-късно като студент го посетих в работилницата му. Той стоеше при масата с логаритмична табица в ръка и изчисляваше ребрата на поръчаните му абажури. Останах с впечатление, че без нужда усложнява работата си, за да използва математиката там, където не му беше толкова нужна, а просто от вътрешна потребност. Запитах го тактично и той ми отговори, че благодарение на математиката той не изразходва повече от необходимото скъпа тел и продукцията му излиза по-евтина и не подлежи на конкуренция. Той издържаше и трите си сестри и брат си, докато завършат висшето си образование. Какво ли място му отреди новият живот? Той беше прогресивен младеж и много честен.

Настъпи денят, в който щяха да се раздават дипломите. Раздаването на всички дипломи от училищата в София с много добър и отличен успех ставаше с особена тържественост в Народния театър. Аз трябваше да имам подходящ костюм, но моите дрехи бяха много износени, с кръпки на панталоните, неподходящи за целта. По настояване на майка ми и по-малката ѝ сестра Божана, баща ми се съгласи да ми ушият нов костюм и ме заведе на пазара, за да ми купят подходящ плат. Леля Божана, която присъстваше на покупката, настоя да ми купят много хубав тъмносив плат въпреки високата му цена. С намесата на майка ми и леля Божана, платът се даде на много добър шивач, който ми уши чудесен костюм. По препоръка на баща си аз се бръснех много рядко, за да не задебелее косъмът ми и да не почне брадата ми да расте много бързо. Новите дрехи изискваха да съм добре обръснат и аз започнах да се бръсна почти всеки ден. Преди да облека новия си костюм, аз се бръснех, обличах се и се оглеждах в огледалото. Сам се изненадах. Бях много доволен от вида си и с повишено самочуствие тръгнах по улицата. По заинтересуваните погледи, които ми изпращаха срещаните девойчета, разбрах, че аз съвсем не съм грозен. Срешнах на пресечката на улицата ни с улица „6 септември“ майка си, която разговаряше със своя приятелка. Майка ми изненадано извика възторжено и се просълзи, а нейната приятелка не си щадеше думите да прави комплименти за външния ми вид. Стана ми много неудобно.

Поради това, че Народният тятър беше в ремонт, дипломите ни щяха да бъдат раздадени в Свободния театър. В театъра бяха поканени родителите на всички абитуренти. На приветствието, отправено към нас от директора на Втора девическа гимназия и министера на просветата, отговори от името на девическите гимназии едно девойче, а от името на мъжките гимназии – един младеж. Аз бях на сцената като участник в хора. След изпълнението на смесения хор, на сцената излезе една девойка, стройна с големи, чудно хубави очи, със светлокестенява къдрава коса с златисточервен отблясък. Никога няма да забравя тези хубави очи, този плътен топъл глас, нейната прочувствена реч, реч, която накара очите на мнозина да се просълзят, а моята майка от възторг се разплака и после, когато си тръгнахме, тя все за тази девойка ми говореше. Колко ли щеше да бъде щастлива, ако тогава знаеше, че един ден тази прекрасна девойка щеше да стане нейна снаха. Тази девойка беше завършила гимназия с пълно отличие. Моята любима Настенка. Когато легнах да спя, аз виждах нейните хубави очи, нейния топъл, пълен с човечност поглед. Дълго след това аз не видях тази девойка. На абитуренския бал, който последва, аз не отидох. За него трябваше да се заплати солидна сума, а аз се стеснявах да искам пари от родителите си. Но за нея ми разказваха, как прекрасно декламирала на вечеринката.

 

УНИВЕРСИТЕТЪТ

В университета се влизаше с успеха, показан в дипломата. Подадох документите си в Физико-математическия факултет по специалност химия, както и в Медицинския факултет. Чаках с нетърпение да се оповестят резултатите. Бях приет и на двете места. Избрах химия и зачаках да се оповести кога ще започнат заниятията.

Първият ден на нашето следване премина в една голяма лаборатория, покрай стените на която бяха наредени работните ни места с долапчета, където заключвахме приетия срещу подпис инвентар, състоящ се от стъклени епруветки, колби, порцеланово хаванче, порцеланови блюда и тигел. Изпитвах същата топла радост, каквато може би изпитва селякът пред своето парче плодородна земя и инвентар за обработването ѝ. Това не беше чуство за собственост, защото всичко, което ни се даваше сега, трябваше да върнем на края на годината. Това беше смесено чувство на радостно вълнение и любопитство. Всеки се залови да подрежда и почиства работното си място. Ние оставахме да работим в нашата лаборатория от ранни зори до късна вечер, докато разсилният бай Васил не ни изгонеше с метлата. Непосредствено до лабораторията ни, свързана с нея с недобре затваряща се врата, беше сероводородната стаичка, която макар и да с проветряваше, така вмирисваше лабораторията ни, че тази отвратителна миризма се беше пропила от дрехите ни и от цялото ни тяло. Но с всичко накрая човек свиква.

Три пъти седмично по два часа на ден слушахме лекции по обща физика, която ни преподаваше най-дългият професор Христов. Лекциите му ме разочароваха, защото бяха на ниско ниво. Преподаваше материал, който ни преподаваха в гимназията, тук-там малко поразширен. Макар материалът да ми беше добре познат, скоро намерих литература на руски език, където същият материал беше изложен по-задълбочено. Колегата Христов, както го наричахме, защото той се обръщаше към нас с обращението колега, преподаваше в най-голямата аудитория на Медицинския факултет едновременно на химици, медици, физици, математици и биолози. Слушателите бяха около 150-200 души и [аудиторията] беше добре посещавана. Лекциите траеха два часа с междучасие от 15 минути. През междучасието на катедрата излизаха няколко непознати за мен студенти, които правиха шеги и разсмиваха аудиторията. Най-популярен между тях беше един строен младеж, който от време на време правеше някакви съобщения или пускаше нови шеги. Първоначално ми се струваше, че той твърде много маниерничи и иска да обърне внимание върху личността си, затова гледах на него не с голяма възхита. За него казваха, че е записал физика, че е заклет въздържател и способен студент. Наричаха го Димитър Бакалов. Един ден, когато той пишеше на дъската съобщение за записването на желаещите за коли по физика на циклостил, за загубен ключ или учебник, като се умолява тоз, който ги е намерил, да ги донесе на катедрата, до него се изправи невисок колега с породист дългообразен нос и с хитра заговорническа усмивка му прошепна нещо, на което Димитър се засмя, и  написа: „Загубил се е колегата Колев, който го намери, да го доведе до катедрата. Всички се засмяха и към мен се отправиха, както ми се стори, присмехулните погледи на колегите и колежките. Обидих се до смърт, едва изчаках края на лекцията, настигнах Бакалов и доста рязко поисках обяснение за станалото, но още не излял яда си, към нас се присъединиха двама студенти-химици - Бони Бончев и Гани Крачев (студентът с гърбообразния нос). Гани ми се извини искрено, като призна, че той е станал причина за това недоразумение. Искал да си направи шега, сега съжалявал и на следващия ден ще ми се извини публично. Инцидентът беше приключен и след десет минути ние тримата вече се движехме към къщи, хванати под ръка и шегувайки се помежду си. „Това са тези прочути и горди саксонци, те бият се храбро....“ издекламира Боби и тези стихове чувах от него до края на нашето следване, когато той често с присъщия си възторг искаше да подчертае нашата задушевност. Тези хора станаха моите най-добри приятели, които съм имал някога.

Едновременно с лекциите по физика, започнаха лекциите по аналитична химия при професор Захари Караугланов, както и лабораторните упражнения по тази дисцплина. Тези лекции и упражнения се водеха на доста високо ниво. Спомням си с каква любов и усърдие се залових да подреждам работното си място. Особено старание проявих при направата на стойка за тигелите и ексикатора. Тогава още не бяха пуснати на пазара порцелановите стойки. През следващата седмица професорът мина през лабораторията, да провери нашата подготовка и между другото реда на нашата работна маса. Видях как професорът се спираше пред всяка маса. Разпитваше задълбочено студентите върху тяхната работа, проверяваше начина на подреждане на съоръженията и от време на време изваждаше телените стойки от някои ексикатори, като ги изхвърляше в кошчето за боклук. Тогава получих първата похвала по такъв нищожен повод. Професорът извика всички студенти при моята маса, като им обърна внимание на моята стойка:  „Ето това е работното място на човек, който с мерак си върши работата.” - и се уведоми за името ми. Смешно ми е сега, че поводът беше нищожен, но първата похвала ми беше много приятна и аз се залових да работя с жар. Моите колеги също не ми отстъпваха. Всички професори казваха, че досега не са имали толкова добър колектив.

Интересни бяха също и лекциите на професор Златаров. Те бяха най-масово посещавани, въпреки че химията в тях не беше така основно застъпена. Но професорът, най-обичаният тогава професор, говореше на висок стил, с богата езикова култура  и чудесна форма. Същият професор извън плана четеше лекции в така наречения Народен университет при препълнена аудитория от младежи, студенти, работници и възрастни. Бяха изнесени цяла серия лекции за великите отровители в историята. В тези лекции се описваше в занимателна форма престъпната дейност на аристокрацията. Асен Златаров минаваше за един от най-прогресивните професори  от времето си и затова може би беше обичан от младежта.

В едно от междучасията на тези лекции аз срещнах същото момиче, което произнесе речта при получаване на дипломите ни. Срещнах нейните хубави очи, които ме бяха запленили от пръв поглед. Тя мина покрай нашата шумна група от колеги със своите другарки. Веселото ни, шеговито настроение изведнъж секна. Този сияен поглед, в същото време това сериозно държание, без престорената и подчертана веселост на другите девойки ме просто омагьоса. Дълго време след това, когато си лягах вечер уморен от дневната работа в университета, този поглед възникваше в съзнанието ми и чувствах колко е хубаво да се живее. Това девойче не предизвикваше мъжкото ми любопитство. Само един намек за такова нещо би ме възмутил. Това беше зараждането на чиста любов, още неосъзната първа любов. Но дълго след това не срещнах това девойче. Напразно я търсих между девойките, които посещаваха лекциите. Едва през втория семестър тя се записа да следва физика, след като беше слушала лекции по история през първия семестър.

През 1926 година започнаха лекции и упражнения при професор Баларев. Докато Караугланов беше много взискателен към нас и към лекциите си, Баларев беше човек на духа, ентусиаст и философ. Той гледаше да внедри у нас навика, да се задълбочаваме във въпросите и да мислим химически. Лекциите му бяха много добри и той ги изнасяше нагледно, но тези, които не го познаваха добре, не го оцеяваха правилно. Неговите упражнения бяха много полезни за мен. Веднъж седмично, в часа на упражнения, имахме разисквания по различни теоретични въпроси, където в спор помежду си, ръководен умело от професора, се изграждаше нашата химическа мисъл. Тази година се изгради нещо, за което винаги съм жадувал - хубавото другарство между колегита ми. Това другарство се зароди в лабораториите и се задълбочи в нашите планини, закъдето всяка събота следобед се отправяхме с натежали раници с провизии, дрехи и завивки. Тогава нямаше тези удобни превози като сега. Тогава радостта да бъдеш всред планината се изкупуваше с усилени преходи пеша, освен когато се отиваше на Витоша през Княжево, където се отиваше с трамвай. В планината се спеше най-вече на открито. Затова се носеха в раниците завивки и дрехи, както и храна в зависимост от продължителността на екскурзията.

Една хубава, но с дълги преходи ексурзия направихме до Мургаш. От София тръгнахме пеша преди зазоряване към Буховския манастир. Пътят до манастира беше уморителен и прашен. През изсъхналите от жегата полета ризите ни нагизнаха от пот, който се стичаше през крачолите на късите ни гащи. От липса на вода и от жегата устните ни се напукаха. Когато стигнахме в манастира и видяхме изобилната ледена вода, която струеше през трите чучура, с мъка удържахме желанието си да натопим пресъхналите си муцуни в кристално чистата студена вода, но правилата на туриста бяха закон за нас. След прехода първо да починем и след това да утолим жаждата си. Скоро към нас приближи възрастна съсухрена калугерка - игуменката на манастира. Въпреки суровия си вид, тя се оказа много любезна. Покани ни да влезем и ни нареди в най-хубавата стая, както каза тя, в нея някога е спал княз Батенберг. Когато калугерката научи, че на другия ден ще тръгнем за връх Мургаш, тя с ужас в погледа ни каза, че из планината се скитат убийци, и съобщи на намиращия се в двора стражар, в никой случай да не ни пуска да отидем там. Под върха бил намерен трупът на млад мъж и полицията напразно се мъчи да установи самоличността му. Сънят ни не беше спокоен. През цялата нощ планината се огласяше от крясъците на грабливите птици и рева на четвероногите хищници. На сутринта рано потеглихме към върха, като се стремяхме да не бъдем забелязани от стражаря.

Изгледът от Мургаш беше величествен, просто крещяхме от възторг. Бони твърдеше, че от върха се вижда Дунавът, но ние напразно се мъчехме да проникнем през тясната ивица мъгла на север. По едно време Борис Спиров извика: „Погледнете, в основата на пирамидата се вижда издраскан върху цимента надпис.“ В надписа се съобщаваше името, домашният адрес и датата на самоубийството и причината за него. Не си спомням точно името му. Боби, поради липса на хартия и молив, преписа надписа с игла върху гладката повърхност на колана си. Когато тръгнахме обратно, срещнахме недалеч от върха един овчар със стадото си. Запитахме го какво знае за случая. Той ни призна, че е намерил трупа, за което е съобщил на кмета в селото. Каза, че е намерил в джоба на убития писмо, но не го е запазил, защото хартията била добра и с нея си свивал цигари. Тогава по-голямата част от нашите шопи бяха съвсем примитивни и безотговорни в действията си. За нас беше ясно, че той е ограбил трупа. След продължителен разпит с добро, увещания и заплахи, той ни даде остатъка от писмото, от което се виждаше, че причината за самоубийството е от любовен характер.

Върнахме се в София към десет часа сутринта с повишено самочувствие за съвестно изпълнен граждански дълг. Но какво беше нашето разочарование, когато, щом влязохме в полицията и казахме за какво идваме, нас ни поставиха в отделни помещения, като към всеки от нас прикачиха по един стражар. Тук всеки, независимо от другите, трябваше да опише случая, като си направи пълни самопризнания доброволно. Иначе нямаше да излезем от полицията. Ето ти удоволствието от изпълнен граждански дълг.

След като взеха написаното от нас и ни оставиха да чакаме още половин час, при всеки от нас дойде един следовател, който започна да ни разпитва по начин, като че ли насреща има престъпници. Причерня ми. Дръпнах рязко от ръцете му написания от мене лист. Той се наежи, но като му обясних, че се налага да допълня още някои подробности, той засия самодоволно. Вероятно си каза – ще си признаеш най-после, няма накъде да ходиш. И аз написах: „Смятах, че изпълнявам гражданския си дълг, след като успяхме с другарите си да изясним историята с намерения труп и да доведем това до знанието на властите, но не получихме благодарност за това, а към нас се отнесоха като към престъпници. Кълна се, че това ще бъде единственият и последен случай, при който се опитахме да съдействуваме на властта. Отговорната власт не се оказа годна да изясни един толкова прост случай с достатъчно улики, но бяха достатъчно некултурни, за да ни обидят.“ Когато прочете написаното от мене, следователят побесня от гняв и скъса написания от мене лист и грубо настоя да напиша всичко отново, но без последния текст. Когато видя обаче, че заплахите не помагат, изрева: „Вън, вън!“ Напуснах стаята доволен, че ще подишам чист въздух. След известно време излязоха и моите другари. Ние разочаровахме властниците, които изглежда искаха да хвърлят цялата вина за убийството върху комунистически партизани, които преминаваха често границата. А може би се чувствуваха обидени, че истината беше разкрита от неопитни младежи, които доказаха, че властите не си бяха свършили добре работата. „Да не ти се случи да попаднеш в ръцете на тези некултурни полицаи" – каза един от нас. А знаете ли вица за това „Кой написа „Под игото?“ Стар виц, но важи и за сега.“ И Ристе Бъчвара започна:

   - Около масата пред селската кръчма са насядали полицейският началник, попът и други селски първенци. Пият си ракийката, играят табла и бистрят политика. След малко в кръчмата влиза даскалът. Един от намиращите се в кръчмата селяни запитва: “Даскале, абе днеска на изпита моят Иванчо как изкара?” – “А бе, писах му двойка.” – “Е, защо бе, даскале? Та и с каже те черпих, и ракия ти давах и ти обеща, че ще го питаш лесно.” – “Та аз го питах най-лесното: Кой написа „Под игото“? Какъв по-лесен въпрос от тоя. А той, вместо да ми отговори, се развика: - Не съм аз бе, даскале. - Опитах се да го подсетя, а той знае своето – Не съм аз, та не съм. – “Е, па може той да не го е написал, бе даскале – казва помирително попът. - Отгде да знаеш.” Но полицейският го прекъсва: - “Я, даскале, прати ми го веднага при мене. Аз ще разбера тая работа.” И така Иванчо и полицейският се отбиват в управлението. След един час полицейският се връща тържествуващ: - “Ей, магарето му недно, най-сетне си призна. А бе, той бил написал „Под игото“.

Разсмяхме се всички. Веселото ни настроение се върна. И пак се занизаха дни на упорит труд, при тежките трудови условия в лабораторията. Професорите казваха, че досега не са имали такива добри студенти.

В трети курс професор Баларев ме покани да му помогна в провеждането на опитите за неговите научни изследвания в свободното си време през ваканцията. Аз приех. Той беше доволен от моята работа. Даже оцени критиката, която му бях направил, че не трябва, увлечени в очакваните резултати, да насилваме фактическите постижения. Беше ме писал в две от своите научни разработки като съизпълнител. Другарят ми Сашо Спасов работи дълго време с доцент и професор Иванов, Гани и Боби Бончев – с Караугланов по аналитична химия. Въобще водехме един пълноценен трудов живот. Всеки празничен ден нашата група отиваше в планината, за да прочистим дробовете си от отровните газове на лабораторията. Скитахме из планините и пеехме хубавите родни и студентски песни. Репертоарът ни беше доста богат. Щом дойде празник горе в планината, Бакала се изправя, вдъхва чистия въздух и с насмешка казва: „При тези чудни планини и чист въздух, доле в прашните зали стоят младежи и се кълчат в безобразни негърски танци.“ Понеже никой от нас не танцуваше, на подбив наричаха групата ни джазбанлии. Джазбанът тогава беше на мода. Ние си имахме свой марш, думите на който бяха колективно творчество, а музиката съчини Бакала:

Ний сме славни джазбанисти.
Вечно пеем, вечно пеем с ехо.
Ний сме бамбашка туристи.
И се смеем и се смеем с ехо.
Сутрин грейне ли зората,
Крачим, крачим ний с ехо.
При Кирата ил в гората,
Нам е все едно – Ехо.

Често си пеехме студентските песни от чудната пиеса „Старият Хайделберг“ („О, весел студентски живот, далече си далече, напразно гледам аз назад, не ще се върнеш вече.“ или „Тук иде пощальон, той вози фук един, ха-ха.“ или „Дайте бира, инак ще умра. Тамо, дето има бира, тамо никой не умира!“). Така пеехме, макар че бяхме въздържатели. Или нашенската студентска песен: „Сред студенти и студентки как славно, славно се живей! - Олеле, скъсаха ме. - Шт, мълчи! Не си само ти!“. Хубави младежки дни, споменът за които овлажнява очите ми. Някои от тези наши другари не са вече между нас – Боби, Гани, Христо Бъчваров. Много ми е мъчно за тях.

През последните години от следването си се основа общостудентско дружество „Христо Ботев“. Скоро обаче в него започнаха безпринципни борби между привържениците на отделните партии. Особено юристите, принадлежащи към различни партийни организации, се стремяха да вземат в ръцете си ръководството на студентската организация. Поощрявани от своите централи, демократи, цанковисти, радикали, комунисти се стремяха с всички средства да вземат в ръцете си ръководствата на дружествата. Най-голяма бъркотия се получи, когато организирано в дружеството „Христо Ботев“ нахлуха организациите на крайната реакция – ратници, родозащитници.

Събранията на организацията се превърнаха в сборище на разбеснели се хулигани. Присъствувах само на едно събрание и се отвратих от безпринципните хулигански побоища. Напуснах събранието, без да дочакам край. По-късно, когато започна създаването на обединените студентски дружества, от Медицинската академия дойдоха студенти от левите течения и искаха да ме заинтересоват да взема участие в реорганизацията на дружеството, като ми предлагаха отговорна задача. Аз отказах и на тях, тъй като по това време се готвех за изпити. Скоро след това изкарах тежък грип с ангина, боледувах цял месец и изгубих една година от следването си, тъй че завърших с една година по-късно. Закъсняха и моите другари, а Борис Спиров напусна следването си, защото заболя от туберкулоза.

Трябва да спомена една друга страна от моя живот през последните години на следването, която създаде предпоставка за моето щастие през цялото ми бъдеще съществувание. Когато бях в трети курс, се запознах с един млад студент по ветеринарна медицина – Вълканов. Той ме покани да вляза в новооснования Народен хор. В хора влизаше целият мъжки хор на Операта, попълнен с външни сили. Той упорито ме увещаваше да вляза в хора, тъй като съставът не е още попълнен. „Имай предвид - казваше той с цел да ме привлече, – че ще се правят чести турнета в чужбина.“ Отначало отказвах, като се позовавах на своята заетост в университета, но другарят ми беше толкова настойчив, че накрая склоних. Спявките ставаха във фоайето на Народния театър. Диригентът Павел Стефанов е млад, способен и енергичен музикант, диригент на оперния хор. Когато на следващия ден отидох на спявка, аз заварих събрани вече всички хористи. Запитах какъв е редът при постъпването на нов хорист, не се ли подлага на изпит. Колебаех се дали да се включа в първи или втори тенор. Казаха ми, че сам най-добре ще преценя. Моето колебание беше забелязано от диригента, който немного деликатно ми каза, че ако съм дошъл да се мотая из хора, по-добре да си вървя. На нелюбезния му тон отговорих остро, че съм дошъл по покана на Вълканов, комуто е била поставена задачата да покани студенти за хористи в Народния хор. – “Аз се изненадвам, че Вие, като ръководител на хора, не се погрижихте да ме приемете и установите мястото ми в хора. Моят глас от известно време е спаднал и мъчно вземам големите височини. Затова се колебаех. Но аз си отивам, защото не желая да работя с арогантен диригент.”

Тръгнах си, но няколко души ме спряха и ме помолиха да остана. Диригентът има лоша форма, но като човек е добър. Във всеки случай председателят на хора направи забележка на диригента. „Ако Вие се държите така с хористите, които ние толкова трудно набираме, не ще можем да наберем добри певци и се излагаме пред другарите си.“ Диригентът каза нещо примирително, опита се да оправдае раздразнителността си с външни причини и инцидентът беше приключен.

Скоро хорът ни се наложи като най-добрия хор в София. Дадохме няколко концерта във Военния клуб и не след дълго получихме покана да изнесем концерт в Цариград. Средствата, събрани от концертите, бяха достатъчни да осъществим едно турне до най-красивия град на Изтока. Повод за поканата беше изпълнението на турския химн от хора при посрещане на турска делегация. Турците се удивиха. В страната им техният химн се изпълняваше едногласно и носово, съвсем първобитно, чуха един тържествен химн, издържан във всяко отношение. Химнът беше обработен от Павел. Те помолиха да им дадем нотите на химна и ако е възможно, да посетим страната им и този химн да се чуе от турците в тяхната страна. И това се осъществи.

Настъпи денят на тръгването ни за Цариград. Определен беше и съставът на хористите, които щяха да вземат участие в турнето. С нас дойдоха и няколко девойки от наскоро образувания към нас смесен хор. Между девойките беше и хубавото русо девойче с плътен алтов глас и чудно хубавите очи, чийто образ така често ме посещаваше, когато затварях очи за сън. Оказа се, че това девойче Настя е сестра на диригента ни Павел Стефанов. И че тя беше това мило същество, което с прекрасното си приветствие при получаване на гимназиалните дипломи беше трогнало до сълзи моята майка, която дълго след това не я забрави.

Една сутрин взех куфара си и тръгнах за гарата. Червената студентска шапка, която ми стоеше добре, беше заменена с една широкопола цивилна, която не ми приличаше и понижаваше самочувствието ми. Но нямаше какво да се прави. Казаха ни да не вземаме червените си шапки, за да не дразним турците, на които Ататюрк (тогавашен доста умен диктатор) забрани червените фесове. Доста глупав претекст, но всички студенти бяхме принудени да се снабдим набързо с цивилни шапки. Влязох във вагона, отреден за хористите, и тръгнах да си търся място. В едно от купетата зърнах Настя. В купето имаше място, но ми беше стеснително да вляза, а така много ми се искаше. Започнах да се влача бавно пред вратата на купето, изпълнен с колебание. Неочаквано вратата на купето се отвори и Станка Райнова, така се казваше приятелката на Настя, ме покани. „Ако нямате нищо против, влезте при нас. Предпочитаме да пътуваме със сериозни хора, а не с хулигани.“ Не се колебаех вече. Бях поласкан и седнах до Настя. И от този момент до края на турнето не се разделяхме. Пътуването ни трая два дена, а ми се стори, че то премина за миг. Седяхме един до друг и говорихме за нашите близки, за нашите мечти, за бъдещето си. Времето се изниза като хубава приказка, която стопля сърцата. Привечер, преди влакът да влезе в града, ние с трупахме по прозорците на вагона и гледахме очаровани останките от високите цариградски крепостни стени, увенчани с бойници, през които се е стреляло срещу нашите далечни праотци по време на обсадата на Цариград. Спокойните синкавозеленикави води на Босфора хармонираха с околната субтропична растителност и безбройните минарета. Дъхът ми се вземаше от очарованието, което ни поднасяше този бленуван от прадедите ни край. Но защо откликвах така възторжено на всичко? Мисля, че сърцето ми се беше открило да поеме в себе си всичко прекрасно, да го гали с погледа си, глух за всичко, като омагьосан, защото всичко беше чаровно, но и защото в мене се беше пробудила за пръв път любовта.

Концертите ни в Цариград имаха огромен успех. Залата винаги беше препълнена предимно от българската колония и чужденци – немци, французи, англичани и, разбира се, представители на турската интелигенция, която беше възторгната, като чу великолепното изпълнение на турския химн. След първия концерт при нас се яви делегация от българските учащи се в Роберт колеж. „Чуждестранните учащи се гледат на нас – разправяха те – като на хора от ориента. Молим ви изнесете концерт в колежа, за да видят на какво сме способни ние, българите.“ Концертът беше изнесен и повторен по желание на публиката. Успехът беше нечуван. Нашите млади българи говориха за впечатленията на колегите си чужденци: „Изключителен хор! Подобно изпълнение не сме чували!“ Доброто име на България беше защитено.

Нощувахме в българското училище в Цариград. Когато вечер лягахме по леглата, наредени в обширните стаи, като в казармени спални, и се увличахме в разговори за впечатленията от преживяното, някои от другарите ми подхвърляха закачливо: „Колев, ние вече знаем коя е твоята първа любов.“ Да си кажа откровено, тези закачки ми бяха даже приятни, макар че давах вид, че им се сърдя. През свободното си време ние се разхождахме из улиците и площадите на Цариград, покрай Босфора и древните паметници на Византия. До мен неотлъчно крачеше девойката, която така много ме вълнуваше. Тези дни живеех в един чудно хубав нереален свят. И днес се питам, дали всичко беше в действителност така хубаво, или аз тогава възприемах всичко с очите на влюбения. Но духът на съмнението започна да ме мъчи – не се ли навирам нахално в компанията на това девойче? Тя е доста възпитана, за да ми каже това. Не си ли внушавам, че и аз съм ѝ приятен. И за да проверя това, един ден не я поканих за разходката из града. В една от улиците се натъкнах на брат ѝ Павел. Той ме запита с безпокойство, къде съм оставил Настя. Аз ти поверих сестра си, а ти си я оставил сама в този град на вертепите. Върви да я намериш и я изведи. Този укор ме зарадва много. Бях щастлив. Намерих Настя в метоха малко тъжна. И двамата закрачихме из града.

Едно събитие, което си спомням с радост, беше черковният концерт, който дадохме в българската църква “Свети Стефан” в Цариград. Черквата и дворът ѝ бяха претъпкани с народ, но освен цялата българска колония там дойдоха много чужденци, които не скриваха учудването и възторга си. Този концерт се превърна в празник на българската колония и ние бяхме обградени с изключително внимание от нашите сънародници.

Тръгнахме обратно за родината, доволни от големия успех и уморени от многото впечатления. Пътувахме в последния вагон и гледахме през крайния прозорец как бледнеят далечните силуети на този чуден град. Изпитвах тъга пред страха, че тези прекрасни мигове, които ме направиха толкова щастлив в града на царете, не ще се върнат вече никога.

Когато завърших и последния си изпит по органична химия, аз трябваше да чакам един месец, докато получа дипломата си за завършено висше образование. Получаването на най-важния документ в живота ми (след сватбения), с който ни се даваше право да работим като специалисти, не беше свързано с никаква тържественост. Нареждаме се в един прашен коридор на най-горния етаж на университета и чакаме ред. След известно време се явява един арогантен, с отегчена физиономия чиновник, който с жестове и крясъци настоява да си отидем и да дойдем след два дена, а след два дена повтаря същото, докато и ние всички почваме да крещим като него. „О, сладък студентски живот“, така ли трябваше да се разделим с тебе?

Така след дълго разтакаване и излишни разправии ние получихме дипломите си от „любезния“ чиновник, с които трябваше да си проправим път в живота. А сега накъде? В страната имаше страшна безработица. Работа за интелигенцията няма, освен ако искаш да станеш учител. Фабриките, в които можех да вложа своя труд, се брояха на пръсти и бяха с примитивно производство. Техническа работа за химиците нямаше, а инженер-химиците, които бяха успели да се доберат до високи постове, се наложиха индустриалците да не могат да вземат на длъжност „технически ръководители“ лица, завършили нашия химически факултет. И точно тогава получих повиквателно да се явя в школата за запасни офицери в Княжево, а ако не искам да служа, мога да се откупя, като платя една прилична сума, която аз нямаше откъде да взема. Макар тогава да гледах с ирония на офицерското съсловие, влизането ми в казармата освобождаваше баща ми да ме издържа, а през това време можеше да ми се намери някаква работа.

В деня на постъпването ни в казармата нас ни разпределиха по роти и взводове. Аз влязох във втора рота, първи взвод и макар че бях дълъг 1,85 бях трети по ръст от най-високите. Дрехите, с които ни облякоха бяха поизносени от по-раншната смяна. Съобщиха ни, че докато не получим правилен войнишки стоеж и парадните сини униформи, не ще ни пуснат в отпуска. Затова сините дрехи се очакваха с копнеж, още повече че бяхме третирани като затворници. От казармата излизахме само в строй до поляната под върха на Копитото на Витоша, където се обучавахме до припадък. На обяд се връщахме капнали от умора и топлата чорба, макар и безвкусна, изяждахме с апетит. След обяд отивахме в класната стая, където ни изнасяха лекции по стрелково дело, тактика на пехотата. Лекар ни изнасяше лекции за болестите, нараняванията и средствата за борба с тях. След лекциите нова маршировка и команди. И когато вечер се опвахме на леглата си, моментално заспивахме. Интересно беше да наблюдавам нощем другарите си, като спят, а такава възможност имах, когато бях дежурен по рота. Те бяха така напомпани от различни команди, че нощем викаха с все сила: „Рота, мирно, ходом марш!“ и пр. В цялата казарма имаше само пет-шест души висшисти, а в нашия взвод бях само аз. По тази причина бях ограден с особено внимание. Не ме оставяха дневален във взвода, а само дежурен по рота или дежурен по дружина. В началото това ми беше неудобно и настоявах да ме поставят и мене дневален.

Ротният фелдфебел (наричаха го Ставри) беше недостоен войник, а даваше вид на взискателен и дисциплиниран, но когато бях дежурен по кухня, го залових да краде от дажбата на войниците, а освен това подписваше билета ни за отпуска, само ако му се обещае, че ще му се донесе вино или ракия, или най-малкото няколко кутии цигари. Той има наглостта да ми поиска, като се върна от отпуска, да му донеса една бутилка шампанско, но като не получи такова, се разбесня и ме заплаши, че в бъдеще ще направи всичко възможно да не бъда пуснат в отпуска – щом няма шампанско, няма излизане от казармата. Така се възмутих, че изразих възмущението си доста темпераментно. Първата неделя след този случай билетът ми за отпуска не беше представен за подпис на ротния командир, а мене, не според реда, ме остави в казармата дежурен. Но аз не му останах длъжен. Първия понеделник след това той, въпреки предишното си величие и важност, минаваше край мене с подвита опашка и моят билет беше подписан от ротния командир. Въобще направиха ме независим от фелдфебела. Освен това представих документи, с които фелдфебелът се уличаваше в кражба на значително количество месо и мас, лично използувани от него за суджуци и др. Фелдфебелът беше строго наказан.

Учението на нашия взвод се провеждаше обикновено в полите на високото плато на Копитото. Чистият въздух и непрекъснатите физически упражнения ми закрепиха здравето. В казармата аз възмъжах. Маминото момче стана мъж. Там аз научих нещо, което впоследствие винаги ме е ползувало – няма граница на човешките възможности. Когато смяташ, че си изчерпал всичките си физически възможности и почваш да се отпускаш, зад гърба си чуваш грубоватия глас на фелдфебела: „Удряй по-силно крак, изправи тялото, дай по-голяма крачка, още може, твойта мамица!“ И действително още можеше. Там се каляваше чувството ми упорство и гонене на целите. И действително още можеше, винаги още можеше. „Още може!“ остана като девиз в целия ми трудов живот и във възпитанието на децата ми. Още може и човешкият дух, в човешката физика, във всичко.

Веднъж, когато бях в отпуска и се движех по улица „Московска“ към университета, срещнах Стефан Стефанов, стар познайник от студентските години, брат на студентката по физика, първа приятелка на Настя. След обичайните поздрави и впечатления от срещата той ми каза: „Николай, ще ти кажа нещо, което сигурно ще те заинтересува. У нас е отседнала Настя. Искаш ли да дойдеш да се видите? Тя вчера пристигна от Прага.“ Аз много се зарадвах, макар че се опитах да скрия това от него, като му отговорих нещо с равнодушен тон.  Но той беше по-наблюдателен, отколкото си мислех. „Защо се преструваш на равнодушен. Знам, че Настя също те обича. От сестра си го знам.“ Без да му отговоря нещо, станах много оживен и весел и заедно с още няколко бивши състуденти се упътихме към дома на Стефан. Но там не заварихме Настя.

След деветмесечно обучение в школата аз, като отличник, бях назначен за взводен командир в софийската казарма в шести полк, първа рота. Тук службата ми завърши след едни тежки маневри.

Сега накъде? Страшна безработица, особено за интелигенцията. За да не чакам напразно, постъпих временно като стажант-учител в трета мъжка образцова гимназия. Бяхме всичко около сто души от различни специалности. Слушахме лекции от професори-педагози, а след това всеки от нас изнасяше лекция пред учениците, на които присъствуваха стажант-учителите и преподавателите. След лекцията ставаха разисквания по нея, на които се посочваха положителните и отрицателните страни на изнесената лекция.

На първата обща лекция закъснях. Лекцията беше почнала. Когато влязох в аудиторията, на първия чин забелязах Настя. Очите ни се срещнаха. В погледа ѝ блясна едва забележима радост. Може би тя беше забелязала същото и у мене, след изненадата от срещата. След свършването на лекцията при мене дойдоха познати девойки, които ме разпитваха за казармата и ме поздравляваха със завършването ѝ. Аз с оживление, предизвикано от присъствието на Настинка, им разправях весели случки от казармения живот, като погледът ми беше непрекъснато отправен към първия чин. Изведнъж Настинка се надигна и закрачи в посока към мен. Аз се развълнувах. Веселието ми секна. Погледът ми я обгръщаше цяла. Ах, тези хубави, кротки очи, този ласкав поглед. Тя ми подаде ръка и ме поздрави със завършването на военната ми повинност с такава мила естественост, която ме плени. Впрочем в Настя винаги ме е привличало това естествено сърдечно отношение, без екзалтации и позьорство, които ме отблъскваха у другите жени. За мен вече никой не съществуваше. Ние започнахме да си споделяме нашия живот след университета и не усетихме кога в залата влезе професорът. Седнахме на един чин и оттогава не се разделяхме. Това, което ме привличаше у Настя, не бяха само нейните хубави очи. Когато бивах с нея, аз не чувствувах, че стоя пред девойка, а пред един мил другар, който не се стреми да пробуди у мен мъжките ми чувства към себе си.

В Учителския институт останах само около три месеца, когато получих съобщение да се явя в лабораторията на мина Перник и заема длъжността стажант-химик. Сбогувах се с колегите си, а на Настинка обещах, че всяка събота ще идвам в София, за да ходим заедно на екскурзия.

В лабораторията на мина Перник ме посрещнаха главният химик Миланов и инженер-химик Пашоков. Заведущият лабораторията Франгя отсъствуваше. Те ме посрещнаха не особено ласкаво и ме оглеждаха от главата до петите, както чорбаджиите оглеждат на Димитровден слугинчетата, като си избират домашна помощница. Скоро разбрах причината за това. Плашоков цели четири години работи като стажант-химик, без да може да заеме припадащата му се длъжност на постоянна работа. А сега идва нов химик и ако той има „силни на деня“, може да го измести от службата. Аз схванах техния страх и ги уверих, че нямам намерение да измествам когото и да било от тях. „Всички така казват“ – ми отговори недоверчивият Плашоков.

На другия ден шефът на лабораторията Франгя оформи моето назначение, практикант със заплата на начинаещ общ работник. „Вие ще можете – ми каза той – да практикувате една година при нас, но не можем да Ви вземем на постоянна служба, понеже в такъв случай ще имаме големи неприятности с дружеството на инженерите – ВИАД.” Години наред, докато бяхме студенти, ние слушахме с вълнение за борбата, която се водеше между нашето дружество на химиците и ВИАД за запазване на области на химическа дейност. А инженер-химиците бяха повечето богатски деца, които нямаха достатъчен бал, за да се запишат в университета, но имаха достатъчно средства, за да следват в чужбина. В тези борби имаше толкова неетични моменти, че тя напомняше давенето на вълци около мърша. Така трудно младият специалист заемаше мястото си в живота и макар че учебните ни програми да бяха еднакви с тези на инженер-химиците, ние не можехме да заемаме длъжности на технически ръководители, тъй като ръководните постове в министерството бяха заети от инженер-химици, които застъпваха интересите на своите колеги.

Отначало ми възлагаха по-неотговорни задачи, които се стараех да изработя най-съвестно. Освен това понякога давах и технологични препоръки с цел да се повиши качеството на произвежданите материали. Основната ни работа с инженер Плашоков беше да определяме качеството на въглищата от различните рудници и пречиствателни инсталации, където въглищата се сортираха по различна едрина на зърната, а пляката се изхвърляше встрани от група работници, които стояха от двете страни на транспортната лента. Веднъж на три месеца директорът на мините преглеждаше резултатите от окачествяването на въглищата от различните рудници. При това присъствуваха ръководителите на рудниците. Директорът на мините беше способен и енергичен инженер, с тежки поражения на тялото, получени при експлозия в една от галериите. Лошото му беше, че често си попийваше и тогава при движението си по улиците крещеше вулгарни псувни.

Работата ни в лаборатирята често се разнообразяваше с анализи на хранителни продукти, а понякога и на различни руди. Мините се управляваха както от назначената администрация, така и от управителен съвет. Членовете на управителния съвет се събираха веднъж на месеца, за да изслушат отчета на директора на мините, и за това получаваха почти министерска заплата. Те бяха главно минни инженери или индустриалци с актив в управляващата в момента политическа партия. Затова при всяка смяна на управляващата партия ставаха коренни промени на управителния съвет и на висшия административен и технически персонал. Бях в мината по времето на Сговора и по мое време се извършиха три смени. Тежко ми беше, когато гледах печалните лица на напускащите мините жени и деца. Жените и децата плачеха, а в лицата на мъжете се четеше безизходица, защото това време беше време на тежка криза и безработица. В същото време от влаковете слизаха семейства с повишено настроение, дръзки и важни. Те се настаняваха в домовете на тези, които ги напущаха. Присъствувал съм на сцени на брутално изхвърляне на вещите и хората от жилищата им, а те, хората, сами не знаеха къде да отидат и как ще се прехранват. Както виждате, хубави спомени от „доброто старо време“ на младостта ми, както са свикнали някои да го наричат, а на мене ми е болно за хората, като си спомням за това време.

Веднъж след неделната почивка, прекарана в София всред домашните и с моята Настинка, се връщах в квартирата си в Перник. С мен тръгна един от администраторите на мината. „Колев – ми каза той, ти трябва да определиш с нас ли си, или против нас. Много наши съмишленици народняци стоят още без работа. Ние трябва да ги осигурим. Ако искате да останете на постоянно място, Вие трябва да се определите. Напишете заявление за влизане в партията. Това е партия на високоиздигнати хора.” – “Мога ли да говоря с Вас не като човек на партията, а като човек на човека? Аз почнах работа с вяра в хората и живота, с ентусиазъм. Какво срещнах тука? За една година се смени ръководството от три различни партии и масово се смениха специалисти и работници според партийната принадлежност. Кажете ми искрено, не като човек, принадлежащ на една от партиите на сговора, а като честен човек, не е ли безобразие да се изхвърлят хората на улицата, без да знаят утре с какво ще изхранват семейството си? Мене ме боли, като гледам това. Кажете искрено, одобявате ли това?“ Той ме погледна смутен и по човешки. „Какво да правя, инак не може да се живее.”  „А сигурен ли сте, че след няколко месеца няма постъпят и с Вас така?“ Не ми отговори и зави в съседнита улица.

Химиците-инженери от управителния съвет използуваха минната лаборатория за лични нужди, като носеха за изследване проби от собствените си мини, а често и намерени от тях случайно късове руда. А когато им съобщавахме, че в рудата се намират, макар и незначителни, количества злато, те искаха да го видят под микроскопа и когато пред тях блясваше благородният метал, как алчно светваха очите им. И когато ги уверявахме, че количеството злато е малко и не е рентабилно неговото добиване, как молеха тези първенци да направим още една-две анализи. Тук се срещнах и опознах дребните души на тези алчни хорица, които тогава даваха често посока на нашата икономика и развитието на нашата индустрия.

Още си спомням, когато шефът на лабораторията Франгя ми подаде едно парче руда с хубав тревистозелен цвят, взето някъде от Буховския Балкан. „Поверявам Ви, каза той, тази много отговорна анализа. Най-напред рудата е дадена на лабораторията на митницата. Там със специален апарат са установили, че е радиоактивна, но при анализите срещат трудности. Затова министерството повери това изследване на нас. Ние трябва да оправдаем тяхното доверие. Моите хора работят добре анализи, които са им станали вече навик, но при нови изследвания срещат трудности. Затова се надявам, че Вие ще оправдаете доверието ми. Скоро свършва една година от Вашия стаж, но интересът към тази руда е толкова голям, че ако работата потръгне добре, ще можем да намерим претекст да Ви оставим още при нас.“

Аз имах една книжка за бърз ориентировъчен минераложки анализ. Оказа се, че рудата, която изследвах, е (мисля) колан. Тя съдържаше уран, никел, мед, фосфор и желязо. В нашите лаборатории този метод за предварителни анализи не беше познат, но той ми помогна да съобразя методиката на изследване със съдържащите се в рудата метали и да завърша анализата предсрочно. Тази анализа повдигна голям шум в министерството и обществеността. Няколко години по-късно тази руда започна да се изнася в чужбина, но мисля, че находището ѝ беше ограничено.

Спомням си един предпразничен ден. В стола, където се хранехме, се съобщи, че на празника радиоприемникът ще бъде поправен и всеки, който иска, ще може да следи предаването от тегленето на лотарията. Направи ми впечатление, че организаторите на това събрание за лотарията бяха особено настойчиви колегата Плашоков да присъствува на предаването. Той беше младоженец и искаше да слуша предаването в София, но накрая склони. Негова грешка беше, че се беше похвалил на приятелите си, че има пет билета от лотарията. Той получаваше сравнително малка заплата и една печалба, каквато и да е, щеше да бъде посрещната с радост. Когато след празника се върнах от София, Плашоков не беше в лабораторията. Съобщиха, че е болен. На обяд в стола научих за неетичната постъпка на колегите му. За да си направят удоволствието да се посмеят, те инсталирали предавател в кухнята, както и едно въртящо буре с топки. Така се разиграва жестока игра, като се прави предаването напълно естествено, без да възбудят някакво съмнение в достоверност, когато оповестяват милионната печалба, припадаща се на един от билетите на Плашоков. Плашоков е зашеметен. Той взема назаем пари и още същата вечер дава голям банкет, като подарява суми на някои бедни служители. Когато на следния ден прави справка по телефона, разбира горчивата истина и изпада в нервно разстройство, което го оставя на легло цели петнайсет дена.

В Перник служащите бяха организирали доста добър смесен хор. За мене това беше приятно развлечение, да участвувам в хора, и приех поканата на някои колеги да участвувам в него. Още същата вечер на спявката ме започнаха с местните девойки, някои от които бяха скромни, симпатични и по блясъка на очите им виждах, че и аз съм им симпатичен. Правя всичко, за да не дам повод на някоя от тях да си прави каквито и да е илюзии, и подчертавах, че съм влюбен в девойка в София. Имаше една девойка, която ми стана много неприятна с грубо подчертаното си ухажване. Беше подготвена вечеринка и почувствувах, че се прави опит да ме оплетат в някаква авантюра. Затова не отидох на вечеринката, макар че бях подчертано поканен. Към дванайсет часа вечерта на вратата ми се похлопа. Когато отворих вратата, в стаята ми нахълта неприятната девойка, която заяви, че няма да излезе, докато не тръгна с нея на вечеринката. Въпреки че ѝ отказах доста хладно, тя не се смути, седна на кревата ми и каза, че не ще излезе без мене. Тогава започнах с дипломация, като ѝ обещах, че ще отида на вечеринката, ако тя се върне в залата. В присъствието на публика тя не ще посмее да ме шантажира. Облякох се и отидох в залата, но не седнах до нея. Въпреки това тя примъкна стола си и седна при мене. На другия ден съобщих на Настя да ми дойде на гости в неделя. Реших, че всички ще видят, че аз съм зает и то с девойка, с която никоя не би могла да се мери по хубост.

Един ден получих телеграма от моя кръстник Николай Николов, който ме викаше в София за евентуалното ми постъпване на работа в едно индустиално предприятие – Акционерно дружество за продажба и производство на анилинови бои и химикали – на гара Искър. Председателят на управителния съвет на това предприятие е негов хазяин. Търсят химик за технически ръководител. В кантората на предприятието се бяха събрали директорът Ражамим Йосифов, главният акционер Костов и др. Те изразиха известно недоволство, че нямам титла инженер, тъй като само инженери могат да стават технически ръководители, а предприятието беше длъжно да има такъв. За технически ръководител можеше да се вземе университетски химик, при условие че е работил в индустриално предприятие три години, а аз бях работил само година и половина в Перник.

Предприятието имаше технически директор немец, работил дълги години като химик в ИГ Фарбен индустри и в Аусик, но като чужденец не може да носи отговорностите на технически ръководител. Преди да ме извикат, в предприятието беше станала голяма експлозия и в цеха за анилинови бои. Имало убити работници и покривът бил вдигнат във въздуха, а техническият ръководител бил изпратен в затвора. След тази експлозия са били ангажирани двама нови инженер-химици, които скоро напуснали фабриката поради лошите условия на труда и бруталното отношение към тях на техническия директор. Споразумяхме се отначало да стана помощник-химик, а след като получа титлата технически ръководител – зам.-технически директор. Заплата ми щеше да бъде добра – двойно по-висока от тази на асистент в университета. Официално бях приет за срок от шест месеца и ако през това време ме одобрят, ще подпишем договор, според който заплатата ми ще се увеличава в течение на три години и в края на всяка година ще получавам тринадесета заплата.

Една сутрин тръгнах към гарата, за да взема влака за Гара Искър. Поради авария на трамвая изпуснах влака и тръгнах за фабриката пеша. Когато пристигнах в предприятието, заварих пред фабриката един нисък подвижен човек с гола глава и златно пенсне да се взира към фабриката. До него стоеше един червенобузест младеж с хитри очи – Макс, доставчикът на фабриката, по произход евреин. Посрещнаха ме радушно и ме въведоха във фабриката. Първото ми впечатление беше ужасно – едно мръсно и тъмно помещение. На пръв план стояха два автоклава от десет и четири м³ и един висок апарат за окисление. Апаратурата, купувана и скалъпвана от стари апарати, не вдъхваше доверие. Покривът на зданието беше наскоро ремонтиран. Удари ме силна миризма на сероводород и нитроароматни съединения. Работеше се с експлозивни и силно токсични материали, които предизвикваха тежки екземи, обриви и рани по кожата. Помещението беше тъмно и нехигиенично. По циментовия под беше разляна луга от сода каустик и натриев сулфат. Но аз трябваше да почна работа. Друг изход нямаше за небогат младеж, който се стреми да стане самостоятелен и да се свърже с девойка, която обича. Любовта беше по-силна от всичко.

Започнах работа в лабораторията с анализи на различни разтвори, съдържащи натриев карбонат, тиосулфат и сулфат, отпадащи при производството, както и на различни разтвори от натриев сулфид. С доктор Митаг, който следеше анализите отблизо, срещахме трудности. Налагаше се често да отивам в университетската библиотека и да търся нови аналитични методи. Доктор Митаг беше извънредно нервен, което той обясняваше с влиянието на денитрохлорбензола, с който продукт той е работил дълги години. Макар и много практичен, той беше упорит, винаги мобилизиран, усърден в работата си, които качества аз се стремях да внедря в себе си и мисля, че успях. Но под влиянието на продължителното въздействие на химикалите нервите ми се разстроиха.

Още през първите няколко месеца на моята работа във фабриката аз се сблъсках с нечестните машинации на нашите индустриалци, които се лъжеха един друг, лъжеха и държавата, за да трупат печалби, а доктор Митаг, който вземаше известен процент от печалбите на фабриката, беше заинтересован от правилното водене на счетоводството. Официалното счетоводство се водеше в кантората в София по данни, които Макс изпращаше по свое усмотрение под прякото ръководство на директора Йосифов. Установих, че Макс изпраща стоки без фактури до някаква кантора за продажба на химикали в София, която, както разбрах, е собственост на Йосифов и от която Макс взема също някакъв  процент. Митаг подозираше това и ставаше безкрайно нервен и груб. Тази негова грубост засягаше не само работниците, но и мен. Освен това той гледаше на мене като на човек, поставен да научи производството от него, за да го измести. Смятам, че това не беше само негово хрумване, а и на ръководството на предприятието, което ме поставяше в крайно неудобно положение. Скандалите, които ми правеше Митаг без повод, ме отчайваха до такава степен, че ако не бях така безкрайно влюбен в моето момиче, с което предстоеше сватба, аз бих напуснал предприятието. Но тогава нямаше работа за химиците в България. Химически предприятия имаше само две у нас. Трябваше да се търпи. Освен това Макс почти ежедневно правеше дребна търговия за своя сметка с бои и натриев сулфид, които даваше на селяните от околните села срещу продукти – прасенце, масло, агънце и др. Беше ми така противно, че реших да се срещна с главния акционер Костов и да говоря с него по този повод. „Слушай, Колев, ти си честен и праволинеен човек, но не си практичен. Съвременният делови човек не бива да бъде абсолютно праволинеен. Преди да действува, трябва винаги да си направи сметката какво ще спечели или загуби, преди да предприеме нещо. За мене Йосифов е отличен търговец и аз печеля от това, че работя с него. Аз зная, че прави лични гешефти за сметка на дружеството, но ако го изоблича, какво ще спечеля? Но ако неговите машинации отидат дотам, че чувствително засегнат моите интереси, ще взема мерки. Но сега, докато имам полза от него, ще търпя.“ По-късно разбрах, че в търговската кантора, на която Макс изпращаше стоки, влиза и Костов. Почувствувах се наивен глупак, заобиколен от глутница вълци и мошеници, което ми отне вярата в хората. Все пак аз бях принуден да запитам Николай Костов: „Ако аз усвоя Вашия принцип, дали това ще бъде полезно за предприятието? Вие ме обезпечавате с добра заплата, му казах аз, ако допринеса да се създаде в нашата страна едно истинско чисто химическо предприятие, една българска химическа индустрия. И мисля, че това може да стане.“

„Продължавайте, ми каза Костов, да бъдете все така принципен и работете все така всеотдайно. Доктор Митаг говори добре за Вас, но е с болни нерви. Не се обиждайте. Скоро ще турим ред във всичко.“ И всичко беше турено в такъв ред, че аз станах нещо като каторжник, за когото почивката е нощният сън от шест часа, а всичкото останало време беше неговата работа на един каторжник, който трябваше да води неофициалните производствени книги, да прави анализи, да помага на главния химик – доктор Митаг, и да ръководи производството, когато той отива на почивка, а след напрегнатата работа в задушната атмосфера от сероводород и амонячни пари набързо да се измие и бегом, бегом да улови влака в последния момент. Все пак можеше да прекара остатъка от денонощието в спокойната домашна обстановка. Но по изричната заповед на директора Йосифов аз трябваше да оставам във фабричните помещения след напускането на Митаг и да ръководя работата. В 22 часа идеха смените пеша от околните села. До 24 часа двете смени бяха задължени да остават заедно, за да могат добре да се ориентират в работата. Директорът искаше да изстиска и последните сили от тези хора, но се получаваше точно обратното. Цели два часа смяната, която завършваше работата си, се мотаеше между заангажираните в пряка работа работници, пречкаше им се, заприказваше ги и работата се дезорганизираше. Написах писмо до дирекцията, в което изтъквах безсмислието на десетчасовия нощен труд, като предлагах смяната, която привършваше работата си, да остава само 15 минути за приемане и сдаване на работата. Уверих директора, че ще увелича производителността на труда, ако се въведе осемчасов работен ден, плюс 15 минути за предаване на работната смяна. Отговорът на Ражамим Йосифов беше кратък: „Уважаеми господин Колев, Вашата главна грижа трябва да бъде да се използуват до максимум възможностите на работниците. Вашето лично творчество трябва да Ви подскаже как най-ефикасно може да се използува труда им, а не да говорите като техен адвокат. Имайте предвид, че ако приемем Вашето искане, ние ще загубим на денонощие труда на работниците за цели пет часа и петнайсет минути, а денонощието има само 24 часа. Помислете върху всичко това и излезте с предложение.“

Те не ме разбраха. Те не разбраха, че тези работливи и чудесни хора изнемогваха от умора в задушната фабрична атмосфера. Вечер те се олюляваха като сенки, а двадесеткилограмните гребла, с които се бъркаха топилките в пещите, тежаха вече на техните мишци. Начертах кривите на намаление на производителността в течение на работните смени и доказвах колко ще спечели предприятието, ако облекчим труда на работниците. Остана този въпрос да се разгледа от управителния съвет.

 

*   *   *

 

За мойта младост

Вървях с възторг и с вяра в своя път,
житейски път, обрасъл със трънаци,
на мойта младост крачките блестят,
блести светът във розово сияние.
И нищо, че обувките текат,
че кръпките по дрехите прозират,
на мойта младост крачките блестят,
блести светът във розово сияние.
Суров живот, ти нрава изкриви ми.
Аз често вече свивам твърд юмрук,
но подлост и лъжата са безсилни
да омърсят в мен родния ми лик.
Аз бях младеж и горд вървях напред,
със вяра във човека аз вървях
и не сломи я пошлостта отвред.
На хитреците подлия стремеж.
На тях аз вече нивга не прощавам
и само с тях с юмрук се разминавам.
Ненавистта към тези подлеци,
таз вяра във човека не сломи.
И нищо, че ще кажат те за мен
такъв човек конфликтен се зове,
щом срещнеш го, отбий се настрана,
рогат овен, с рогата си боде.
Но аз ви любя хора на труда
и с мойто слово вас ще призова
на смъртен бой със тези що рушат
наш’та вяра в новия живот.

 

                      На Настя

Зорница сияе в твоя поглед дивен
и безкраен възторг лъчи.
Колко нежна обич в мен с радост откликва
щом се срещнат наш’те очи.
Как шеметно мина покрай нас живота,
в труд за родината, в радост и скръб.
Ний крачехме смело в задружна опора
водими единствено от чиста любов.
А щом днес те зърна залутана в грижи,
от труд уморена, с угаснал взор,
сърце ми се свива кат гледам времето
как безпощадно надраска твоето мило лице.
И всяка бръчица е наниз от грижи
за мен, за родината и за наш’те деца.
Но щом ти ме зърнеш в твоя поглед светъл
отново припламва нежна любов.
Ти пак си същата моя дивна любима,
в теб не угасва духът вечно млад.
Зорница сияе в твоя поглед дивен
и безкраен възторг лъчи.
Колко нежна обич в мен с радост откликва
щом се срещнат наш’те очи.

 

                                                19.III.1974 г.