Постоянно и системно възникват противоречия между националните органи на властта. Парламентът, сиреч мнозинството представители на българския народ, приема закон, конституционният съд го анулира. Друг закон пък не харесва на президента, той прави изявления по този повод и го връща за повторно разглеждане. Министър-председателят предприема някакви действия. Президентът заявява, че е на противното мнение. Или пък се случва обратното – премиерът да възрази на президента. Независимата съдебна система е под непрекъснат обстрел от министри и медии. Магистратите от своя страна също са недоволни, че изпълнителната власт много си позволява. Медиите не остават по-назад. Те се оплакват от натиск на властите, но вземат ли властник на мушката, песента му е изпята. Синдикатите от своя страна периодично изразяват недоволството си я от Народното събрание, я от Правителството. Не остават по-назад и работодателските организации, които протестират против едно или друго решение на властите…

Въобще в България вървят непрекъснати разправии и скандали. И за всичко това, без никакво съмнение, е виновна конституцията, чиято двайсетгодишнина отбелязваме днес…

А преди беше ли така? Не, разбира се. Имаше пълно единодушие между властите – изпълнителна, съдебна, законодателна, медийна… Нямаше я тази неразбория.

Съвсем ясно е, че тази конституция трябва да се смени. Ако станем президентска република и има една доминираща властова фигура в републиката, тогава страстите ще се уталожат и ще тръгнем ускорено напред. Идеята за президентска република силно се подкрепя от изтеклите двадесет години, които на дело показаха, че сред политиците имаме достатъчно качествени личности, на които ако се даде повече власт, България тутакси ще стане средноразвита европейска държава…

След тези уводни думи ще обърна плочата.

Обществото е хаотична система. Хаотичните системи се променят по два начина – еволюционно, постепенно, и революционно, със срив. Твърдо регламентираните общества, каквото беше тоталитарното, трудно се променят и адаптират към новите условия и затова рухват. Те нямат вътрешните луфтове да поемат ударите и да се трансформират.

Обратно – обществата, в които има непрекъснати кризи и противоречия, се оказват много по-стабилни. Примерите могат да бъдат многобройни. Ще припомня само политическите кризи в Италия, Белгия, махането на президента Никсън, случаят Люински, многомесечната стачка във Великобритания по времето на Тачър, сепаратистките прояви сред баските в Испания, напреженията в Северна Ирландия, движението за граждански права в САЩ през 60-те години и пр.

За демокрацията противоречията между институциите, напреженията между държавни и граждански структури са плодотворни. Те съдействат за еволюцията на обществото и ускоряват неговото развитие.

В този смисъл заложената в конституцията формула „парламентарна република“ е добрият избор за България. Ние се нуждаем от луфтовете на парламентарната демокрация, защото на нас ни предстои сложна и изпълнена с напрежение еволюция.

За да изпълни своята мисия обаче и да има смисъл от тези луфтове, Народното събрание е длъжно най-после да обсъди и утвърди дългосрочна общонационална стратегия за развитието на страната. Това трябва да стане с консенсус и с приемане на нормативен документ с конституционна сила. Както и да се сменят мнозинствата, те ще работят в една посока и най-после ще се спре работата на парче и то с нечиста мотивация.

Ясно е, и е неизбежно, дето в парламентарната демокрация, изпълнителната власт в лицето на министерския съвет заема централно място в системата на властите. Поради тази причина не е ли редно в избирателния закон да има норма, която да изисква участващите в изборните състезания партии да обявяват своя бъдещ министерски съвет и премиер? Това би ограничило възможностите за следизборни изненади на електората от пазарлъците между партиите.

Накрая ще отбележа, че парламентаризмът у нас изисква най-после Народното събрание да се премести в новата си сграда. Тази  трябва да стане музейна. Тя е свързана с драматични събития от нашата история и е редно разказът за тях да бъде експониран тук.

Мястото на Парламента е там – в доминиращата сграда в триъгълника на властта, бившия партиен дом.

Излишна е сиромашката нерешителност в решаването на този въпрос. Става дума за държавата. Парламентаризмът има и архитектурно лице.