Отиде си от този свят и поетът Кръстьо Кръстев, свързал целия си съзнателен живот с моя роден Димитровград.
Той беше един от първите редактори на ученическите ми творения, за което винаги ще съм му благодарен. Ерудиран, взискателен, мъдър, конкретен, ясен – какъвто трябва да е истинският Учител..
Мълком се дразнеше от овластеното бездарие край себе си и стоически го търпеше. Не стана лауреат на наградата "Пеньо Пенев", въпреки че беше сред малцината ми колеги, които я заслужаваха.
Преживя трудни моменти в личния си живот, но съумя да събере сили и да продължи напред със своята съпруга Ина. Добре, че местната власт все пак се отсрами пред него с едно малко позакъсняло, но заслужено "почетно гражданство".
Тъгата до последно самотуваше в топлите му и привидно смирени очи...
Бате Кръстьо, както го наричахме неговите приятели, винаги ще има запазено място в моето сърце.
Поклон пред светлата му памет!
Кръстьо Кръстев
***
Мълчим. Търпим. А за утеха
оскъдния ни залък взеха.
Покрусени женици денем
прерязват сините си вени.
Или посрамени, мъжете
увисват нощем на въжето,
смъртта избрали пред позора.
Мълчим в годините на преход.
А трябва в хор да викнем:
Хора,
мълчанието няма ехо!
Twitter
Facebook
