Владислав  Стоянов
 
Аз избрах да направя животоописание на Стоичко Запринов Кабуров. Освен че беше мой дядо, избрах да пиша за него и защото  той беше един наистина достоен за уважение човек, към който изпитвам голяма почит.

Той е роден на 7.02.1935 г. в  село Мало Конаре, в семейството  на Заприн и Петка Кабурови, средно работническо семейство. Има брат Димитър и сестра Невена. Той е най-големият от трите деца.

Началното си образование завършва  в училището на село Мало Конаре.  След това продължава образованието си в училището за трудови резерви в град Пазарджик.  Там той завършва през 1953 година със специалност строително столарство. След завършването си е изпратен на стаж в завод „Васил Сотиров” във Велинград. След изкарания стаж се завръща в Пазарджик, където постъпва на работа в местния мебелен завод „Петър Абаджиев”.

През 1955 година е взет в казармата в град Казанлък, където е разпределен в танково поделение като командир на танк. Остава такъв до 1956 година, когато е повишен в командир на отделение. Напуска казармата през 1957 година  с чин майор.

След приключване на военната си служба се завръща на работа в мебелния завод в град Пазарджик. След известно време се завръща в с. Мало Конаре и започва да работи там, за да може да подпомага семейството си.

През това време той е и активен спортист. Бил е лекоатлет и като такъв е участвал в различни бягания на къси разстояния. Също така по това време е и защитник в местния футболен отбор  – „Шипка”. Участва в построяването на стадиона в с. Мало Конаре. Заедно с други младежи  учредява и волейболен отбор в селото. Бил е председател на местното физкултурно дружество „Костадин Старев”.

През 1962 година сключва брак с Вера Острева, заедно с която имат две дъщери -  Петя и Аня .           

През 1962 година получава свидетелство за спортен съдия и треньор. Продължава да е спортен деятел и футболист дълги години. Под негово водачество отборите по волейбол на с. Мало Конаре печелят републиканското селско първенство по волейбол и играят мачове из цялата страна. Явяват се и на турнир по волейбол в Сърбия.

В края на 70-те години започва работа на Полигон за борба с градушките, като стрелец на ракетна площадка. Там се и пенсионира през 1995 година.

През живота си  Стоичко Кабуров допринася за развитието на спортните отбори и спортни дейности в Мало Конаре, успява да създаде дом и семейство и печели уважението на хората от селото заради честността и трудолюбието си. С начина, по който изживява живота си,  успява да спечели уважението на своите приятели и на семейството си.

Стоичко Кабуров почива през 2008 година, малко след като получава инсулт.
Мога да кажа, че дядо ми беше достоен за уважение човек, който винаги е живял живота си честно. Той няма да бъде запомнен от историята с някое велико дело, засягащо развитието на България, но винаги ще бъде помнен от хората, които бяха около него, с всички малки неща, които правеше за нас.