Димитър Казаков, 1984 г. - "Победа на духа"

Успехът е щастие, радост, хармония. Той е всичко, но е относителен с върховете си - от всеки последен връх се вижда следващият.
До върха на успеха се отива бавно и мъчително и колкото е по-трудно пътуването до него, толкова сладостта е по-голяма.  До успеха се стига с верую и целенасоченост, когато пренебрегнем всички незначителни наслади и самодоволства, засенчващи фокуса на целта.
Едва ли този, който постига големия успех, мисли за него през цялото време. Той всъщност не мисли за нищо освен за веригата от неизвестни неща, които прави известни, като събира, обобщава, извежда работата си до планетарно положение. 
Успехът - това е победа на духа, дори когато се извършва с тяло на ринга, а какво остава за успеха в науката или изкуствата, където си длъжен да обобщаваш творческите върхове на далечни и близки цивилизации. 
На посредствения може да се внуши, че е гений и той да повярва в това. Но когато всички го изоставят, разочаровани от посредствените му резултати, набеденият гений става зъл и завистлив, подозрителен и разсипва себе си и обществото от хленч и недоволство.
Истинският гений може да бъде признат само от част от обществото, но мнозина са готови да го последват.
Не може да постигне успех оня, който се главозамайва. Няма успех там, където няма самокритичност, съмнения, колебания пред неизвестното на върховното постижение, в капризите на което изгаряме. 
Да се спечели от тотото, казват, че също е успех - не знам.
Завистта е безсилие. Завистта е порок. Тя е конфликт безплоден. Тя убива обществото и носителя си с еднаква сила. За нея няма лек, тя е черна вселена.
Собственият ми успех винаги ме е поставял в крайно неблагоприятно положение - разширяваха се задълженията ми, тревогата, желанията, възможностите да постигна повече. Обществото трябва да внимава с голяма даденост като рядка находка сред различните нива дарования. 
Аз постигнах върхове в живописта - гоня следващия.