Състоянието на свободно падане във висшето ни образование ще продължи ако не се осъзнаят ограниченията и възможностите, които имаме за да решим тази проблемна ситуация. Демографската криза е само един от проблемите. Един випуск от около 60 - 70 000 абитуриенти не може да осигури препитание и развитие на 54 университета, регистрирани понастоящем в България. Преди всичко, голямата част от тях са "университети" в кавички. Това са фирми, упражняващи разновидност на хазартни игри - бинго без данъци. Влизането в "университета" се купува, изпитите се купуват, дипломите се купуват. Купува се евтино и безнаказано. Сериозните академични институции - не повече от 10-15 на брой - също практикуват "игра с нулев резултат". Те се състезават за мършавите държавни субсидии и се конкурират за намаляващите ресурси на платеното обучение. Повечето младежи, които имат акъл и/или пари, разбира се, предпочитат да учат в чужбина. Тези, които остават все по-лесно влизат там, където желаят или - ако нямат интелекта и подготовката за това - са в състояние да си купят от някой "университетски" дюкян дипломата, която им е необходима за да станат държавни чиновници. Придобиването на висше образование се превръща в една все по-инструментална цел, която има малко общо със знанието и с развитието на специфична професионална компетентност. Мерките за изход от този порочен кръг на обнищяване на университетското образование са предмет на специално изградени стратегии - на държавата, на университетите (истинските) и на целеполагането в предходната фаза на средното образование.

Мисля, че една от предпоставките за успешна промяна на академичната система е най-после да си отворим очите за факта, че живеем в един отворен свят. Ние сме част от Европа, от Балканите и от пост-съветското пространство на общуване между големи групи от хора - включително в областта на образованието. Не е възможно един университет да планира развитието си единствено на основата на поредния български випуск абитуриенти - значителна част от които, както казахме, заминава да учи в чужбина. Ние не сме на национален пазар - ние сме на европейски, регионален и световен пазар за академчно образование. Всеки университет трябва да развие свои административни ресурси за проучване и таргетиране на младите поколения от европейските страни (да, цените ни са конкурентни - вижте Медицинския университет във Варна), в пост-съветското пространство - Украйна, Централна Азия, Молдова, Русия, в Близкия изток... При разумно съчетаване на цени, качество на обучение и перспективи за реализация на завършилите, българските университети все още имат добри шансове да се конкурират с останалите европейски образователни институции. Ефективното набиране на студенти от чужбина отваря за България още една възможност. Напоследък е особено тревожна и актуална темата за нарастващата лавина от мигранти, идващи от юг и от изток. Не е реализтично да мислим, че ще се опазим от приемане на някои от тях. Въпросът е - кого ще приемем? Тези, които не ги мързи да дойдат до оградата и да я прескочат, или тези, които са готови да инвестират - пари, усилия и добри намерения - за да учат и да останат да живеят у нас. Ние можем да избираме сред най-добрите от тези, кото сме образовали. Това е едно напълно неизползвано преимущество на европейската ни принадлежност.

Необходимо е да се създават учебни програми на английски и на руски език, да се проучват специалностите и проблемите, които са от нарастващо значение за страните в гореизброените региони. И разбира се - да се ориентира системата на знанието към изграждане на практично компетентни професионалисти, а не единствено на "академици" с "широка обща култура". Не на последно място - необходимо е да се постигнат пазарни резултати, които да дадат възможност за прилично заплащане на преподавателите. За да не се налага да се првръщат в академични чергари - да преподават в няколко различни университета едновременно, или да поддържат по 2-3 работни места на "пълен работен ден".