Църквата и комунистическата власт

28 март 2012г.

След деветосептемврийския преврат от 1944 г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции, но през този период новата власт се опитва да избегне прекия сблъсък с висшето духовенство. Причината е не само в обстоятелството, че по изповедание 85 процента от населението на страната принадлежи към БПЦ, или че Западът би се възмутил от забрана или ликвидация на църквата.  БКП идва на власт  доста след като в СССР разрушават църкви и преследват и унищожават масово свещеници и вярващи. Насоките за работа по отношение на православната църква са други - да бъде превърната в послушно и услужливо оръдие на комунистическата власт, средство за международен престиж, както и благовиден и легитимен начин за изпълнение на външнополитически и идеологически задачи. С две думи - да се действа по "ленински" -  подмолно и хитро.

Насоките за „овладяването” на Църквата са зададени от Георги Димитров през 1946 г. в неговата прочута реч в Рилския манастир. В речта си Димитров се опитва да намери мястото на Православната църква в комунистическата държава. Открива го в нейната роля на пазител на националното единство в годините на османското владичество: „Нашата православна църква, за разлика от някои други църкви, има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ”. Същевременно обаче цялата реч е изпълнена и с неприкрити заплахи към „свещенослужителите предатели, негодници, юди от гледна точка на националните интереси на българския народ”. Така започва процес на пречистване и/или покваряване на  духовенството. /1/

Под претекст „несъгласие с Отечествения фронт" и „враждебно отношение към СССР" е подложена на гонения и на изтребление онази част от свещеничеството и от монашеството, която има чиста, независима и неподкупна съвест. Средствата са познати: убийства без присъди, инсценирани процеси и концентрационни лагери.

В труда си „Народният съд в България 1944 - 1945 - Кому и защо е бил нужен" Петър Семерджиев, заемал след 9 септември 1944 година отговорни постове в тоталитарния апарат, пише:

„Само във Врачанска област броят на пострадалите възлиза на 46 души. За София и Софийско на репресии са подложени 36 свещеници, от които 16 души са убити, като 12 от тях начело с архимандрит д-р Иреней са обявени за „безследно изчезнали", а двама архимандрити Стефан Джаов и Йоан са изпратени в концлагери. Репресираните свещеници в Пловдив и Пловдивско са 21 души. Дори в такъв изолиран район на страната, какъвто е гр. Гоце Делчев (Неврокоп), са пострадали 12 души. Във всички административни области Народният съд нанася своите поражения сред православното духовенство. Обвиненията, които им се отправят, правят впечатление със своята необоснованост. Повод за арестуването на повечето от свещениците служат техни изказвания против комунисти или партизани, както и критика против Съветския съюз. Такива примери опровергават повърхностното впечатление, че Българската православна църква останала незасегната при прилагането на Наредбата-закон за Народния съд." *

Според друг източник, който цитира имената на пострадалите, в Софийско са убити 4 свещеници, 12 православни духовници са безследно изчезнали, а 34 са осъдени на доживотен затвор, строг тъмничен затвор или изпратени на лагер./2/

Съпротивата на Църквата срещу комунизма е всеобща и на всички равнища. На репресии обаче са подлагани предимно свещениците: в началото на 50-те години поне 10% от всички православни свещеници са изпратени в лагери или затвори, а през 1948 г. е убит един от водачите на опозицията в Синода – Неврокопският митрополит Борис. Но това не успява да пречупи опозицията сред висшето духовенство. Комунистическата власт заварва по същество същия състав на Синода, който взима участие в кампанията по спасяването на българските евреи. В този момент сред митрополитите има забележителни духовници, известни със своето високо образование, широки международни връзки и авторитет сред вярващите. Най-открояваща се е личността на Софийския митрополит, а сетне и екзарх Стефан, но със същата сила това се отнася и за почти всички други членове на Синода – Пловдивския Кирил и Доростоло-Червенския Михаил. Не по-малко авторитетен е и Врачанският митрополит Паисий, провел като наместник-председател на Синода в периода 1949-1951 г. най-тежките преговори с властите по новия устав на Българската патриаршия. А сред най-опасните противници на властите се нарежда днес забравеният Видински митрополит Неофит – изминал цялата църковна йерархия от овдовял свещеник до наместник-председател на Св. Синод в продължение на почти петнадесет години (1930-1944 г.). Той умира през 1971 г. на 102 годишна възраст, след като е заемал митрополитската катедра в продължение на 56 години, като през целия  комунистическия период внимателно е следен от тайните служби. Дори близките до него духовници трайно са подозирани в „реакционност”, поради което се налага след смъртта му Държавна сигурност да проведе специално мероприятие, за да предотврати опасността той да бъде наследен от уважавания от местната общност негов викариен епископ Антоний. /2/

Избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква. Ограничаването на църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за неограничена намеса на новата власт в делата на Църквата, особено след подписването на мирния договор в Париж (10 февруари 1947 г.). Уреждането на международното положение на България и признаването на нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция през лятото и есента на 1947 г. Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова конституция (4.12.1947 г.) Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано чрез насилие и отгоре.

*Вижте документите тук:

 

Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9.9.1944 г. и приключил с приемането на Закона за изповеданията (24.2.1949 г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в България, но засяга най-силно БПЦ.

През март 1949 година Шестото велико народно събрание на Народна република България приема Закона за изповеданията. Той изисква свещенослужителите и длъжностните лица в изповеданията да бъдат само лица, които са български граждани, честни и благонадеждни (член 10); дава правото на Дирекцията по вероизповеданията да отстранява от длъжност или да уволнява свещенослужители (член 12); разпорежда кога и как да сс споменава държавната власт при религиозните служби (член 18); подчинява образуването на организации с религиозна цел и издаването на печатни произведения за религиозна просвета на законите и административните разпоредби(член 20); забранява възпитание и организиране на децата и младежите от изповеданията (член 20); забранява да бъдат откривани болници и сиропиталища (член 21); забранява да се поддържат контакти със задгранични организации без разрешение за това от Дирекцията на вероизповеданията (член 22); забранява на изповедания, действащи зад граница, да откриват свои поделения в страната (член 23).

Изброените ограничения и запрещения засягат не само православната Църква, но и католическата, протестантската, арменската, юдейската и мюсюлманската верски институции в България, чиито земи и имоти почти изцяло са национализирани. Това ни най-малко не пречи на БКП да декларира пред народа си и пред света, че населението на Народна република България се ползва с религиозни права и свободи. В същото време населението е подтиквано лично да участва в поругаването на православните паметници...В края на 40-те и през 50- г. обществени организации и училищни ръководства насърчават граждани и учащи се да се подписват по стенописите на църкви и манастири, да унищожават икони, библии и черковна литература. /"Без заглавие" - Н. Кралевска, с. 166/

Подчиняването на Църквата от страна на държавата е друг процес, който също протича на няколко етапа. Основният удар е насочен срещу имотите на БПЦ и преследва ограничаване на финансовата й независимост. Налагането на държавния контрол върху БПЦ е свързано и с редица други мерки, като оказване на натиск за намаляване на броя на свещенослужителите, за смяна или уволняване на неудобни за властта духовници, за ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и други. От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951 г. остава само Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св. Синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре подготвен клир за в бъдеще. Преломен момент в подчиняването на БПЦ е отстраняването на екзарх Стефан. На 8.9.1948 г. на заседание на Св. Синод е разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24.11.1948 г. насилствено е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение. /

В политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един “нов, малък, демократичен устав” на БПЦ. След дълги спорове на 3.1.1951 г. Св. Синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод. Неслучайно в протокола от заседанието на Св. Синод на тази дата е вписано: “Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага”.

Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод е свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват  107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни. Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. Вкрая на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската вселенска патриаршия най-сетне официално признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора - Атон. Възобновената Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.

 

Патриарх Кирил

Патриарх Кирил ръководи БПЦ под прекия надзор на управляващата БКП. Все пак какво е било състоянието на Църквата вкрая на неговото патриаршестване? БПЦ има 11 епархии, които са възглавявани от митрополити. Освен вярващите в пределите на страната под юрисдикцията на БПЦ се намират и православните българи в чужбина: в САЩ, Канада и Австралия е организирана отделна (12-та) епархия със седалище в Ню-Йорк; в Истанбул (Цариград) има Българско църковно наместничество; в Унгария и Румъния - български храмове и свещеници; през 1948 г. в Москва е създадено “Българско църковно подворие”; в Австрия от 1967 г. се образува българска църковна община; в Света гора Атон от векове съществува големият български манастир “Св. Георги Зограф”.

В самата страна БПЦ има 1785 щатни свещеници и към 200 пенсионери на енорийска служба, 3720 храма и параклиса, 120 манастира. Подготовката на църковни кадри се извършва в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски” (намираща се на 100 км извън София, край Черепишкия манастир) и в Духовната академия в София. Църквата разполага със свое “Синодално издателство”, което ежегодно публикува по няколко книги, разпространявани чрез църковна книжарница в София и в митрополитските центрове в страната; издава своя орган “Църковен вестник” (седмичник) и месечно списание “Духовна култура” - списание за религия, философия, наука и изкуство. От своя страна Духовната академия издава свой годишник, в който публикуват научни трудове преподавателите от академията. При някои от енорийските храмове (особено в градовете) функционират добре устроени православно-християнски братства. Учредена е през 1959 г. и синодална комисия, която започва подготовката на нов превод на Библията.

Българската патриаршия поддържа и живи връзки и общение с всички сестри-църкви. Освен делегации и отделни представители на поместните православни църкви, нейни гости по времето на патриарх Кирил са и видни дейци на Англиканската, Старокатолическата и Реформатската църкви, на Световния съвет на църквите и др. От своя страна БПЦ изпраща делегации (представители и гости) не само в православните страни и църкви, но и на почти всички църковни форуми. От 1961 г. БПЦ става член на Световния съвет на църквите. Българската църква отдавна има свои представители - пионери в икуменическото движение. През времето на патриарх Кирил църквата полага още по-усърдни грижи за делото на икуменизма и сестринската любов между всички църкви.

Патриарх Максим

На 7 март 1971 г. патриарх Кирил почива и съгласно предсмъртната му воля е погребан в ставропигиалния Бачковски манастир. За наместник-председател на Св. Синод е избран Ловчански Максим. На 25 юни 1971 г. Св. Синод в пълен състав избира трима кандидати за патриаршеския престол - Ловчански митрополит Максим, Врачански митрополит Паисий и Доростоло-Червенски митрополит Софроний. На 4 юли 1971 г. в София е свикан патриаршески избирателен събор с участието на 101 избиратели. За български патриарх е избран Ловчанския митрополит Максим с 98 гласа, 1 глас получава Врачанският митрополит Паисий и 0 гласа за Доростоло-Червенския митрополит Софроний (2 от бюлетините са празни). Така на 4 юли 1971 г. е избран нине здравстващият патриарх Максим, който става и Софийски митрополит.

 

*Още за избора на  Максим за патриарх  може да прочетете тук:

 

„Р Е Ш Е Н И Е „А" № 145 на ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП ОТ 8-1II-1971 г.

 

 

--------------------------------------

Литература 

1. За Църквата и нейната двойствена историческа памет - Момчил  Методиев, в. „Култура“ (2012.02.11 www.eurochicago.com )

2. "Без заглавие" - Нася Кралевска, с. 162, 166

3. Ст. н. с. д-р Христо Темелски, Българска Патриаршия ( http://www.bg-patriarshia.bg )

 

***

Още от страниците на Омда: