Николай Тилкиджиев
Срещал съм и щастливи ...българи. Перифразирам заглавие на един стар филм. Днес българите сякаш избягваме да споменаваме и коментираме щастието е не просто неуловимо, то ни изглежда толкова утопично и далечно от реалността, че дори наивно. От началото на 1990-те многократно ни регистрират като стоящи отчаяни на “дъното” в графиките и таблиците по своя песимизъм и неудовлетвореност сред европейците, далеч не само според сравнителните европейски и световни изследвания на ценностите по Ронълд Ингълхарт. Щастието е нещо позабравено, забравихме го и социолозите. За наши учени пуристи, изхождащи от някакво странно високомерие, ползването на този термин дори изглежда прекалено лековато, несериозно, наивно, отнасящо се до нещо извън сериозната наука.
А не са нужни далечни пътешествия до древните философи, достатъчно е да се огледаме тук и сега, за да се досетим, че всъщност малко са подобни термини, тъкмо като щастието, които, макар и недостатъчно концептуализирани, така синтетично, концентрирано да съдържат в себе си човешките представи и оценки за постигнатите успехи и признание, за личната удовлетвореност, за радостта и насладата от живота, въпреки неудачите, лишенията и минали страдания.
----------------------------------------------------------------
(Текстът е публикуван като: Tилкиджиев, Н. 2006. “Качество на живот и щастие: европейски ренесанс на една традиция”. В: Отвъд дисциплинарните (само) ограничения. (Сборник в чест на проф. Елена Михайловска), София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, с. 122-144.)
Twitter
Facebook
