Цялата власт по конституция и на практика беше в ръцете на Българската комунистическа партия (БКП), а цялата власт в партията и държавата де факто беше в ръцете на вожда – Тодор Живков. Компартията беше инструмент за реализиране на властовата воля на вожда, който пък беше марионетка на Кремъл. Кремъл до Горбачов. Така че, ако в ГДР символ на края на комунизма беше падането на Стената, у нас такъв знак беше свалянето на Тодор Живков.

България беше пленумна република.

Разбира се, че свалянето на Живков стана не само с разрешение, но и с настояване на Москва. Това дава повод да кажем на захласнатите русофили, че е време да обяват Русия за "троен наш освободител".

Така започна началото на българския поход към демокрацията: пленум в резиденция "Бояна". А вечерта, когато съобщиха за свалянето на Живков, нямаше никакви реакции по улици, площади. Група приятели се развикахме в "Яйцето", сигурно и на други места - по домове, ресторанти и кръчми е имало израз на задоволство, но народът не се втурна на уличната сцена, където е гражданин. Сред приятелски компании, той все още е идентифицируем. Това е фамилиарна сцена...

Гражданската сцена е там, където индивидът е анонимен. Изчистен и освободен от видими връзки и задължения. Неговата съвкупна политическа, битова и обща култура определя способността на гражданското общество да поддържа и развива социалния ред в държавата, включително и нейната властова структура.
 
Струва ми се, че не схващаме думата свобода и защо тоталитаризмът беше бедствие за страната. Беше бедствие, защото разруши естествените социални връзки и обичаи, които са резултат от многохилядолетна традиция. Ще дам пример с медицината. За да стигнем до знанието как се лекува апендисит, е било нужно хилядолетно натрупване на знания и умения. До края на ХІХ - началото на ХХ век (това е поколението на моите дядовци и баби), възпален апендикс обичайно е завършвал със смърт. Туберкулозата беше безпогрешен убиец до средата на ХХ век... За да може човекът да се справи с тези страдания, е била нужна хилядолетна традиция и кумулирано знание.

А сега нека си представим обработването на една нива. Натрупаните знания и умения по нашите земи как се обработва нивата, за да бъде плодородна, са резултат на 12-20-хилядогодишна практика. Не става дума само за това как се размахва мотиката или какъв е вегетативният цикъл на пшеницата, а на невероятно сложна плетеница от индивидуални, семейни, родови, селищни, междуселищни, общодържавни, международни взаимодействия при обработката на земята. Изкарваш десет чувала жито. Пет са за теб и семейството, два отиват за данък към държавата, която е пазила нивата, теб, дома ти, твоята чест и достойнство,  и останалите три споделяш по МРЕЖАТА от изградените взаимодействия, за да възпроизведеш своя статус, претенции и самочувствие. Това, всичкото е резултат на хилядолетен опит и натрупване.

Но ето, идва 9 септември 1944 г. и, джаста-праста, отнема ти нивата, разрушава мрежата от социални взаимодействия и ти казва: не така, а така!

Нещо от предложеното ново е добро. Но то не е резултат на органичното развитие на културата и обществото, то е диктат. А другото е просто зло.

И накрая комунистическият експеримент завършва с катастрофа.

Ако въпросът беше само в "нивата", да зажумим и да го подминем. Проблемът беше за цялостното устройство на обществото - от какви панталони носиш, до Коледата, брака, отглеждането на децата и пр., и пр. Нямаше кътче, в което не нахлу Злото....

А у нас?

Мижави неформали - в най-добрия случаи: умни и образовани, хора без възпитание за водачи, без трибуна и без традиция. Депресирани самотници, които се подкрепяха от фамилиарни среди и морално-патриотични измислици. Вторите бяха - мераклиите да избягат от страната. По възможност  да ги приемат на Запад като  политически дисиденти, за да могат по-лесно да си устроят бита. Те не се върнаха в България след 10 ноември или избягаха след тази дата. Третата група бяха представителите на "бившите". Повечето от тях, да не кажа - всичките, бяха подписвали документи за сътрудничество с Държавна сигурност, значителна част - не само "подписвали". Според мен, те бяха най-сериозните крепители на комунистическия режим. Сблъсквал съм се с проблема на битово равнище и намирам за нужно да го спомена, защото както вече споменах, България не е държава в европейския смисъл на думата "държава", а формирование от институционализирани фамилиарни структури. Та така. Намирам се на селска сватба през 60-те години на ХХ век: говоря нещо против системата, мотивът е кацането на американците на Луната, срещу мен седи вече достатъчно пиян човек от "бившите", а иначе щатен служител в ДС, прекъсва ме и казва: "Ти нямаш правото да говориш! Моя баща го убиха приятелите на твоя." Туй е вярно, но моя баща за негова и моя чест, никого не е убивал, изтезавал, тормозил, притеснявал. Напротив - сам е бил жертва на полтическо насилие...

Това е примерът от сватбата, който има продължение - същият служител на ДС след 10 ноември, поради своя произход и пострадолост от комунизма, хем използваше привилегиите на ДС, хем на "бившите". Живее добре и не бива да го мислим.

С физическото си и морално присъствие (морално, във фамилиарните мащаби на "наш" и "чужд") "бившите" отнемаха политическото пространство за градеж на реална демократична опозиция. След 10 ноември, особено след март 1990 година, когато стана пределно ясно, че с комунизма е свършено, те застанаха с цял ръст (бяха малко поприведени до изборите за Велико народно събрание - 10-17 юни 1990 г.) и заявиха претенцията си да бъдат ВОДАЧИТЕ.

У нас е тясно... 

По това време николапетковистите и соцалдемократите започнаха да се събират, за да възстановят партията си.  Неформалите от всички групи вече открито се събираха и обсъждаха кога и как да се обединим.

Късно беше, приятели, много късно. Това трябваше да го правим преди горбачовите лозунги.