Падането на Живков

Пленумът, свалил Живков
Пленумът, свалил Живков
Снимка: Живко Ангелов Пресфото БТА

Вместо граждански движения, митинги, уличен натиск - пленум. Събрание на хората, повечето от които ще измъкнат най-доброто от прехода за себе си. Те и техните семейства ще излъчат новата българска буржоазия. С лекотата, с която се бореха за "комунизъм", те ще се преборят и за "капитализъм".

Атака на Берлинската стена - 9 ноември 1989 г.
Атака на Берлинската стена - 9 ноември 1989 г.
Снимка: АП-БТА

Берлински младежи се катерят по Берлинската стена при пропускателния пункт "Чарли", радвайки се на възможността да пътуват свободно между двете части на града. На преден план се виждат полицаи от ГДР.

 

 

 

Цялата власт по конституция и на практика беше в ръцете на Българската комунистическа партия (БКП), а цялата власт в партията и държавата де факто беше в ръцете на вожда – Тодор Живков. Компартията беше инструмент за реализиране на властовата воля на вожда, който пък беше марионетка на Кремъл. Кремъл до Горбачов. Така че, ако в ГДР символ на края на комунизма беше падането на Стената, у нас такъв знак беше свалянето на Тодор Живков.

България беше пленумна република.

Разбира се, че свалянето на Живков стана не само с разрешение, но и с настояване на Москва. Това дава повод да кажем на захласнатите русофили, че е време да обяват Русия за "троен наш освободител".

Така започна началото на българския поход към демокрацията: пленум в резиденция "Бояна". А вечерта, когато съобщиха за свалянето на Живков, нямаше никакви реакции по улици, площади. Група приятели се развикахме в "Яйцето", сигурно и на други места - по домове, ресторанти и кръчми е имало израз на задоволство, но народът не се втурна на уличната сцена, където е гражданин. Сред приятелски компании, той все още е идентифицируем. Това е фамилиарна сцена...

 

 

 

 

Гражданската сцена е там, където индивидът е анонимен. Изчистен и освободен от видими връзки и задължения. Неговата съвкупна политическа, битова и обща култура определя способността на гражданското общество да поддържа и развива социалния ред в държавата, включително и нейната властова структура.
 
Струва ми се, че не схващаме думата свобода и защо тоталитаризмът беше бедствие за страната. Беше бедствие, защото разруши естествените социални връзки и обичаи, които са резултат от многохилядолетна традиция. Ще дам пример с медицината. За да стигнем до знанието как се лекува апендисит, е било нужно хилядолетно натрупване на знания и умения. До края на ХІХ - началото на ХХ век (това е поколението на моите дядовци и баби), възпален апендикс обичайно е завършвал със смърт. Туберкулозата беше безпогрешен убиец до средата на ХХ век... За да може човекът да се справи с тези страдания, е била нужна хилядолетна традиция и кумулирано знание.

А сега нека си представим обработването на една нива. Натрупаните знания и умения по нашите земи как се обработва нивата, за да бъде плодородна, са резултат на 12-20-хилядогодишна практика. Не става дума само за това как се размахва мотиката или какъв е вегетативният цикъл на пшеницата, а на невероятно сложна плетеница от индивидуални, семейни, родови, селищни, междуселищни, общодържавни, международни взаимодействия при обработката на земята. Изкарваш десет чувала жито. Пет са за теб и семейството, два отиват за данък към държавата, която е пазила нивата, теб, дома ти, твоята чест и достойнство,  и останалите три споделяш по МРЕЖАТА от изградените взаимодействия, за да възпроизведеш своя статус, претенции и самочувствие. Това, всичкото е резултат на хилядолетен опит и натрупване.

Но ето, идва 9 септември 1944 г. и, джаста-праста, отнема ти нивата, разрушава мрежата от социални взаимодействия и ти казва: не така, а така!

Нещо от предложеното ново е добро. Но то не е резултат на органичното развитие на културата и обществото, то е диктат. А другото е просто зло.

И накрая комунистическият експеримент завършва с катастрофа.

Ако въпросът беше само в "нивата", да зажумим и да го подминем. Проблемът беше за цялостното устройство на обществото - от какви панталони носиш, до Коледата, брака, отглеждането на децата и пр., и пр. Нямаше кътче, в което не нахлу Злото....

А у нас?

Мижави неформали - в най-добрия случаи: умни и образовани, хора без възпитание за водачи, без трибуна и без традиция. Депресирани самотници, които се подкрепяха от фамилиарни среди и морално-патриотични измислици. Вторите бяха - мераклиите да избягат от страната. По възможност  да ги приемат на Запад като  политически дисиденти, за да могат по-лесно да си устроят бита. Те не се върнаха в България след 10 ноември или избягаха след тази дата. Третата група бяха представителите на "бившите". Повечето от тях, да не кажа - всичките, бяха подписвали документи за сътрудничество с Държавна сигурност, значителна част - не само "подписвали". Според мен, те бяха най-сериозните крепители на комунистическия режим. Сблъсквал съм се с проблема на битово равнище и намирам за нужно да го спомена, защото както вече споменах, България не е държава в европейския смисъл на думата "държава", а формирование от институционализирани фамилиарни структури. Та така. Намирам се на селска сватба през 60-те години на ХХ век: говоря нещо против системата, мотивът е кацането на американците на Луната, срещу мен седи вече достатъчно пиян човек от "бившите", а иначе щатен служител в ДС, прекъсва ме и казва: "Ти нямаш правото да говориш! Моя баща го убиха приятелите на твоя." Туй е вярно, но моя баща за негова и моя чест, никого не е убивал, изтезавал, тормозил, притеснявал. Напротив - сам е бил жертва на полтическо насилие...

Това е примерът от сватбата, който има продължение - същият служител на ДС след 10 ноември, поради своя произход и пострадолост от комунизма, хем използваше привилегиите на ДС, хем на "бившите". Живее добре и не бива да го мислим.

С физическото си и морално присъствие (морално, във фамилиарните мащаби на "наш" и "чужд") "бившите" отнемаха политическото пространство за градеж на реална демократична опозиция. След 10 ноември, особено след март 1990 година, когато стана пределно ясно, че с комунизма е свършено, те застанаха с цял ръст (бяха малко поприведени до изборите за Велико народно събрание - 10-17 юни 1990 г.) и заявиха претенцията си да бъдат ВОДАЧИТЕ.

У нас е тясно... 

По това време николапетковистите и соцалдемократите започнаха да се събират, за да възстановят партията си.  Неформалите от всички групи вече открито се събираха и обсъждаха кога и как да се обединим.

Късно беше, приятели, много късно. Това трябваше да го правим преди горбачовите лозунги.