Димитър Попов „Древна Тракия, история и култура”, С. 2009 г., с. 44-56

Затворената общинна структура на тракийското общество изключва въвеждането на робския труд в основните клонове на производството - в земеделието и животновъдството. Съществуването на роби е допустимо единствено в богатите семейства и в големите имения. Както сочат някои сведения, там техният брой е незначителен, а ролята им се свежда до това да са лична прислуга или помощен персонал. Основният извор за робството в тракийските предели са епиграфските паметници, в които робите носят характерни тракийски имена или просто се наричат според етноса си „тракиец", съответно „тракийка". Така или иначе данните за използването на техния труд са изключително оскъдни.

Несъвместимостта на робите с обществения строй се вижда и от факта, че страната става износител на робска работна ръка за гръцките полиси, за някои източни държави и по-късно за Рим и Италия. Още Херодот съобщава, че траките продават децата си в робство. Подобна е съдбата и на военнопленниците им, търгувани в съседните елински колонии. Самото общество не успява да надживее началните форми на патриархалното робство и не достига степента на класическото робовладелие.

Господството на съседско-териториалната община не позволява да се създадат и градове от робовладелски тип, въпреки че социалната структура носи основните белези на робовладелието и въпреки че тенденциите на развитие са към робовладелие. Явно основните производители остават владелците - селяни общинници, а организацията на обществото се управлява централизирано от владетел-цар. Този процес е белязан от закономерната поява и реализация на държавно-образувателни тенденции.

В тракийските земи форми на политическа организация съществуват още от средата и през втората половина на II хилядолетие пр.Хр. Държавообразуването във временните етносни обединения означава преминаването им в по-висока степен на организационно-административен и на правов ред - на държавност. За разлика от напредналите гръцки полиси в Тракия този процес остава незавършен. През последната фаза на бронзовата епоха, т.е. през XVI-XII в. пр.Хр., все по-ясно започват да се открояват предпоставките за по-нататъшното укрепване на политическия живот.

Именно, за да се означи съвкупното историческо развитие на тракийските земи през тези времена, в съвременната историография е въведен терминът „Микенска Тракия". Той намира място в научната литература не в археологическия, а в историческия смисъл на думата. Това ще рече, че чрез него не се прави опит да се сложи знак за равенство между тракийската култура и културата на Ахейска (Микенска) Гърция.

В древна Тракия и занапред не ще се открият богати царски погребения от типа на тези в Микена от XVI-XII в. пр.Хр. Образци на т.нар. микенска керамика също ще липсват, и то по простата причина, че крехките съдове се изнасят в другите страни по море, а тук задължително ще се пренасят с каруци и ще се изпотрошат. Следователно „Микенска Тракия" е термин, с който се обозначава сходството, родството, дори близостта, а понякога и еднаквостта на социално-икономическите и на политическите процеси между Ахейска (Микенска) Гърция и Древна Тракия или поне на някои нейни райони към края на бронзовата епоха.

Историческите сходства се долавят най-напред чрез наблюденията на укрепителните съоръжения в планинските области, на крепостите и на погребалните обичаи. Тук трябва Да се прибавят блестящите постижения на металообработването, каквото е например Вълчитрънското съкровище или бронзовите рапири и мечове от т.нар. микенски тип.

Цялата обстановка предполага, че в обществото съществува отчетлива диференциация в условията на налагането на новата общинна съседско-териториална форма и поради породените от нея класово-антагонистични съсловни прослойки на аристокрацията и на общинниците. Ето как на историческата сцена се появява фигурата на предводителя на племето или на племенната общност, който, както и в Микенска Гърция, е и цар, и жрец и дори може да се обожествява.

Царете от „Микенска Тракия" притежават укрепени резиденции, които се издигат на труднодостъпни, планински места. Те владеят и управляват околната територия, поддържат, отстояват и налагат мощта си и в дипломатическо, и във военно отношение са доста активни. Пълнокръвната картина на политическия живот личи най-добре от преданията за сблъсъците на ахейците с населението по егейското крайбрежие и от близкия непосредствен хинтерланд, както и от мястото, което някои тракийски вождове-предводители заемат във военните перипетии до и по време на Троянската война (1285-1275 г. пр.Хр.).

Впрочем Троянската война е върховият момент във външнополитическите отношения между съседите, в които активно участват и траки. За тези времена са налице и сравнително стабилни писмени сведения. Те се откриват в поемите на Омир, а също така и в някои старогръцки легенди и митове, записани и обработени по-късно. Точно те са основата, която може да послужи за възстановка на политическия живот в тракийските земи, за едно относително по-точно райониране на държавностроителната практика в някои области на страната и за очертаване на политическата карта на „Микенска Тракия".

Известно е, че при анализа на епическите и на митографските данни се открояват свидетелства от най-малко два хронологически пласта. Първият възкресява края на бронзовата епоха и отразява събитията през и след Троянската война. Вторият се образува по времето на Великата гръцка колонизация и носи допълнителна информация за перипетиите, които съпровождат тези начинания.

Поради тази причина не всички имена на тракийски владетели и не всички епизоди, свързани с тях, които намират място в епическите песни, могат да се датират към края на II хилядолетие пр.Хр. Взети заедно обаче, подбраните сведения, които са приведени по-долу, пресъздават картината на активен политически живот. Той обхваща най-вече земите покрай Егея и прилежащите им области от вътрешността на страната.

Според Омир траките, които се събират под стените на Троя, са „бойци на колесници" и „копиеборци", някои от тях са въоръжени с криви лъкове, други са опитни в ръкопашните схватки - повечето са „коневъдци". „Тлъстопочвената Тракия", в която са родени, познава знатни и могъщи първенци, които ги предвождат. Те се появяват в стана на троянците (на които идват на помощ) в цялото великолепие на въоръжението си и по нищо не отстъпват на съюзници или на противници. Тук не може да става и дума за поетическо преувеличение, което преследва целта да не накърни славата на гръцките герои - обстоятелство, поради което траките са приравнени с троянци и с ахейци и са описани като равни на тях по сила.

Най-известен измежду всички тракийски вождове е Резос. Той пристига на бойното поле в чудно пъстра колесница, впрегната в по-бели от сняг коне - бързи като вятър. Оръжията му са грамадни и златни и не подхожда на хората да ги носят, а на безсмъртните богове. Макар че X песен на „Илиада" (която предава историята на този тракийски цар, убит с пристигането си от Диомед и Одисеи, т.нар. Долония) е допълнително внесен през VI в. пр.Хр. текст в поемата, Резос най-точно и пълно персонифицира сборния образ на тракийските предводители и е техен прототип.

Като се следва Омир, в посока от изток на запад, могат да се набележат три големи района, които се отличават с политическа централизация от микенски тип. Най-напред идват „всички траки, които мощният Хелеспонт обгражда". Те заемат областта на Тракийския Херсонес и на запад се простират по долното течение на р. Хеброс. В „Илиада" са съобщени и имената на вождовете им - Акамант и Пейрой, които храбро се сражават с враговете. Когато Пейрой пада на бойното поле, налитащите противници не успяват да вземат доспехите му, защото до него стоят и го бранят другарите с копия в ръце.

В района между долните течения на реките Хеброс и Нестос, на запад, включително областта на Маронея и до Бистонското езеро, се намират киконите. Според Омир на тази територия се издига техният град Исмар, ръководен от прочутия цар-жрец Марон. В неговите околности, при завръщането си към Итака, Одисей и другарите му се сражават с тях. Киконите излизат насреща им с бойни колесници, бият се и като пехотинци и след като повикват на помощ траките от вътрешността, успяват да ги отблъснат на корабите. Отличната им военна организация е под разпореждането на вождове. Двама от тях - Евфем и Ментес, са споменати в „Илиада".

Третият район, най-западният, обхваща земите по долното течение на р. Аксиос. Областта е известна като Пеония и се обитава от пеоните. Всъщност най-много тракийски вождове, които участват във войната за Троя, са от пеоните. Такъв е Пирайхмес, който стои начело на бойци с криви лъкове. Такъв е Астеропей, който дръзва да води двубой с Ахил и запраща срещу именития си противник две копия едновременно, защото е опитен в хвърлянето им с двете си ръце.

Епическите поеми засвидетелстват стабилното присъствие на тракийски политически организации със солиден военен потенциал и възможности. Други подобни обединения придобиват плът и кръв с помощта на митографските данни. Така например се знае, че цар на траките в Давлида (Фокида, в Средна Гърция) е Терей. Той е женен за Прокна, дъщеря на атинския повелител Пандион. Тракийска е и митичната династия с първи предводители Ликург и Бутес, които властват над остров Наксос.

На устието на р. Хеброс, в Енос, управляват Сарпедон и брат му Полтис (откъдето Полтимбрия, т.е. името на селището), който съветва Парис да върне хубавата Елена и да си вземе две красиви жени от неговите. Финей е друг тракийски цар и жрец, чиито владения се локализират в Салмидесос (в Източна Тракия, на брега на Черно море, дн. Мидия).

Повелител на едоните от долното течение на р. Стримон е Ликург, който се осмелява да прогони Дионис от царството си и да плени неговите вакханки. Наказан от бога с лудост, той посича сина си с брадва и умира разкъсан от диви коне. Наследен е от Харопс, чийто син Ойагър се жени за Калиопа, а от тях двамата пък произлиза Орфей.

Прочут е и Диомед, легендарен тракийски цар на бистоните, чиито територии се намират край Абдера, по долното течение на р. Нестос. Той има навика да хвърля за храна на кобилите си всички чужденци, които преминават през землището на това „най-войнствено", според изворите, тракийско племе. Съдбата му е свързана с Херакъл и с изпълнението на неговия осми подвиг, защото заповедта на микенския цар Евристей е най-знаменитият от елинските герои да му докара кобилите-човекоядки.

При изпълнението на тази задача Херакъл успява да надвие бистоните, убива и Диомед, а според друга версия го хвърля за храна на конете му. В митологическите варианти се говори още за „двореца на Диомед", който е укрепен и се нарича „крепко село". Едва ли може да има съмнение, че съвкупното предание отразява действителен процес на държавностроителна практика, характерна за този район още във времето преди Великата гръцка колонизация.

Разбира се, има и други митове за тракийски предводители от тази епоха и фабуларни повествования за тях. Все пак най-многобройни са данните за Орфей. Този митичен тракийски певец, поет и музикант, но и лечител, прорицател и владетел, често се локализира на различни места. Царството му се поставя ту в Югозападна Тракия, ту при Хелеспонта или в земите на киконите.

Ако се върнем към сведенията на Омир за тракийските държавни организации от микенски тип, веднага ще се разбере, че посочените три местонахождения на владенията му са и най-сигурните за съществуването на утвърдена военнополитическа практика и на присъствието на относително стабилни династически домове. Ето как държавните организации във времето на „Микенска Тракия" възникват и се развиват като необходим резултат от социалната диференциация в рамките на териториалната община. Те укрепват в хода на борбите за локална, а понякога и за всетракийска хегемония.

Стопанските и обществените преобразувания при прехода между бронзовата и желязната епоха показват, че животът на държавните организации в тракийските предели не се прекратява. Това е единен процес, който се извършва постепенно. И след като нито икономическото, нито социалното прекъсване от края на II и началото на I хилядолетие пр.Хр. се доказва за сметка на приемствеността между епохите, не е чудно, че политическите традиции от преходния период не отмират, а се развиват при новите условия. Напълно оправдани са и сходствата между държавиците от микенски тип и тези от ранната желязна епоха, обединени от и около фигурата на предводителя.

След настъпилите етнодемографски изменения и цялостното преустройство на обществото на основата на новия метал по-високата съседско-териториална общинна степен съдържа като историческа перспектива държавните обединения да се стабилизират. Но тъй като процесът на държавно строителство не може да се материализира едновременно и с еднаква сила във всички зони на тракийската диаспора, върховите му прояви трябва да се търсят в местата, където се сплитат редица благоприятни фактори.

Античната писмена литературна традиция, като се започне от ранните гръцки поети и логографи и от Херодот нататък, както и археологическите материали, макар и откъслечни, са достатъчно красноречиви с данните, които предоставят за обособяването на отделни държавни обединения през I хилядолетие пр.Хр. Трябва да се знае, че тяхната поява не може да се определи точно. Датировката е в зависимост от известията, с които науката разполага за конкретни и частични техни изяви на международната политическа арена.

Най-често началото им се поставя съобразно първите регистрирани стълкновения с елините или според официалното им дипломатическо признаване. Естествено, хронологията е косвена и съвсем не е достоверна, тъй като нещата започват доста време преди те да се забележат и да се отразят от древните автори, и макар и бавно също протичат и се постигат под знака на приемствеността с предходните времена. Политическото райониране на древна Тракия, като се върви в посока от изток на запад и от юг на север, чертае приблизително следната карта.

Най-напред в Югоизточна Тракия, в областта на Тракийския Херсонес, са известни долонките, които водят продължителна война със северните си съседи - апсинтиите. Те присъстват в разказа на Херодот, който се отнася за средата на VI в. пр.Хр. и по-точно за 561-560 г. пр.Хр., със собствена политическа организация, ръководена от царе, представени въоръжени с типичните за траките инсигнии от по две копия и поддържат отношения с гръцкия свят чрез посредничеството на светилището в Делфи. По отношение на политическите традиции приемствеността с предшестващата епоха е неоспорима, защото тъкмо тази зона, според Омир, излъчва вождове и бойци, които са реални исторически фигури и участват в Троянската война.

Вторият район обхваща приблизително Източните Родопи, водосборния район на реките Арда, Тунджа и Марица с планините Сакар и Странджа. Той е известен с разпространението на мегалитните паметници, които прекъсват живота си към края на VI в. пр.Хр. Археологическите проучвания на долмени и скални гробници, на големи по размери укрепени селища и крепости разкриват, че населението по тези земи и най-вече племенната общност на одрисите има установено икономическо и социално развитие. То познава обществена диференциация, а следователно и държавностроителни традиции.

Третата област на политическата карта се разполага между реките Нестос и Стримон с Централните и Западните Родопи. Оттук произхожда забележителният гробен комплекс край с. Дуванлий, Пловдивско. Той се състои от около петдесет могили, най-старите от които датират от края на VI и от началото на V в. пр.Хр. Разкопките разкриват изключително пищен инвентар на богати погребения със златни украшения, със сребърни и бронзови съдове, с изящни вносни предмети на лукса и разкоша. Всички тези материали показват социалните и политическите възможности на тракийската аристокрация от този край.

Обикновено могилният некропол при с. Дуванлий се приписва на бесите. Нормално е и обстоятелството, че техният династически дом остава анонимен, защото малко време след посочените дати той се поглъща от силната Одриска държава и се вписва в границите й. Впрочем предводители на бесите са известни в по-късните времена. Такъв например е Рабокент през I в. пр.Хр. или жрецът Вологез, който ръководи въстанието им през 15 г. пр.Хр. Това съвсем не означава, че династическата линия се очертава едва през римската епоха. Просто бесите, които разпростират властта си по целия Рило-Родопски масив, до този момент не са обект на интерес от древните автори.

Следващата зона покрива територията на двуречието Струма-Вардар. Както вече се знае, тук се скупчват много тракийски племена като пеони, дерони, мигдони, бисалти, едони, одоманти и други със собствени политически организации. Поради оживените контакти с гръцкия свят древните автори просто фиксират обособяването на техни държавни обединения в тези райони на страната.

Обобщеният образ и персонификацията на владетелите им отново най-добре се олицетворява от Резос. Той идва под стените на Троя от долнострумската област, но се появява в поемата „Илиада" най-вече поради интересите на атиняните към този ареал през VI в. пр.Хр. Някои от предводителите на династическите домове остават анонимни. Други се знаят едва от V и IV в. пр.Хр., но всички те са суверенни носители на политическата и религиозната власт.

С такава характеристика изпъкват царете на пеоните Патрай, Диплай, Авдолеон. Както и при случая с бесите, този факт не отхвърля възможността за държавностроителна практика и в предходните времена. Тя се доказва пряко от монетосеченето на някои племена от края на VI и от началото на V в. пр.Хр., които експлоатират рудните находища на Пангей.

Най-известни са емисиите на дероните, които живеят в земите отвъд р. Стримон, на запад от езерото Прасиада (дн. Бутковско езеро) към планината Дисорон (дн. Круша пл., Гърция). Те се споменават от Тукидид и вероятно подобно на съседите си също оказват съпротива на персите по време на походите им в Гърция.

Анонимна е и династическата линия на бисалтите - отново със собствени монети, които потвърждават военнополитическата им активност. Те са южни съседи на дероните, а на североизток граничат с крестоните. От Херодот се знае, че един техен безименен цар не се съгласява да участва в похода на Ксеркс, забранява това и на шестимата си синове и се оттегля навътре в страната. Понеже те не го послушали и помагали на персите срещу гърците, при завръщането им, след неуспеха на експедицията, той ги ослепява.

Монетосеченето е познато и на едоните, които се намират на юг от бисалтите, по десния бряг на р. Стримон докъм устието й. Някои от емисиите им носят надпис, който гласи: „Гета (Гетас) цар на едоните". Съществуването на тяхната държавна организация и нейният престиж се потвърждават от участието им в политическите перипетии. Най-напред те оказват отпор на Аристагор - водач на Йонийското въстание, който след неуспешния му край търси убежище в селището им Миркин. След това през 465-464 г. пр.Хр. разбиват атиняните, които се опитват да основат колония на устието на р. Стримон - бъдещия Амфиполис. В битката при тяхното селище Драбеск едоните надделяват над 10 000 колонисти.

От времето на Пелопонеските войни (431-404 г. пр.Хр.) Тукидид съобщава за един сигурен династ на тези траки - Питак. Поради проатинските си настроения той става жертва на дворцов заговор. В него участват жена му Брауро и синовете на аристократа Гоаксий, очевидно с проспартанска ориентация. Явно едоните са отлични бойци, защото спартанският пълководец Бразидас привиква в армията си техни контингенти от пелтасти и конници. Военната им сила и политическите ходове на династическия дом са най-стабилните аргументи за здравината на държавното обединение.

На север от Стара планина и пак в посока от изток на запад са познати държавните организации на гетите и трибалите. Техните обширни територии се очертаха при локализацията на тракийските племена. Едва за края на IV и за началото на III в. пр.Хр. изворовите данни съобщават за гетския цар Дромихайт. Той успява да победи Лизимах (323-281 г. пр. Хр.) - приемника на Александър III Велики в Тракия, и дори го пленява или според друга версия залавя сина му Агатокъл.

От края на III и от началото на II в. пр.Хр. са известни и гетските владетели Ремакс, Золтекс, Залмодегигос. Интересът на древните автори се засилва отново едва през I в. пр.Хр., когато римляните отправят погледите си към тази зона на античния свят. От това време е известно силното държавно обединение под ръководството на Буребиста, срещу което Юлий Цезар замисля поход малко преди смъртта си. По повод на военните акции на Крас през 29/28 г. пр.Хр. са засвидетелствани гетските вождове Дапикс, Ролес и Зиракс.

Държавностроителната практика обаче действително започва далеч преди да се забележи и да се отрази от древните писатели. Така например в разказа за похода на Дарий I срещу скитите в края на VI в. пр.Хр. Херодот съобщава, че гетите са „най-храбри и най-справедливи от траките". Те единствени оказват съпротива на персийския цар и вярват в безсмъртието си. Следователно през тези времена гетите имат стабилна военна организация и собствено религиозно учение, което според бащата на историята дължат на своя цар, жрец и бог Залмоксис. С други думи, династическото им родословие е пряко засвидетелствано поне от края на VI в. пр.Хр.

Едновременно е необходимо да се отчита и обстоятелството, че поради големината на територията, която заемат, при гетите има поне няколко центъра на държавнообразувателни процеси, а техните организации могат да се наместят и чрез резултатите от археологическите разкопки. Един от центровете е локализиран от богато мъжко погребение при с. Аджигьол край дн. гр. Тулча (Румъния). Самите обширни предели не предполагат единствен династически дом.

Последният район от политическата карта обхваща землището на трибалите. Положението при тях не е по-различно от това при гетите, а събитията са немислими извън организиран политически строй. Знае се, че през 376/375 г. пр.Хр. трибалският цар Халес предприема поход срещу Абдера. Друг техен владетел се нарича Сирм. Той дава сражение на Александър III Велики по време на дунавския му поход. Малко време преди това, през 339 г. пр.Хр., трибалите водят битка и с Филип II, успяват да го ранят и отнемат плячката му.

Мястото и могъществото на аристокрацията им се разкриват и чрез археологическите материали. Един от техните династически домове сигурно се намира на терена на днешния град Враца поради погребенията в Могиланската могила и скъпия инвентар. Още по-красноречиво в това отношение е съкровището от с. Рогозен, Врачанско, което се състои от 165 скъпоценни съда. На север от р. Истрос през I—II в. сл. Хр. особено силно е държавното обединение на даките начело с техния цар Децебал.

Античната писмена литературна традиция познава и други откъслечни сведения за владетели и предводители на тракийски племена, особено през елинистическата епоха. Такива са например Лангар на агрианите (граоите), Диегиилис и Зибелмий (по-правилно Зиселмис) на кените, Абрупорис на сапеите, Ситас на дентелетите, Косинг на кебрените и на скаибоите, Исант на кробизите. Колкото и фрагментирани да са тези известия, те говорят за военнополитическа сила и наличие на държавни институции у отделните племена или групи от племена в различните области на тракийската диаспора.

Политическите организации, които се развиват през и след края на II хилядолетие пр.Хр., и приемствеността в традициите на държавностроителната практика се материализират исторически към средата и втората половина на VI в. пр.Хр. чрез появата на една от най-древните държави в Европа - Одриската. Този е крайният резултат и върховата изява на цялостното вътрешноикономическо, социално и политическо развитие на древна Тракия.

-------------------------------------------------------
Бел.Омда: Понятието Микенска Тракия е въведено от Александър Фол в публикации от началото на 70-те години на миналия век, 1970 и 1972 г.