Владимир Димитров Поппетров e роден през 1882 г. в село Фролош в семейството на бежанци от македонското влашко село Магарево. През 1889 г. семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия. След 1895 г. сменя няколко професии, известно време чиракува като бояджия и работи като писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан. С доброволно събрани от съгражданите си средства заминава в София и учи в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия) при Петко Клисуров, Жеко Спиридонов, Антон Митов, Иван Мърквичка и други. В своя начален период рисува главно портрети (на Александър Теодоров-Балан, Николай Лилиев, Мърквичка, „Майка ми“) и пейзажи („На селската чешма“, „Пладнуващо стадо“ и други).^/2/

През 1910 г. завършва висшето си образование и съдбата го довежда на работа във Великотърновски регион.

Става учител по краснопис и допълва часовете си с преподаване на гимнастика в три училища в Свищов.  Престоят на Майстора в Свищов (1911-1918 г.) е свързан с един много тежък в историята на България период – период на три войни за национално обединение, в които той  взима участие като  военен художник в състава на Рилската дивизия на българската армия. Целта на работата му  била да се създаде художествена хроника, а също по този начин да се развие у нас и жанрът на военната живопис. На фронта Вл. Димитров прави първите си графики туш-перо и е един от малкото, който рисува фигурални композиции с убити: “Ранени", "По Беласица", "Инвалиди", "На фронта на р. Струма", "В гр. Скопие 1916", "Завръщане от фронта" и др. Повечето от тези творби са едновременно графики и живописни етюди, композиции и пейзажи, почти липсват портрети с "официален характер".^/1/

  След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. Повлиян силно от толстоизма - близък е с толстоистите Н. Венетов, Хр. Досев, Д. Кацаров, Б. Георгиев, Й. Гуглев.

През 1922 г. излага картини от цикъла си „Жътва“.

 
През 1923 г. работи и в Италия, а от 1924 до 1951 г. живее постоянно в кюстендилското с. Шишковци, като открива или участва в изложби както в София и други градове, така и в кюстендилските села — Шишковци, Дивля, Раждавица и други. През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: „Моми“ (ок.1925-1935), „Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско“ (ок. 1928-1930), „Цветница“, „Фамилия“ (ок. 1928), „Девойка от Кюстендилско“ (ок. 1930-1935), „Жетварка“ (1930-1935), „Мома с ябълки“ (ок. 1930-1935), „Жетварка от с. Шишковци“ (1935), „Жетвари на обяд“ (ок. 1935-1938), „Копачки“ (ок. 1935-1938), „Селско момиче сред макове“ (1935-1938), “Жетвар”, “Сватба”, “Момиче”, “Селянин с грозде”, “Момиче на фон череши”, “Майка с деца”, “Турско гробие”, “Белене на платно”, “Молитва”, “Селянин с мотика“. Също и пейзажите “Слънчогледи”, “Пролетни дървета”, “Нива”, “Цариград”, “Пейзаж с кон”.

"Момиче"

Картините му  от този период са с подчертана иконна структура - образът е възвисен, спокоен, фигурата най-често е централно разположена с лице към зрителя.  Характерни за Майстора са редуването на топли и студени мазки, стилизацията на националния костюм, хиперболизация на някои символно важни елементи, например очите на девойките или елементите на задния фон.  Жената е представена чиста и хармонична, а мъжът е въплъщение на мъдроста. ^/3/

През годините Майстора посещава редица чуждестранни градове, между които Париж, Лондон, Брюксел, Дрезден, Мюнхен, Виена, Ню Йорк, Истанбул, Сиракуза и Рим. В Италия той се запознава с американския колекционер Джон Крейн, който откупува голяма част от творбите му и го уговаря да му предава всичките си творби в продължение на четири години. В резултат на това запознанство през 1924 г. Майстора подписва договор за 4 години и заминава за няколко месеца в Ню Йорк. През 1927 г. твори в Италия – Сиракуза, остров Сицилия, и създава десетки рисунки с перо и маслени платна. Създава за Крейн над 200 творби, прекратява договора през 1928 г. ^/1/

Още приживе негови произведения са показвани в Италия, САЩ, Германия, Чехия, Русия, Индия, Китай, Полша, Румъния, Белгия и др. Той става световно известен, а за приноса си към българското изкуство получава редица отличия: Медал за наука и изкуство, орден „Кирил и Методий“ I-ва степен и е удостоен със званието „Народен художник”.

Вл. Димитров - Майстора умира на 29 септември 1960 г., оставяйки като наследство за младите художници и всички българи едно несметно богатство от цветове, иконография и декоративизъм на националните черти във всяка една от картините си. Погребан е в Централните софийски гробища. Но през 1972 г. мощите на художника са пренесени в любимото му село Шишковци, Кюстендилско.

Спомени на негови съвременници/4/

Васил Стоилов, друг наш голям майстор на четката, близък приятел и почитател на Майстора, е оставил спомените си в ръкопис:

"Всичко у него не беше като у другите; неговите навици, начин на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото и походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос..."

В спомените на Стоилов са съхранени и голяма част от разказите за това

Как Майстора създавал своите картини

"Обикновено моделът най-напред рисувам, па подире диря най-хубавия фон в градината. Ако е майка с дете, бързам да свърша с детето до обяд, па после с майката. С почивки. Детето вика: „Айде стига.“ Додеяло му. Големо тегло. Плащах 40 лева на ден. Затова бързах. Към смрачаване започвах природата. Леснотия, ама вятър и мъгла да няма. Обикновено гледах да свърша главата за един ден; ако моделът има да позира и с ръце – тогава продължавах и на другия ден...

Обикновено виках другарки на момите, които рисувах, да се разговарят, когато едната позира, та да бъде будна. Вземах по някой път и аз участие в разговорите, но ако говоря бърка се на работата...

Един ден в Шишковци рисувах селяни – продължава изповедта на Майстора. – Държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох прочивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това-онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак... Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“

Накрая в спомените си Васил Стоилов е записал: За Майстора живописната творба непременно трябва да отразява вечния живот: това беше лайтмотивът на всяка негова мисъл и заключителен акорд на философските му размисли за изкуството..."

-----------------------------------------

Литература

1/ Янтра Днес

2./ Добрин Коев, Фейсбук

3/ БГ Наука , 2 февруари 2010 г.

4/ Дора Ангелова, 1 01.2011 г. - http://club50plus.bg