- културен и гео-политически - са често неразбираеми и непредвидими.

Не само за другите, но и за самите себе си. Моят личен опит - доста по-ограничен от този на автора - в общуване с Турция потвърждава много от изводите му в това есе - стратегически пътепис (или както иначе бихте го определили).

Бил съм свидетел как едни и същи хора в турските политически и академични среди в различни ситуации и по отношение на различни проблеми могат да заемат понякога силно противоречиви, дори противоположни позиции.

За мен неизменните ориентири за разбиране на един турчин са преди всичко: Категоричният му национализъм - твърд и яростен при политици, дипломати и обикновени граждани, по-мек и нюансиран при интелектуалци и академици. Изостреното и болезнено чувство за достойнство - лично и национално - при среща с хора от Запад, особено с такива, които поставят сериозни въпроси за идентичността на Турция.

Меката доброта и благородството в личните отношения и тревожната твърдост в защитата на собствената идентичност - когато тя се проблематизира от външни хора. Полярността на доброто и злото - не чак колкото в Русия, но все пак много по-осезаема, отколкото на запад...

Мисля, че най-важното, което един българин - особено на власт - трябва да знае за Турция е, че турчинът уважава само хора, които ценят и пазят собственото си достойнство. Дори и силата няма чак толкова голямо значение. Достойнството обаче има ключова роля във формиране отношението на турчина към другия.

Припомням си отново добре известния виц за тримата подсъдими - евреин, турчин и българин. Съдията им дал да избират между три наказания - да платят сто жълтици, да изядат сто тояги или да изближат едно кило сол. Евреинът платил и си отишъл. Турчинът решил - беден съм, но сол няма да ближа - бийте! Какво е направил нашенецът е известно. При турчина не се ходи със смачкан фасон. И да искаш, и да даваш, и да молиш - трябва да го правиш изправен и с достойнство. И без страх!