Западните покрайнини представляват необикновено красиви високопланински терени с плодородни котловини между тях. Държавната граница от 1919 г. е прокарана, без да се отчитат историческите, етнически, географски или стопански връзки, ампутирайки районите на Цариброд и Босилеград от "живото тяло" на Централна Западна България. През всичките 45 г. на комунизма властта в София не проявява почти никакъв интерес към тамошните българи и наблюдава с безразличие асимилаторската политика на Белград, унищожаването на българските исторически и културни паметници и т.н. Поради липсата на подкрепа от родината и заради слабата си организираност българите в Западните покрайнини са може би най-онеправданото малцинство в Сърбия. От своя страна, сръбското управление провежда доста гъвкава политика на моркова и тоягата. То официално признава българското малцинство, в училищата се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. За разлика от сънародниците си в комунистическа България хората от Западните покрайнини могат да пътуват свободно по света. Освен това, в условията на югославската полупазарна икономика, те имат и по-висок жизнен стандарт от този в съседните български земи. Онези от тях, които завършват инженерство, медицина и т.н., са поощрявани да се преселват в Белград, Ниш и другите големи градове, където "потъват" в сръбското море. По този съвсем "естествен начин" Западните покрайнини се лишават от най-будните си, най-предприемчиви и най-образовани хора.

Преломната за Източна Европа 1989 г. събужда големи надежди и у българите в Сърбия, но поради последвалите събития малко от тях се осъществяват на практика. Новооснованият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), който е част от сръбското опозиционно движение, запада от година на година, не на последно място заради това, че членството в него далеч не е безопасно. Над Западните покрайнини продължава да тегне страхът - национален и политически.

Иначе ДСБЮ е напълно лоялен към Белград. Всичко, което искат неговите привърженици, е: реално прилагане на малцинствените права, предвидени в конституцията на Югославия; свободен икономически, културен и информационен обмен с България; увеличаване на сведеното до 2 часа седмично преподаване на роден език в училище; опазване на историческото и културното наследство; българско богослужение в църквите (сърбите в Унгария или Румъния са под юрисдикцията на Сръбската патриаршия). Вместо това Белград пък се опитва да създаде от местния говор нещо като "литературен език", който при това се нарича "шопски" (по названието на българите около София, принадлежащи към близка, но все пак различна етнографска и диалектна група). Нещо повече: югославските власти даже претендират за съществуването на някакво неидентифицирано "сръбско малцинство" в България.

Парадоксалното е, че хората от Западните покрайнини, които издигат исканията за зачитане на малцинствените си права, са обвинявани във великобългаризъм, екстремизъм, фашизъм и т.н. не само от Белград, но и от местните управници, повечето от които са също българи, но членове на сръбски националистични партии.