Българите от Гора са една от най-неизвестните за нашата общественост и наука български общности зад граница. Това е причината основният ми източник на информация за гораните да е посещението ми през 1998 година в албанската част а през 1999 и в югославската (косовската) част на Гора, както и на контактите ми у нас и в Тирана с хора от района.

 

Българските села в района на Гора са разделени от днешната политическа граница между Албания и Югославия. Това разделяне е повлияло и върху съдбата на тези българи. Най-условно, двете части биха могли да бъдат наречени Кукъска Гора и Призренска Гора по името на най-близко разположените градове Кукъс и Призрен. В района на Призренска Гора селата са общо деветнадесет: Горна Рапча, Долна Рапча, Горни Кръстец, Долни Кръстец, Драгаш, Орчуша, Любоща, Радеша, Лещане, Кукаляне, Вранище, Млике, Диканце, Глобочица, Бачка, Брод, Зли Поток, Крушево, Рестелица. Общински център за района е с. Драгаш, а най-голямото чисто българско село е с. Рестелица (4 500 д.). Общо населението в Призренска Гора от 16 817 души през 1991 г., след Косовската криза (1999 г.) намалява до 14 000 души. Многобройна е по-старата и по-нова емиграция. Горанците се славят като най-добри сладкари. В доста от по-големите балкански градове в миналото, а и днес те държат сладкарници.
 

В района на Кукъска Гора селата са също деветнадесет, но в десет от тях се говори албански, а в останалите девет - български. Десетте села, в които се говори албански език, са: Ново село, Стържево, Тополяне, Брекине, Коловоз, Ломна, Бела, Туре, Нимча и Джафере. В някои източници от началото на века те се посочват като двуезични, а в най-голямото от тях - Ново село - все още има хора, разбиращи български. Според земляците им българи няма разлика в традиционната култура на едните и другите. Селата, в които се говори български език, са Шиштейец, Борье, Орешек, Църнелево, Оргоста, Кошарища, Запот, Пакища и Очикле. Най-голямо сред тях е Шиштейец (1500 д.), а общата численост на българите в деветте села, заедно с тези, живеещи в Кукъс, е 10 000 души. Многократно повече са изселниците в големите градове на Албания. Общият брой на българите горани в Албания е около 45 000 души. Селата Урвич и Йеловяне, с общо население 2450 души (Лимановски 1993: 275), намиращи се на територията на Република Македония, не принадлежат географски към района на Гора, но се включват в горската етнографска група, тъй като предците им са преселници от тамошните села.
 

За разлика от българите в Голо Бърдо, които постоянно са демонстрирали българска етническа принадлежност, тези от Гора изявяват открито българската си идентичност едва през последните няколко години наред с регионалното си самоназвание “горани”. Все пак въпреки откъснатостта и слабите връзки, съществува информация от началото на века (Младенов 1993: 183-187, Иванов 1993, 140-141) за изяви на българска принадлежност сред населението от Гора. Следва да се отбележи високата степен на образованост и днешната добра интегрираност на горанската общност в албанското общество.
 

Има версия, поддържана от местни краеведи, че гораните са “бивше богомилско население, последно приело исляма в Албания”. Според тях местните българи са преселници от Стара България. Един от аргументите за това е, че в много от песните присъства мотивът за Черно море. Днес в топонимията се срещат множество християнски названия, а най-големият местен празник е Гергьовден, наричан тук Джурджевден. Празнуват се и други като Митровден, Тогава се организира най-големият местен събор. Жените обличат най-новите си народни носии, в които доминира червеният цвят, съчетан с бялото. Дългата бяла риза при момите е придружена при омъжените от червена престилка. Мъжките носии са бели с бели капи. Играят се хора. Пеят се песни. Богат на сюжети е песенният фолклор в Гора.


Мори йело...

Мори йело, мори йело,
висока що растеш,
висока що растеш, йело,
далеко що гледаш.
Далеко що гледаш, йело,
да не виждаш него?
Да не виждаш него, йело,
викни му да дойде!
Рекни му да дойде, йело,
ниве му узреле.


Ниве му узреле, йело,
барабар пченице..
Дете му се нашло, йело,
между две копице.
Име му сме стайли, йело,
Алия жетварче,
Алия жетварче, йело,
само вързуалче.

 

Езикът на гораните, подобно на голобърдският, е от западнобългарските говори. Това се потвърждава и в най-нови публикации на английски автори (Pettifer 1996: 80). В селата има осмокласни училища, а в с. Шиштейец - и гимназия. Български език, разбира се, не се изучава, тъй като българите горани, както и голобърдци не са признати от албанската държава като неалбанци. Това не е попречило, както и в Голо Бърдо, българският да е основното средство за комуникация в горанските села. Поетът Назиф Доклье е изразил в лирични стихове чувствата си към неосъществената любов:


Ти не стигна...

Прольет пройде
ти не дойде
неразвийено.
Лето летна
ти не светна
све изсушено.
Йесен йекна
я се спекна’
изхържавено.
Зима зина
ти не стигна
мраз ольедено.


 

Личните имена на гораните, както и голобърдските, имат български, мюсюлмански или албански произход - Мирен, Боряна, Биляна, Петрит, Мехмед, Сабаудин, Ерион, Агрон. Фамилните са разнообразни - Баля, Чекорници, Зенели, Кинджи.

 

Българите горани в Югославия дълги периоди са ухажвани от властите в противовес на албанското мнозинство в Косово. Получавали са добри възможности за кариера. В председателството на бившата автономна област е имало представител на общността. До 1971 г. са записвани от властите като турци, от 1971 г. са включвани в “мюсюлманската” народност, по-късно в периода 1996-1999 г. по политически причини - доказване мултикултурността на Косово - те са обявени за нов уникален етнос - “горанци”. След създаването на македонската и мюсюлманската народности, успешно изградени от югославската политика на регионален и религиозен принцип, в ход са пуснати три нови фалшификата - “павликяни”, “шопи” (“турлаци”) и “горанци”. Какъв ще бъде завършекът на тези нови експерименти, е трудно да се предположи, но несъмнено той ще зависи от позицията и активността на родината-майка и политическата ситуация в самата Югославия. След кризата в Косово горанците изпадат в изключително тежко положение. Невладеенето на албански език, както и страхът от реваншизъм от страна на албанското население в съседния район (Ополье) са част от факторите, довели до изселването на част от населението, особено заемалите по-високо социално положение. Днес общността в Косовска Гора е поставена отново пред избора за какви да се обявят, така че да оцелеят в новата критична ситуация. По думите на местен интелектуалец “в момента историческата истина за произхода на гораните не струва и пет пари”, по-важно е, че “ако тръгнат да се изсилват, и до Призрен няма да стигнат”. На изток от Призрен в районите Жупа и Подгор в седемнадесет села е разположена друга регионална българска група, наброяваща до 20 000 души, до която не успях да стигна, но получих информация от горанци, че степента на интегрираност в албанското мнозинство е по-добра и опасност за физическото й оцеляване няма. Названията на 15 от селата в Жупа и Подгор са Горне село, Мушниково, Горнье Любине, Долно Любине, Регане, Небрегоща, Локвица, Манастирица, Планяне, Скоробище, Гърнчаре, Любижда, Поуско, Ябланица, Драйчики. Най-големи от тях са Горнье и Долне Любине, всяко от които наброява по 2000 жители.
 

Ситуацията в Албания е различна. По време на Втората балканска конференция през 1932 г. българската и албанската делегация подписват протокол (Ташев 1994: 141-162), в който албанската страна признава съществуването на българско малцинство в Албания и поема ангажимент да поиска от правителството си откриването на училища в селищата, където българското население е преобладаващо. В тези училища обучението е следвало да се извършва на български език, а изучаването на албански език да бъде задължително. По неизвестни причини тези решения на протокола не се изпълняват. През 1945 г., под натиска на Югославия, албанските ръководители приемат коминтерновската теза за македонския характер на българското население в Албания, като подписват с Югославия спогодба, предвиждаща откриването на македонски училища. Експериментът се оказва успешен само за района на Мала Преспа и Корчанско. В Голо Бърдо такова училище се открива само в с. Ворница и просъществува само две години – учебните 1945-46 и 1946-47 г. За откриване на училища в Кукъска Гора югославската страна не настоява, вероятно поради вече назряващата идея да бъде пряко включено това население в изграждащата се югославска нация. Според преброяването от 1989 г. “македонците” в Албания са 4 235 души и живеят в селата от района на Мала Преспа и в с. Върбник. Тези данни не отразяват дори броя на компактно живеещите българи в Преспанско. В същото време голобърдците и гораните, както и пръснатите в градовете преспанци са записани в паспортите като албанци. Това не пречи на преобладаващата част от “македонците” и “албанците” да изявяват идентичността си в различни форми и подчертано да се интересуват от всичко, свързано със страната ни.

 

Опитът ми да анализирам проявленията на общностната обвързаност при изследваните групи на религиозен и езиков принцип се оказаха неуспешни. Тя присъства осезаемо обаче на регионално равнище, но липсва в рамките на една държава. За разлика от циганите кардараши, които при необходимост си търсят брачен партньор и в чужбина, при горните четири групи пълна случайност биха били бракове между българи мюсюлмани от Голо Бърдо и Гора, на българи католици от Банат и букурещките села или на гагаузи от Бесарабия и Таврия. Същото бихме могли да кажем и за общностния живот на групите - те изграждат отделно свои дружества, организират фолклорни фестивали, отстояват правата си. Регионалната идентичност намира израз в употребата, наред със самоназванието българи, на регионални или етно-културни самоназвания като горани, банатчани, гагаузи. Тъй като явно, заедно с народностните чувства, от изключително значение за идентичността е и регионалната обвързаност, бихме могли да дефинираме описаните по-горе общности като регионални и етно-културни и същевременно български общности зад граница, а не като религиозни или езикови такива.
 

Край Преспанското езеро се говори български
 

Osserbatorio sui Balcani

Преспанското езеро е разположено нa териториите на Албания, Гърция и Македония. Девет са селата в областта Мала Преспа, която се намира на албанското крайбрежие на езерото и която, според София, е населена с българско малцинство, което говори на древен български диалект. Според Македония, в тези села се говори македонски език, което значи, че те са населени с македонци. Жителите на тези села са източноправославни християни, а всяко село носи както славянско, така и албанско име. В Мала Преспа се развиват събитията, описани от българския писател Димитър Талев в романа “Преспанските камбани”, в който се разказва за борбата на българите за освобождение от турско робство. За прекосяването на трийсетте километра, които делят албанския град Корча от Преспанското езеро, са нужни 45 минути. Тесният път лъкатуши през планинска местност. Село Пустец се намира на брега на езерото. От издигащата се над него планина, в която е изграден албански бункер може да се види остров “Свети Петър”, разположен в центъра на езерото. Ако говориш на български, жителите от селото те разбират без проблеми, а ако ги запиташ нещо за историята им, отговарят “Всички сме македонци". През 1920 година, когато пристигнаха гърците, започнахме да учим гръцки. През 1945 година дойдоха учители от Македония и започнахме да учим македонски, но от четвърти клас ни караха да учим и албански”, обяснява 73-годишният Лазо Василовски. На въпрос дали сега животът е по хубав от този по времето на Енвер Ходжа, той отговаря: “Разбира се, че сега се живее по-добре. Всеки може да работи където поиска”. Лазо е доволен и от пенсията, която получава - 7000 леки, около 50 евро на месец. “Много от нашите хора работят в Гърция или в Македония. Всички имаме македонски паспорти”, твърди друга жителка на селото. 45-годишната Менка разказва, че е получила много лесно македонски паспорт. Двамата със съпруга й са отишли в Скопие, подали са молба за получаване на гражданство, платили са 100 германски марки и след един месец са станали македонски граждани. Безработицата в Пустец е голяма, Менка работи на надница и получава между 10 и 20 евро на седмица. Насред селото се изгражда църква. Преди 1945 година в селото е имало православна църква, която по времето на Енвер Ходжа е била превърната в магазин. Сотир Митрев е председател на местната секция на културната асоциация “Иван Вазов”. Той организира летни български училища в околните села, а за дейността си е бил награден от българското министерство на образованието с ордена “Отец Паисий Хилендарски”. Сотир е убеден, че всички села от района на Преспанското езеро са обитавани от жители от български произход. След като е учила и живяла 10 години в София Биренка също се е убедила, че жителите от района на Мала Преспа са от български произход. “България никога нищо не е направила за тези хора, докато Македония винаги е заявявала: вие сте наши”, разказва жената. В Корча могат да се срещнат много хора от Връбник, село, разположено на границата между Албания и Гърция. В селото има начално училище, където се преподава на македонски език. Димитър Бело е роден във Връбник и е преподавател по албански език и балканска лингвистика в университета в Корча. Завършил е българска литература в Благоевградския университет. Димитър разказва, че диалектът, на който се говори във Връбник, е запазил носовите гласни от старобългарския, така, че фонетиката му е по-различна от тази на останалите диалекти, които се говорят в района на Преспанското езеро. Попитан за български или за македонски език става дума, той отговаря: ”За български, разбира се. Аз като лингвист мога да твърдя, че македонски език не съществува.” Димитър отбелязва, че в района няма никой, който да преподава български, и че го знаят само хората, които са учили в български университети или които проявяват специални интереси към България. Хаджи Пируши от Тирана е председател на асоциацията “Просперитет Голо Бърдо”, чиято задача е да съхранява традициите и обичаите на българското малцинство в Албания. Асоциацията организира курсове по български език и поддържа оживени културни връзки с България. Голо Бърдо е планинска област в Североизточна Албания, близо да границата с Македония. Там, според София, живеят 1200 български семейства. Според Скопие, те са македонски. Пируши обяснява, че в 23 от общо 27-те села в района на Голо Бърдо се говори български език. 17 от селата са само български, докато останалите са смесени. Години наред хората от тези села нямат никаква връзка с България. Мъжете от района на Голо Бърдо са известни като най-добрите строителни работници в Албания и по традиция работят в чужбина, но районът е много беден. “Мъчим се да убедим България да лансира проекти за икономическото развитие на региона. Друга наша амбиция е да открием българско училище в Тирана”, обяснява Пируши. До района на Голо Бърдо не са прекарани дори телефонни линии. Проект за това има, но липсват 200 000 евро за реализацията му.
 

Алма Кауши е родена в село Стеблево. “Хората в Стеблево говорят на диалект, който не се изучава в училище. На сватбените тържества ние не пеем на албански, а на български”, разказва Алма, която е завършила право в Охридския университет и която в момента работи в общината в Тирана. В Тирана тя живее в квартал, обитаван от жители на Стеблево и Требища. “В нашия квартал помежду си говорим на диалект, на който учим и децата си. Хората от Голо Бърдо знаят, че говорят на диалект, но не знаят дали е български, или македонски. Когато пристигат хора от Македония, те твърдят, че е македонски, а когато пристигат българи, те твърдят, че говорим на български диалект”, твърди Алма. От 1993 година до днес повече от 200 млади албанци от тези общности са завършили образованието си в български университети. По-голямата част от тях са от Голо Бърдо. Българският университет е свободен, не трябва да се плащат такси, а дипломите се признават в Албания. По време на посещението си в Тирана през миналия месец, българският премиер Симеон Саскобургготски се срещна с представители на български неправителствени организации в Албания, с които обсъди въпроса за създаването на български университет в Тирана. Асоциациите “Иван Вазов” и “Просперитет Голо Бърдо” поддържат тесни връзки с агенцията при българското правителство, която поддържа контакти с българските общности в чужбина. 50 000 са членовете на българското общност в Албания, се чете на сайта на българското правителство. Тези официални данни значително се разминават с мнението на Скопие, според което в случая не става дума за български, а за македонски общности. Какво смята Тирана? Тирана дипломатично мълчи и официално не признава, че на нейната територия живеят български малцинства. Албания обаче призова България и Македония да се разберат за произхода на хората, които населяват земите около Преспанското езеро и Голо Бърдо.