Населението по нашите земи и неговият елит, преди и след формирането на Аспарухова България, са част от византийския свят. В този смисъл интелектуалните вълнения във Византия бележат развитието и на българската култура. Няма значение дали и как осъзнаваме това. Фактът е такъв. Дискусията какви по народност са Кирил и Методий е нелепа. България и Византия са духовно цяло. Векове наред те имат общ език и българският възниква и се развива, без да заменя гръцкия като форма на комуникация между двете държави, елити и народи.

Но да говорим по актуалната тема. Теодор Студит (759-826) пише: "Или императорът е Бог, защото само божеството не е подвластно на закона, или има анархия и революция. Защото как може да има мир, ако няма закон, валиден за всички?"

Темата за равенството пред закона на всички, не е идея, дошла до нас тия дни. Тя не е изобретение нито на Френската революция, нито на Европейския съюз. Вероятно има и по-стари свидетелства от думите на Теодор Студит.

Хубаво е да го припомним, за да сме сигурни, че основните ценности на обществения градеж имат дълбок исторически корен, от което следва, че са израз на природата на човека. Векове наред те предизвикват всекидневно отстояване.

Те са проблеми, свързани с базови потребности, които не са задоволими веднъж завинаги, както не може да се премете или да се яде веднъж завинаги.

Когато системно се сблъскваме с неуредици в нашето общество, няма нищо отчайващо, даващо основание за бягство от страната или отказ от участие в социалния живот. Неуредицата е предизвикателство към нашите трайни потребности. За да решим проблемите, е нужно да сме общностни, целенасочени и систематични, като сме убедени, че това е в реда на нещата.

От една страна - да имаме проблеми, от друга - да ги решаваме. Един постоянен исторически процес, а не зла съдба.