Английската дума “бизнес” (business), на която едно от многото значения е “работа”, обърка доста мисленето на българина. Нямам предвид само това, че се употребява за щяло и нещяло. Става дума за позитивната конотация на тази дума и нейните производни в нашия език.

За българина “бизнес” звучи много респектиращо, тежкарско някак си. А “бизнесмен”, респ. “бизнесдама”, се възприема като комплимент за наречения така човек. Звучи гордо, ако се изразим като героя на Горки от “На дъното”. А всъщност това е малко смешно. Защото когато става дума за “малък бизнес” например, се има предвид това, което прави бакалинът, обущарят, кръчмарят, собственикът на заложна къща. Същото е и със селяните, обработващи няколко декара, когато вместо земеделци им казват фермери. Когато наричат тази категория труженици “бизнесмени”, винаги си спомням хумора на младия Дикенс от единствения му весел роман “Посмъртните записки на клуба Пикуик”, в който той нарича джентълмени моравите от пунша файтонджии, каруцари и разни пройдохи, които нямат нищо под горната си дреха.

От друга страна, в България “бизнес” и производните му звучат и страшничко, когато става дума за “добре облечени бизнесмени”. Това е пък евфемизмът за “мутри”, “мафиоти” и др.под.. Грешка обаче няма. Ал Капоне е бил толкова бизнесмен, колкото и Рокфелер. Затова, когато в някой американски филм чуете килърите да казват на жертвата си: “Нищо лично, това е само бизнес”, не го приемайте като оригиналничене на сценаристите. И не се чудете на всекидневната стрелба по и между “бизнесмените” в България. То си влиза в бизнеса. Защо ли? Отваряме съответните книги и разбираме.

Според официалната дефиниция на Международната организация по труда към ООН “Бизнесът е активност, чиято цел е печалбата.” Непълнотата на това определение компенсира напусналият неотдавна нашия недоминиран от морала свят гуру на съвременния мениджмънт Питър Дракър. Той добавя: “Бизнесът не преследва морални цели.” Да, бизнесът преследва печалбата, но и без да четем много книги, виждаме, че не могат всички да печелят едновременно. За да печели някой, друг трябва да губи – закон! Общественото богатство е ограничено и когато някой присвоява от него повече, то е за сметка на другите. Което и предизвиква мелето в джунглата, както политически некоректно някои наричат бизнеса.

Интересно е да се види и как лингвистите интерпретират бизнеса. “Business – 1. активност (дейност – И.Н.), свързана с купуване и продажба като начин за печелене на пари... 2. комерсиална организация като фабрика, компания и т.н.)”  “Businessman/woman – човек, притежаващ или работещ за даден бизнес (2) (не адвокат, лекар и т.н.)” (Oxford Student’s Dictionary, Second Edition, 1989). И още: “Businessman – човек, чието занимание е в областта на търговията или финансите.” (The Modern English Dictionary, Compiled by G. H. Garmonsway with J. Simpson, Third Edition, 1979).

Определено според специалистите в различните области “бизнес” означава правене, трупане на пари. Вярно, че в речниците второто му основно занчение е “занимание”. Далеч не всяко занимание прави хората богати. Парите идват при теб, когато успееш да ги вземеш от някого. Начините за това са много, но малко от тях са законни, да не говорим за морални. Наистина, Остап Бендер е знаел 400 начина да вземеш нечии пари, без да нарушиш Наказателния кодекс. Но той спада към силно ограничения кръг на великите комбинатори, а освен това е и художествена измислица. В действителност законните начини да спечелиш много пари са твърде малко и между тях не е “честният труд с пот на чело”. Въпреки че, както ни учи Светото писание, Господ е наказал човечеството заради лекомислието на Адам и Ева да изкарва хляба си точно така. Което пък обяснява иначе озадачаващото усърдие и постоянството, с което българските бизнесмени/дами правят водосвети, кръстят се по църквите и целуват ръцете на божиите служители.

А една друга, враждебна на християнството религия, строго (а при нея строго значи именно строго) забранява лихварството. Защото то в най-чист вид показва как може да богатееш, обирайки другите и без да си мръднеш пръста. Очевидно това се счита за нечестно и антисоциално, защото тази религия, където е силна, регулира и цялостния социален живот. Ние християните сме много по-толерантни – това ни е голямата гордост, поради което никога не питаме бизнес хората как са направили първия си милион. Нещо повече – избираните от нас законодатели приемат закони, които легитимират начините, по които се трупат и първите, и следващите милиони. Което прави политиците също бизнесмени. И тогава става съвсем разбираемо защо те поощряват само бизнеса, т.е. печеленето и трупането на много пари от малък брой хора, които уж развивали икономиката (най-нисък е данъкът върху хазарта) и увеличавали брутния вътрешен продукт, а и давали (?) препитание на нещастните лузъри, дето не умеят да правят бизнес като тях. Защото били мързеливи и толкова тъпи, че не се сещат да купят една ябълка, да я лъснат хубаво с ръкав, да я продадат на двойна цена, след това да купят две ябълки и да повтарят тази процедура, докато станат милионери. Така се постига американската мечта, в която за разлика от комунистическия идеал няма нищо утопично. Само че и в дадения пример, и активността на българските бизнесмени (изключенията между тях са пренебрежимо малко) го няма това, което наистина създава обществено, не само лично богатство – трудът и производството. Веднъж чух по телевизията един много популярен шоубизнесмен да казва на хвалба: “Аз си скъсвам задника от работа.” Той се изразява така от простотия, но го е чул от обичайните бизнесмени, с чиито истории ни залива Холивуд. Всички знаем обаче, че с тази част на тялото освен gross arbeit (Бай Ганю, бизнесмен) нищо друго не се върши. Е и седи се върху нея, но то си е пак нищо.

Ето защо не обичам, освен саркастично, да говоря за “бизнес” и “бизнесмени” в България. Предпочитам да именувам хората според характера на труда им – земеделци, строители, учени, мениджъри. Както и да наричам бездомните бездомници, а не “клошари” – дразни ме маскирането с парижка романтика на ориенталската ни мизерия. Това ми идва отвътре, но ми е приятно да мисля, че когато вместо да се прехласвам пред бизнесмените, съм критичен в отношението си към тях и към активността, заради която ги наричат така. Това вероятно искрено ще учуди, дори ще ядоса много хора. Но това ще бъде, защото България сега се лута някъде между епохата на европейските буржоазни революции и времето на гангстерските войни от първата половина на миналия век. а според автори като П. Дракър развитите общества вече са съвсем другаде.  Още през 1989 г. в книгата си “Новите реалности” той пише: “Промяната в полза на знанието и образованието като качества, даващи достъп до работа и възможност за професионално развитие, означава преди всичко преминаване от едно общество, чието магистрално развитие се определяше от бизнеса, към друго, в което той е само една от възможностите пред индивида и не представлява нещо по-специално. Това е една промяна към общество на постбизнеса. И – “за това общество бизнесът е само инструмент, а не начин на живот”.

А шашнатият от “прехода” българин гледа стъписано и завистливо кавалкадата на разните бизнес парвенюта и се чуди да плаче ли или да се смее при поредния отстрел. Може би ще му бъде от полза, ако се замисли над факта, че в България най-богатият човек е хазартен бос, а в САЩ най-богат е създателят и собственик на “Майкрософт” Бил Гейтс, който развива високи информационни технологии и предоставя милиардите си за решаване на световните проблеми.

Пак въпрос на цивилизованост, както сочи всичко около нас.