В стремежа към нови земи, където ще създадат и нови огнища, елините достигат и до тракийските крайбрежия. Отначало спонтанно, след това организирано селищата им постепенно обкичват тези места и са всъщност част от източната гръцка колонизация. През VIII—VI в. пр.Хр. тя се нарича Велика и упражнява въздействие върху хода на историческия процес не само в крайморските области, но също така и във вътрешността на тракийските земи.

Най-напред гърците започват да колонизират непосредствено близките южни брегове на Тракия. През VIII в. пр.Хр. в обсега на тази дейност попада Халкидическият полуостров. В основаването на колонии най-голям дял там има град Халкида от о. Евбея, по който и ареалът получава името си. Предава се, че само на полуостров Ситония (дн. Касандра) полисът създава около 30 „града", между които най-важен е Тороне. Наред с Халкида в започнатите начинания е активен и друг евбейски град - Еретрия. Тя основава на полуостров Палена - Менде.

Не остава по-назад и Коринт, който установява свои поселници в Потидея - на най-тясното място на провлака, който свързва Палена с континента. Това е най-важният град в района до времето на Пелопонеските войни и една от ябълките на раздора, които ги предизвикват. Важното му икономическо и стратегическо местоположение се потвърждава от факта, че след погрома в бойното напрежение през ранноелинистическата епоха там е основан градът Касандрия. На свой ред и о. Андрос от Кикладския архипелаг настанява колонисти в Сане и в Акант на полуостров Акте (дн. Атон). В хронологическо отношение това е най-ранният етап на колонизацията на тракийските крайбрежия.

Основаването на селища в зоната между долните течения на реките Стримон и Истрос, а и на север от нея е естествено продължение на тази практика, но започва почти век по-късно. Трябва да се има предвид, че когато се проследява процесът на гръцката колонизация по бреговете на траките, една от нейните характерни черти е борбата за разпределение на сфери на влияние от страна на метрополиите.

Конкуренцията е особено силна между онези центрове, които създават цяла мрежа от колонии и емпории. Освен това по тези краища елинските селища по правило се отличават със скромни размери и със сравнително малък първоначален брой преселници. Разбира се, има и изключения, като например случаите с Бизантион или с Абдера, но съпоставките с колонизационната дейност в западна посока - към Южна Италия и о. Сицилия, потвърждават тези наблюдения.

Особено активен в колонизацията на югозападното тракийско егейско крайбрежие, в междуречието Струма - Места, е о. Тасос, където още през VIII в. пр.Хр. се настаняват преселници от о. Парос. В посочения район се намира планината Пангей с нейните златоносни рудници и там островът разполага с минни периметри. Той слага ръка на сушата, т.нар. тасоска переа (отсрещна земя) и основава на нея Галепсос, Аполония (недалеч от устието на р. Стримон), Ойсиме, Неаполис (дн. гр. Кавала, Гърция), Скапте силе и малко по-навътре Крениди (по-късно Филипи), Аконтисма и Пистриос (Бистриос) - точно на устието на р. Нестос. Още по на изток се намира неговото селище Стриме, което подчертава завоевателните му намерения да се наложи като фактор и в сектора, включително до Долното течение на р. Хеброс.

Ако се съди по имената, повечето от които са тракийски, е видно, че и преди заселването на тасоски, а и на други гръцки колонисти в тази зона тук преобладава местното население.

Освен това значението на континенталните владения за икономиката на о. Тасос е огромно. Херодот съобщава, че в началото на V в. пр.Хр. островът получава ежегодно от отсрещната суша 200 до 300 таланта, като само приходите от златните мини на Скапте силе възлизат всяка година на 80 таланта (1 талант е приблизително равен на 26 кг). В този контекст стремежите на тасосци да разширят своите владения и периметри на влияние на изток са недвусмислени.

Пак в тази посока, до устието на р. Марица, най-важни са колониите Абдера и Маронея. Първата възниква към средата на VI в. пр.Хр. Началото се полага от преселници от Клазомена - йонийски полис на западния бряг на Мала Азия между Смирна и Еритрея, но съществуването й е кратковременно, защото селището рухва под ударите на околните тракийски племена. Едва един век по-късно колонисти от същата зона, но този път от йонийския град Теос, успяват да се настанят стабилно по тези места.

Както изглежда, Абдера владее значителна територия, пристанището й е едно от най-удобните в този ареал и оттук води началото си пътят, който най-пряко свързва крайбрежието с долината на р. Дунав. Колонията се развива и процъфтява благодарение на плодородния хинтерланд, на изобилието от гори и подземни богатства, които крият недрата на южните склонове на Родопите.

Още по-изгодно е местоположението на Маронея. Тя се появява към средата на VII в. пр.Хр. върху тракийското селище Исмар, известно още от Омир. Там здраво стъпват колонисти от о. Хиос. Един от най-прочутите винарски центрове - островът е живо заинтересован да прибави към своя експорт и местното производство. Всъщност враждата на Маронея със Стриме е вследствие на конкуренцията между островите Хиос и Тасос и на надпреварата им кой от тях стабилно да сложи ръка в района до долното течение на р. Хеброс. Пътят натам обаче се оказва преграден.

На изток от Маронея следва зоната на самотракийската переа. През последните годни на VII в. пр.Хр. о. Самос, който колонизира о. Самотраки, полага усилия и се старае да разшири търговската си дейност в пряко съперничество с о. Тасос. В тези стремления погледите се отправят към отсрещния тракийски бряг. Там изникват селищата Сале, Зоне, Месамбрия, Серион и някои други с по-скромни размери като Темпира и Харакома. За разлика от тасоските колонии и емпории, те са още по-малки и по-малобройни, но имат значение при очертаването на общата картина.

Една от най-важните колонии на тракийското егейско крайбрежие е Енос. Тя се намира при устието на р. Хеброс и е основана от Митилена на о. Лесбос, който също има претенции към тези територии и безспорно е сериозен съперник на останалите конкуренти. Долината на реката - най-широката входна врата към вътрешността на Тракия, предоставя чудесни перспективи за развитието и благоденствието на Енос и на неговата икономика.

Може да се приеме, че предимство по време при колонизацията на Тракийския Херсонес също имат еолийските гърци. Те, преди Милет, заемат някои от най-важните в стратегическо и съобщително отношение пунктове. Сестос, Мадитос и Алопеконесос се появяват вследствие на активната дейност на о. Лесбос и осигуряват контрола от двете страни на полуострова. Имената на първите две селища, а и на редица други тук са тракийски и показват компактността на местното население не само по крайбрежието, а и във вътрешността на страната.

На свой ред Тракийският Херсонес е важен не само поради ключовата си позиция на протоците и изгодното положение на теснините, през които минава и през които се контролира морския път през Дарданелите за Черно море, но и защото той задоволява нуждите от плодородна земя и е богата снабдителна база за зърнени храни и същевременно е изключително удобен комуникационен възел.

Изложените предимства не могат да се пренебрегнат от Милет. Негови колонисти бързо полагат основите на Абидос на малоазийския бряг, точно срещу Сестос. Закономерна е и Последвалата заселническа дейност на самия Тракийски Херсонес - рожба на агресия със стратегическо-търговски цели към Черно море. Писмената литературна традиция приписва на Милет създаването там на 90 колонии - безспорно преувеличено число, но и половината да се вземе за истина показва експанзивната му сила. Най-важни са Лимне и Кардия (точно на шийката на полуострова), при основаването на която вземат участие и преселници от Клазомена.

Атиняните също имат претенции за господство в този район. Техните интереси към тракийското егейско крайбрежие се събуждат още по времето на Солон, когато подхващат борба с Митилена от о. Лесбос за установяване на Сигейон (на устието на Хелеспонта) - пункт, който като място за контрол на трафика през протоците поема ролята не само на по-раншната Троя, а и на по-сетнешния Бизантион. Задморските начинания на Солон успешно продължават при Пизистрат.

Към средата на VI в. пр.Хр. Милтиад Стария, от рода на Филаидите, влиза в контакт с тракийското племе долонки и се настанява стабилно на Тракийския Херсонес. Превръща го във важна база за реализация на претенции не само по бреговете на Егея, на Пропонтида и на Евксинския понт (дн. Черно море), но и в непосредствения тракийски хинтерланд. В резултат от дейността му Атина основава на полуострова селищата Критоте, Пактие, вероятно Елайос, въпреки че и те нямат значителни размери. Тази активност е в абсолютен синхрон с въжделенията на Пизистрат към зоната на Югозападна Тракия, където на брега на Термейския залив той укрепва Райкелос, а има и рудни периметри от златоносните находища на Пангей.

Колкото да са конфронтирани във вътрешнополитическо отношение, толкова родовете на Пизистратидите и Филаидите са съгласувани във външнополитическите си начинания към Тракия. Те слагат ръка на най-невралгичните й точки, обхващат я като люлка. Важен пункт на р. Стримон е Ейон, който през първата половина на V в. пр.Хр. попада в атински ръце, а сетне е използван като изходна база за създаването на най-важната колония - Амфиполис. След няколко неуспешни експедиции, най-сетне през 437/436 г. пр.Хр. атиняните успяват трайно да се закрепят там, да положат началото на новото си селище и открито да афишират бъдещите се намерения.

Сравнително многобройни, но същевременно малки и със скромни територии, гръцките колонии и емпории по тракийското егейско крайбрежие трудно успяват да запазят автономията си от метрополиите и от други по-силни полиси.

Макар че в стратегически план тракийските крайбрежия на Мраморно море нямат решаваща роля на ключови позиции, в икономическо отношение морето има значение на естествена връзка между източната половина на Средиземноморския басейн и Черно море. Ако се съди по броя на колониите около това вътрешно тракийско „езеро", по техните размери и относителното им тегло в живота на античния свят, не е трудно да се разбере, че южните брегове на Пропонтида са по-важни за елините, отколкото северните.

Въпреки сравнителното закъсняване във времето, тук първенството и надмощието в колонизациония процес се държат от Мегара. Отрано тя осъзнава огромното значение на Тракийския Босфор и основава на малоазийския му бряг Халкедон, а точно срещу него на европейския - Бизантион, с уникално по рода си местоположение на Тракийския Херсонес и на Хелеспонта; които свързват Черно и Мраморно със Средиземно море. Мегарската колонизация се разпростира и по северното крайбрежие на Пропонтида, където върху предишно тракийско селище (както може да се съди по името му) възниква Селимбрия.

Малко време след Мегара тук стъпват и преселници от о. Самос. Те полагат основите на Перинт - отново местно име, което говори, че областта е гъсто населена с траки, както личи и от изричните сведения на древните автори, и от епиграфските паметници, които също пазят тракийски имена. Островът създава и някои по-малки селища като Тиродиза, Неаполис, Серион тейхос, Бисанте, Дидимо тейхос и Херайон тейхос, които очевидно са зависими от Перинт и Попадат под политическото му влияние. Тези средища, които са по-многобройни от мегарските, проявяват изключителна жизненост. Същевременно Милет запазва периметрите си по южните брегове на Пропонтида. Там почти всички колонии са вследствие на неговата експанзия.

Черно море или Понтът (старогръцкото название на море изобщо) дълго време се нарича от елините „аксейнос", т.е. негостоприемно, неприветливо, недостъпно. Думата е уподобяване на иранското „акшена", което означава тъмносив, черен. Без да разбират същинския смисъл, гърците, които вероятно чуват това определение от финикийските си предшественици, му намират еквивалент в собствения си език. В хода на колонизационната дейност, при постепенното запознаване с предимствата и с богатствата на крайбрежните земи, особено с трайното настаняване по тях, елините започват да именоват морето „еуксейнос", т.е. гостоприемно, приветливо, достъпно, и занапред го наричат Евксински понт.

В тази зона от античността предимствата и по време, и по възможности при основаването на колонии са на страната на Милет. Само в малко пунктове по северния бряг на Понта той е изпреварен от съперниците си - отново йонийски центрове в Западна Мала Азия, като Клазомена и островите Хиос и Самос. В повечето случаи това са дребни тържища и сравнително нетрайни търговски представителства. Възникването на тези селища обаче се определя като първи етап на гръцката колонизация по бреговете на Черно море.

Вторият етап е милетската експанзия. Тя датира към средата и към втората половина на VII в. пр.Хр. и протича особено интензивно до средата на VI в. пр.Хр. През този период най-напред Милет възстановява създадените от него селища по южния и северния бряг на Понта. Именно тогава той основава и почти всичките си колонии по западното му крайбрежие. Най-ранни са Аполония и Истрия на делтата на р. Дунав (в дн. Румъния), създадени към края на VII в. пр.Хр.

Аполония се намира на едно от най-удобните места, естествено защитено от природата, притежава две пристанища и е особено важна заради медните и полиметалните руди на Странджанския планински масив. През V в. пр.Хр. тя се превръща в най-силния западнопонтийски град, с територия, която в южна посока със сигурност достига до нос Инеада. В тази област никнат нейните тържища и емпории, които влизат в състава на политическата й организация. С особено значение е колонията Анхиало (дн. гр. Поморие). Тя затваря в рамките на интересите й търговията на целия днешен Бургаски залив. От солниците на този пункт Аполония си осигурява и значителен дял от приходите.

Истрия пък трябва да осигури контрола над устията на р. Дунав. Мястото на появяването й е предопределено не само от близостта на богатата с риба делта. Най-важно е изобилието от зърнени храни, които изтичат от днешна Добруджа, но също така и от доброкачествения дървен материал от о. Певка и от другите острови по реката, от които заедно с добива на смола се правят прочутите и високо ценени през античността смолисти факли.

Други милетски колонии са още Одесос (дн. гр. Варна), която на свой ред създава Дионисополис (дн. гр. Балчик) с по-старо наименование Круной, т.е. Извори - неин северен пост на Варненския залив, и още Томи (дн. гр. Констанца, Румъния). Кога и как е създадена Бизоне (дн. гр. Каварна), не е ясно.

Третият етап на гръцката колонизация на западното тракийско черноморско крайбрежие е мегарски. Той се осъществява през втората половина и към края на VI в. пр.Хр. Тогава възникват Месамбрия и Калатис (дн. гр. Мангалия, Румъния) - на юг от Томи. Тези селища са дело на дъщерните на Мегара Дорийски полиси Бизантион, Халкедон и Хераклея Понтийска. В тази обстановка е естествена борбата за сфери на влияние Между йонийските и дорийските градове. Така например Аполония е в непрестанно съперничество с Месамбрия заради владеенето на анхиалските солници, защото през античността солта е рядкост и има на някои места цената на златото.

Обикновено колониите не се създават върху пусти места, а върху заварени тракийски селища с техния хинтерланд. За това говорят много от имената, които гърците запазват, макар и понякога да ги променят малко. Такива са например Одесос, Салмидесос, Бизантион, Месамбрия, Бизоне, Селимбрия, Полтимбрия (Енос), Маронея и редица други, погълнати естествено от новите градове.

Констатацията се потвърждава и от археологическите данни. На различни места най-долните културни пластове разкриват следи от по-стари тракийски селища. За съжаление повечето от колониите не са основно разкопани и проучени (с изключение на Истрия), защото върху развалините им се издигат съвременни градове.

И все пак, макар и да е доста трудно да се възстанови една сравнително по-пълна картина, както навсякъде, така и по тракийските крайбрежия гръцките колонии имат устройството на своите метрополии (в йонийските решаваща роля имат съветът (булето) и демократичните институции, а в дорийските - олигархичните). Те не се различават от полисите, които ги създават и по архитектурен план. Единствено животът им протича в по-ограничено пространство и се развива върху по-малка площ.

Във вътрешен план всички колонии имат агора, т.е. централен площад и същевременно пазар, която в повечето случаи се намира недалеч от пристанището. На агората или в непосредствена близост до нея се разполагат най-важните обществени сгради като булевтериона (съвета), като архива. Тук се издигат и главните светилища на полисните божества.

Всички тези селища не се строят по канонично-регулярна система, а се съобразяват с локалните топографски дадености, които предоставят и най-изгодни условия. Колонистите пренасят по новите краища писмото и диалекта, на който говорят, навиците и битовите си особености, технологичните и производствените си сръчности, основните религиозни култове, които почитат ревниво, както и всичките си останали духовни потребности.

Първоначално повечето селища имат аграрен (земеделско-занаятчийски и транзитен) характер, но с течение на времето някои от тях се развиват и като важни търговски центрове, каквито са например Абдера, Енос, Бизантион, Аполония, Месамбрия, Истрия. Несъмнено за вътрешните изменения важна роля често пъти има близостта на селищата до богатите рудни находища на Тракия.

Като се изключат Бизантион, Енос и Абдера, гръцките колонии по тракийските крайбрежия се отличават със скромни размери и с малобройни заселници. Дори в посочените пунктове населението едва ли достига 5000 души, да не говорим за другите по-малки градове, дори за Аполония Понтийска, която по време на своя най-голям разцвет едва ли надхвърля повече от 3000 свободни граждани.

Ето какво предава Ений - автор от IV в. пр.Хр., за жителите на Аполония: „Те устроили градските си врати да се затварят с голям чук и при отварянето и при затварянето им да се вдига толкова силен шум, че да се чува почти по целия град - така големи и обковани с желязо били ключалките."

От една страна, известието е показателно за малката площ на този град, за късите разстояния в него, за не особено голямата дължина на крепостните му стени. От друга страна, то е категорично, че мерките за сигурност се вземат най-вече срещу траките, които са наоколо. От конфигурацията на терена личи как те опасват колонията с пръстен от крепости, разпрострени по близкото било на Меден рид (Бакаджика), от полуостров Атия до Маслен нос.

Вярно е, разбира се, че в някои случаи колонизацията се осъществява след дълги и ожесточени борби с местното население. Така например при създаването на Тасоската переа особено напрегнати изглеждат стълкновенията с тракийското племе саи. Там поетът Архилох - пряк участник в събитията, при бягството и в страха си дори захвърля своя щит. Той вече не е воин от героичен тип и не идеализира ежедневието си на авантюрист. От най-ранни времена описанието на Салмидесос също вдъхва ужас на моряците и търговците. Черната картина, която рисуват древните автори, се подсилва от проклятието, че който попадне там: „ще се настрада, като яде робски хляб!"

Откритата вражда и упоритата съпротива личат добре и при случая с установяването на Абдера. Особено красноречиви са те при закрепването на атиняните в Амфиполис, когато в първия си неуспешен опит губят 10 000 колонисти, пометени от едоните в битката при Драбеск. Макар че траките никога не се отказват да владеят по един или друг начин градовете, тази неприязън и ненавистта към елините са по-скоро резултат на временни условия.

Много бързо местното население разбира ползата от съжителството си с гърците и всички изгоди, които може да извлече за себе си. Често пъти се налагат своеобразни решения, а мирният път за възникването на колонии и липсата на въоръжени конфликти са типични за западното крайбрежие на Евксинския понт.

За тези краища липсват преки писмени свидетелства и археологически доказателства за сблъсъци с околните племена, а и малобройните заселници едва ли могат да издържат един по-сериозен техен натиск. Докато по Егея, по Пропонтида и по Хелеспонта тракийските династически домове са по-компактно разположени и по-войнствени, поради ключовите и стратегически позиции, то тук взаимната полза определя статуквото на установените отношения.

Но такава е картината и за други райони. Ето как стиховете на Алкей рисуват една мирна - идилична обстановка в околностите на Енос: „Хебре, най-хубавата от реките, ти се вливаш при Енос в пурпурното море, плискайки водите си през коневъдна Тракия. И при теб идват много девойки и с нежните си ръце се обливат с твоята чудна като парфюм вода."

Постепенно взаимодействията се подобряват и в другите области. Процесът се ускорява особено след утвърждаването на Одриската държава от края на VI в. пр.Хр. и времената на нейния разцвет до средата на IV в. пр.Хр. Тя поема контрола над отделните колонии, във всяко отношение регламентира взаимното съжителство и същевременно урежда това положение спрямо своя най-сериозен партньор Атина и ръководения от нея морски съюз.

Контактите се поддържат и укрепват най-вече благодарение на данъците, които колонистите изплащат ежегодно на одриските владетели или на други местни тракийски династии, но също така посредством династически бракове и многобройни подаръци. Откупуването на свободата, на мира и спокойствието с пари не решава обаче въпроса за оставането на траките извън стените на градовете. Обстановката се усложнява поради обстоятелството, че след разпадането на държавата на одрисите отношенията бързо и трайно се изострят.

Тяхното влошаване и постоянната враждебност, изпъстрена с грабежи, чести нападения, понякога с компромиси, но и с непрестанно неизбежен натиск, се дължат на претенциите и агресивната политика на отделните, вече по-малки, но значителни на брой тракийски династически домове и въобще на общата криза, която през тези времена разтърсва елинистическия свят и естествено обхваща древна Тракия и градовете по нейните крайбрежия.

В никакъв случай гръцките колонии не могат да се разглеждат като един свят, напълно отделен и изолиран от света на траките. Контактите и възможността да се осъществява интензивна вносно-износна търговия се предпоставят от богатствата на вътрешността на страната. Взаимодействията на двете начала - на елинското и на тракийското, се осъществяват предимно на територията на градовете и на техните землища. Коекзистирането е изгодно и за двете страни. С течение на времето връзките укрепват, а апогеят им (като синкретизирани традиции и умения - като поведение) е през първите векове на новата ера. Въпреки желанието или нежеланието хората се заплитат във всякакви отношения на живот, които довеждат до постепенното инфилтриране на тракийския етнокултурен елемент в чертите на полисите.

В този процес на проникване на траки от всички обществени слоеве в колониите - нещо, което е сигурно засвидетелствано, най-активна е тракийската аристокрация. Отделни нейни представители привикват с гръцкия лукс, канят при себе си всевъзможни майстори, купуват скъпи изделия. Понякога, особено през елинистическата епоха, благодарение на богатствата си, но и на своето преклонение към елинския начин на живот и към елинската култура, те заемат високи постове в самите градове, проявяват се дори като техни благодетели и се издигат по обществените върхове. На свой ред масовият археологически материал показва интензивността на заселването на по-ниски социални слоеве в тези селища.

Разкопките на некропола на Аполония Понтийска от втората половина на VI в. пр.Хр. и на укрепеното селище „Малкото кале" и на неговия некропол на Меден рид разкриват, че практически от момента на основаването на колонията траките присъстват в състава на населението й. Но такава е картината и по останалите места, защото местните хора влизат в градовете, за да търгуват и пазаруват. Неусетно те се настаняват в околностите им, а и в някои техни части.

Има изследователи, които са на мнение, че още през класическата и особено през елинистическата епоха в крайбрежните гръцки полиси има такъв значителен брой траки, че те се обособяват в свои собствени квартали. Хипотезата е доста несигурна и се поддържа поради един пасаж на Ксенофонт, в който се говори как в Бизантион има едно празно място, наречено „Тракийско", и следователно то може да служи за заселване на траките от околността или за тяхно пазарище.

Работата е там, че мястото се именова по този начин, понеже се намира при Тракийските врати на крепостта - Тракийски врати, които са познати и в Амфиполис. То е незастроено, т.е. не се обитава, а що се отнася до търговското му предназначение, едва ли траките ще продават отделно и ще пропуснат изгодата да изложат стоките си на централния площад. Подобно е положението и с Абдера, където пък има място Дерайнос, с храм на Аполон Дерайнос (Деренос) - отново тракийски квартал. За съжаление нищо не подкрепя това предположение и по-скоро мястото се нарича така чисто и просто според храма.

Процесът е взаимен и още през V-IV в. пр.Хр. гръцки търговци, а впоследствие и занаятчии, строители, живописци, наемници и военни командири проникват в цяла Тракия. Само разпространението на монетите на колониите до най-отдалечените предели на страната е достатъчно, за да изтъкне оживения търговски обмен. При това обратно проникване на елините е съвсем естествено отделни лица да се установят като посредници между тракийското население и своите съотечественици или като дребни занаятчии.

От юг на север, нагоре по поречията на реките, навлизат и гръцкият език и гръцката култура и по-късно започват да се задържат в някои селища от вътрешността. Тези взаимодействия влияят на тракийското общество, още повече, че елините започват да създават държавни или други структури със смесено население.

Такъв е примерът с дейността на Милтиад Стария на Тракийския Херсонес и неговите отношения с траките долонки, но най-показателен е случаят с емпориона Пистирос, засвидетелстван чрез надпис. Той се намира в западната част на горнотракийската низина, в плодородните райони по поречието на р. Марица. Разкопките в местността „Аджийска воденица" в землището на с. Ветрен, Пловдивско, отнасят неговото начало към края на първата половина на V в. пр.Хр. Около средата или към началото на втората половина на същото столетие селището е вече оградено с крепостна стена. Името Пистирос показва, че ядрото на заселниците му е съставено от граждани на едноименния Пистирос (Бистирос) - колония на о. Тасос, която се намира при устието на р. Нестос.

Главната причина за основаването на емпориона е добивът и обработката на метали от околността. Очевидно метрополията изкупува готовия продукт, а може би организира и цялата рударска дейност в западна и северозападна посока.
Едновременно се поддържат интензивни търговски връзки не само с градовете на Егейска Тракия - от устието на р. Хеброс, където е Енос, но и с Тракийския Херсонес, та чак до Халкидическия полуостров.

Ако се съди по надписа, около средата на IV в. пр.Хр. в Пистирос живеят освен граждани на о. Тасос и жители от
Марония и Аполония на р. Стримон. Постепенно емпорионът, като малка общност, която съществува чрез обмена с метрополията, се развива в селище със смесено население, съставено от гръцки преселници и от местни хора. Текстът на епиграфския паметник е категоричен, че съществуват и други вътрешни емпории.

Процесът е естествен и показва, че обикновено те възникват по главните пътища - на кръстопътни места или в пограничните райони между отделните тракийски племена. По същество емпориите се създават от търговци и се оформят като традиционни пунктове за обмен с околното население. От надписа проличават още и значителните приходи, които изтичат от тях към съседните тракийски династически домове, в настоящия случай към някои от наследниците на одриския цар Котис I. Той налага този статут, а по-късно приемникът му само го потвърждава.

Гръцката колонизация по тракийските крайбрежия раздвижва, подтиква и обогатява стопанския и политически живот на тракийските племена, стимулира социалното и културното им развитие. Преките взаимодействия улесняват и ускоряват стабилизирането на властта на локалните династии и на техните аристократични обкръжения, увеличават обмена на продукция и натрупването на богатства в ръцете на знатните първенци - най-заинтересовани от връзките с колониите.

Този е пътят, по който се оживява икономиката и се увеличава нейната мощ, усъвършенстват се административният и държавният апарат, военното дело. Постоянните съюзи и кроежи, договори и интриги, които се плетат, водят до натрупването на дипломатически опит, до подобряването и по-голямата гъвкавост на фискалния апарат, до избистрянето на политическите институции. В това се изразява значението на гръцката колонизация за древна Тракия и за траките, при която действителната елинизация фактически се свежда до взаимен обмен на опит и поведение.

Вярно е, че траките изпитват многостранно въздействие чрез градската култура, но те също участват с изкуството и религията си в нейното създаване. За постепенността на процеса може да се съди от присъствието на тракийски култове в елинските колонии още сравнително рано, но особено от ІІІ-ІІ в. пр.Хр. нататък. От Пиндар за Абдера например се знае, че там се появява и почита едно местно тракийско божество под формата Аполон Дерайнос (Деренос), където Аполон е просто гръцки превод-означение на тракийската му същност.

Още през V-IV в. пр.Хр. в Одесос има храм на местния бог Дарзалас - покровител на града. Негова статуя, която явно се е намирала в светилището му, е изобразена върху автономни монети на колонията. Знае се още, че са организирани празници и игри в негова чест, т.нар. Дарзалея. Култът към „великия бог" на „одеситите" се разпространява и в други градове по западнопонтийското крайбрежие - Томи, Дионисополис, Истрия.

Малко по-късно пак в Одесос се издига светилище на тракийския херос Карабазмос и на богинята Фосфорос - отново гръцки превод-означение за функционалността на Великата богиня-майка на траките. Всъщност надали може да се оспори въздействието на тракийската религия върху гръцката и върху елините въобще и не е преувеличено да се каже, че никой друг палеобалкански народ не упражнява влияние върху техните представи и вярвания.