Предложих на студентите си да направят въображаем избор.

Да си представят, че сме 1 януари 1942 година. Всичко им е известно. Македония е наша, имаме излаз на Бяло море, признавано ни като право много пъти, както по геополитически причини, така и поради реалностите към онези години, отразяващи обживената от българския етнос територия.

Да заемат лична гражданска позиция. Води се световна война. От всекиго се иска да каже на чия стрлана е. Те са на възрастта, която са в момента (21-24 години).

В залата бяха 34 студенти.  Всеки казваше за кого е: за Германия (нито веднъж не се каза – Хитлер, нацизъм или фашизъм!) или за Съюзниците (по-често се казваше: СССР, Русия и по-рядко: съюзниците.) Разделиха се на половина.

Вторият въпрос беше само към тези, които са гласували, че са на страната на СССР, Русия и съюзниците: „Колко ще се включат във въоръжената съпротива на страната на Съюзниците?“

Десет души вдигнаха ръка.

Целта на въображаемият избор беше – да почувстват колко е трудно да се вземе политическо решение за индивидуалното поведние дори тогава, когато има яснота за последствията, а какво да кажем за моментите, когато бъдещето е невидимо.

Накрая на часовете, Янко ме запита – аз на коя страна бих бил. Отговорих без колебание „ще взема Балкана“, макар че са нужни много обяснения, които в случая нямат значение. Достатъчни са жълтите звезди на евреите, заявленията на Лондон (ясно чути от българите), че Югославия и Гърция ще бъдат неделими и влизането на САЩ във войната.

Прибрах се вкъщи и видях, че  Станко Георгиев (Stanko Georgiev) ми е изпратил следното писмо:

„Г-н Симеонов, понеже бях много развълнуван днес от вашата лекция, реших да ви пиша и да ви разкажа една лична история. По времето, за което днес говорихме, моят прадядо е бил партизанин, но настанало време да се жени и взел една българка от македонски произход, избягала в освободените български земи, като оставила своите родители в Македония.

Един ден прадядо отишъл в Македония, да се запознае с нейните родители, и се изненадал, че бащата на момичето бил фашист. Когато прадядо попитал бащата на момичето защо е фашист, той се усмихнал и му отговорил кратко с думите: ,,Роба не пита кой го освобождава.“

Така че трябва да помислим и от тази гледна точка, че идва в един момент Хитлер на власт и казва, че България трябва да си получи несправедливо отнетите територии. А за българина по това време най-голямата цел е била национално обединение. Затова в България е имало фашисти. Откъде накъде Германия ще се обедини, а България не, та да не би българският народ да не го заслужава.

Откъде накъде Георги Димитров ще даде Македония на ТИТО, забравяйки онези страдащи и милеещи за България хора само за да живеят освободените вече българи добре.

Не е ли по важна националната идея за обединение от това да живеем добре?

И трябваше ли ние и Георги Димитров да изоставим онези хора в изгнание?

Аз мисля, че в България е имало фашисти именно заради това, а не от любов към Хитлер. И не трябва днес да упрекваме хората, които мечтаеха днес България да бъде единна.

Да, България постигна много през социализма, ама нека не забравяме и мечтата на онези хора, които останаха извън нея.

Как бихме им обяснили, че сме ги изоставили само за да живеем добре и  да строим фабрики.“

Намирам писмото на Станко за много интересно, защото той е умен и честен младеж. Вече работи за една от  известните не-националистическа партия.   Потокът на политическото всекидневие така ангажира вниманието ни, че пропускаме да си дадем сметка за силата на националната идея, а когато я забележим я хвърляме в ръцете на маргинали.  Така наречената „политическа коректност“ спуска пелена пред очите ни.