Художник: Петър Морозов /Аукцион Виктория/

^/1/Отглеждането на биволи в България започва още през 7 век, когато се създава Първото българско царство, но официално за тяхното съществуване се споменава в известния Сюлейманкьойски надпис, издълбан върху мраморна колона. В него се съдържа текст от сключения между Омуртаг и Византия през 814 г. мирен договор. В клаузите за размяна на пленници се съобщава, че Омуртаг е искал по два бивола за връщането на някои от византийските пленници. Това показва, че още по онова време биволът е бил високо оценяван.

По-късно сведения за наличието на биволи в нашата страна се срещат във връзка с войните на латинците с българите при цар Калоян и Борил. Описвайки тези войни през 1206 г., френският летописец Вилхардуен съобщава, че император Хенри е лагерувал два пъти край Берое (Стара Загора) и войниците му са вземали като плячка голям брой добитък, вкл. и биволи. Сведения за съществуването на биволи се срещат и по време на татарските султани от рода на Кримските гереи, които в края на VІІ век са се преселили в Югоизточна България. През 1702 г. най-видният представител на този род, султан Селил Герей, е пътувал от Ямбол до чистия извор Кушбунар с кола, която е била теглена от 50 биволи.

За съществуването на биволи в българските земи, намиращи се под турско робство, се съобщава и от Марсили, който в проучването си за военното устройство на българските земи, през 1732 г. описва биволите като яки животни, които се движат бавно, но носят тежки товари. Той съобщава също така, че по това време биволите се срещат край Дунавското крайбрежие, в цяла България, Тракия и Гърция. Биволите са били широко разпространени у нас през периода на турското робство, но няма официални данни за техния брой.

Особено силно развитие е имало биволовъдството през ХVІІІ и ХІХ в., когато с бързи темпове е започнало развитието на занаятчийството и оживяването на търговията между Изтока и Запада. През този период биволите са били предпочитани пред воловете и широко използвани за превозване на различни товари и транспортиране с коли на търговска стока. Кираджийството с биволски коли е съставлявало поминъка на цели села и особено на планинските селища в Северна България. Те са били отглеждани в големите градове, където камъни, тухли, дърва, каменни въглища и други товари са били прекарвани само с биволи. По това време са били създадени и много легенди, умотворения и над 100 народни песни за бивола. Известна е ролята на бивола като теглителна сила във войската, по време на проведените няколко войни след Освобождението. За това свидетелства и скулптурната фигура на В. Лазаров “Те победиха”, изобразяваща стоящите един до друг срещу врага бивол и войник. Биволът е бил включен като теглителна сила дори при изграждането на Димитровград, през периода на бригадирското движение. Българският средиземноморски бивол е бил използван в комбинирано направление – за транспорт и работа, за месо, а впоследствие и за мляко. С това си всестранно използване, в продължение на векове, той напълно е задоволявал потребностите на нашия народ.

Тъй като местният бивол е бил широко използван предимно за впрягане, за разораване на целини, за други селскостопански дейности и транспорт, в продължение на векове народът е извършвал отбора предимно по отношение на признаците, характеризиращи неговата работна и теглителна сила. Селекцията за повишаване на млечната му продуктивност е започнала около 20-30 г. след турското робство. Тя е била провеждана от народа стихийно и то предимно в равнинните райони на страната и край големите градове, където биволите са се отглеждали за задоволяване нуждите на градското население от прясно и кисело мляко и чисто масло. Липсвала е държавна и обществена организация, която да насочва развъдната политика в областта на биволовъдството. Първите стъпки в това отношение са били направени в Садовско земеделско училище, където се заражда идеята и се поставя началото на контрол на млечната продуктивност. Едва през 30-те години на ХХ век се появяват и първите наченки на обществени форми на развъдни организации, когато по примера на говедовъдните дружества започват да се изграждат и биволовъдни дружества. Едно от тях е създаденото през 1935-1936 г. биволовъдно дружество в с. Дерелии сега с. Горна Росица – Габровска област, което има разработен и съответен устав. С тези дружества се поставя и началото на бъдещата организирана работа при биволите.

Сведенията за млечността на местните биволи в миналото са твърде малко. Едни от първите данни след Освобождението сочат, че развъжданите в Садовското училище биволици през 1891-1892 г. са давали средно от 2-7 кг мляко на ден а в отделни случаи и повече. Те са били доени по два пъти на ден заедно с малачетата, тъй като без тях те не са давали да бъдат издоявани. Били са капризни животни, своенравни и в някои случаи злонравни, като допускали да бъдат издоявани само от човека, който ги е отглеждал. По-късно през 1912 г., 5 от контролираните общо 9 биволици в земеделската опитна станция в Садово са достигнали средна млечност на І и ІІ лактация от 1400 до 1700 кг с масленост 7,5–11,1%. Контролираните биволици в Земеделското училище на Балтов в Пловдив са имали средна млечност за лактация – 1500 кг.

Поради голямото търсене на пазара на биволското чисто масло, първоначално народната селекция била насочена за повишаване на маслеността на млякото. Стопаните са оставяли за разплод предимно млади животни, чиито майки са имали по-гъсто мляко, от което се е приготвяло качествено масло. По-късно тази народна селекция е била насочена към повишаване на млечността на биволиците. За резултатите от тази селекция може да се съди от факта, че биволовъдната ферма в ДЗС ”Кабиюк”, създадена със закупени от личните стопани биволици, е имала през периода 1935-1938 г. средна лактационна продуктивност от 1686 до 2361 кг млечност с 8,51–8,96% масленост. Изключително висока млечност е демонстрирала закупената през 1934 г. от с. Светлен – Поповска околия, биволица Ария. В условията на подобрено хранене през 1936 г. за 354–дневен лактационен период е дала 4004,2 кг мляко с 8,45% масленост.

Благодарение на повишената млечност, броят на отглежданите биволици започва постепенно да се повишава за сметка на работните биволи. Докато през 1905г. използваните биволици за мляко са съставлявали 35,4% от общия брой на биволите в страната, а този на работните биволи – 29,5%, то пропорцията на биволиците за мляко е била увеличена до 52,5%, а тези на работните биволи до 14%.

В периода след освобождението ни от турско робство, до 60-те години на ХХ в., когато се поставя началото на породното преустройство на българския средиземноморски бивол в млечно направление, размерът на националната ни популация от биволи варира в твърде широки граници. Статистическите данни сочат, че при първото преброяване на селскостопанските животни през 1893 г. в България са били отглеждани 342 193 биволи, от които 119 970 биволици. Най-голям е бил техният брой през 1905 г. – 476 872 биволи, от които 168 904 биволици. В следващите десетилетия броят на биволите (с малки изключения) постепенно намалява, като през 1939 г. той е бил 326 720 глави. През годините на Втората световна война броят на биволите в България намалява незначително (с около 10 хил.), след което той се увеличава отново и през 1950 г. достига до 388 981 глави.

Рязко намаление на националната ни популация от биволи настъпва през следващия период, свързан с масовото коопериране в нашето селско стопанство. През 1955 г. този брой е намален до 259 947, през 1960 г. до 173 737, през 1966 г. - до 126 595, а през 1971 г. той вече е рязко снижен до 74 293 биволи. Само за две десетилетия, през периода 1950–1971 г. броят на биволите у нас е намалял с 314 688 глави.

В периода на масовото коопериране на нашето селско стопанство, в почти всички райони на страната бяха създадени голям брой биволовъдни ферми в новоформираните ТКЗС и ДЗС. В тях се концентрираха най- високомлечните биволици, отглеждани дотогава в личните стопанства на нашите селяни. По-нататъшното развитие на биволовъдството бе възможно предимно в рамките на тези обществени ферми, тъй като наложените ограничения за броя на отглежданите домашни животни от селяните не позволяваха да се увеличат биволите в личния сектор.

По-голямата част от биволиците на новосъздадените биволовъдни ферми бяха включени в системата на контрол на млечната продуктивност и при тях се поставя началото на организирана развъдна дейност.

С навлизане на механизацията в селското стопанство, постепенно отпадна необходимостта от използването на бивола като работно животно. В резултат на това след 1960 г. е преустановено отглеждането на работни биволи. В новите обществени биволовъдни ферми, създадени по подобие на тези в говедовъдството, не бяха взети под внимание биологичните особености на местния бивол. Своеобразният нрав на местния бивол и по-слабата му приспособимост към промишлените технологии на производство, в този начален период, създадоха затруднения в организацията на труда в тези ферми. Някои от тогавашните ръководители, а дори и учени, прибързано обявиха бивола като “примитивно” животно, което не се поддава на машинно доене като кравата, поради което не може да намери място в новите условия на отглеждане. След кратко съществуване много от тези ферми бяха ликвидирани. За това допренесоха и изкуствено наложените ниски цени на биволското мляко, които не само че не стимулираха, а правеха икономически неизгодно отглеждането на биволи.

В запазените биволовъдни ферми с успех продължи отглеждането на биволите при новите промишлени условия на производство. Животът опроверга всички онези, които подцениха и прибързано обявиха бивола за “примитивно” животно. Оказа се, че биволите могат да се доят машинно и в тези големи ферми да се създаде организация на производство и внедрят промишлени технологии, които са сходни с тези в говедовъдството.

Проучванията на Полихронов (1956 г.) показват, че отглежданите през периода 1951-1954 г. местни биволици са имали средна лактационна млечност 1537 кг с 8% масленост. Същият автор установява, че отглежданите през 1955–1965 г. биволици от ИЖ – Шумен, ДЗС ”Врани кон” и още пет кооперативни ферми на Габровски окръг, лактирали през периода 1960–1965 г. са имали средна млечност 1020–1298 кг за І-ва лактация, 1147–1484 кг за ІІ-ра лактация и 1309–1690 кг на ІІІ-та и повече лактации. Средната масленост е варирала от 7,64% до 8,86%. Този етап от развитието на българското биволовъдство е не само изключително продължителен по време (над 11 века), но той е свързан и с големите приноси на местния български бивол, в преминалите редица стопански и политически епохи в изграждането и утвърждаването на България и най-вече в стопанскота и икономическото развитие на аграрното й производство.

--------------------------------

1. Източник: Асоциация на биволовъдите в България