Независимото дружество за защита правата на човека в България е първата опозиционна организация, създадена в условията на комунистическия режим. Идеята не е нова. Първата декларация за правата на човека, която провъзгласява, че всички хора са равни, е изготвена още през 1789 г. по време на Великата френска революция. Тази декларация променя света. Тя поставя в центъра човека, който сам по себе си е една ценност, независимо от неговото социално положение. Втората световна война, а също и режимът на Сталин - две престъпления срещу човечеството - доказват, че тази идея лесно може да се погази и да се унищожават масово хора заради национални, расови, социални или идейни различия. Това налага създаването на редица документи, главният - Хартата за правата на човека, която с Факултативния протокол към нея има силата на договор и регламентира и защитава основните права и свободи на всеки човек. Тези права в по-голяма или в по-малка степен са залегнали и в законодателството на много страни, но разбира се, те не важат за "социалистическия лагер", въпреки че някои от тях са подписани. Затова е съвсем обяснимо защо първата опозиционна организации в България не е някаква политическа партия, а хуманитарна организация, създадена в името на защитата на правата на човека, които години наред в България са грубо погазвани.

Създаването на НДЗПЧ в България се свързва с името на г-н Илия Минев, прекарал 35 години от живота си в българските затвори по политически причини, а останалото време - на принудително въдворяване. Той казва: “Това дружество е замислено още през 1945 година. В края на 1945 г. влязохме в затвора и там с приятели бяхме замислили, като излезем, да образуваме Независимо дружество за защита на правата на човека, защото знаехме, че при марксизма-ленинизма като идеология и неговата практика - социализма, непременно тези права ще бъдат унищожени.” (В защита на правата на човека в България, 1989 г., Детройт, Мичиган - САЩ, с. 19) Тези думи г-н Минев повтаря във вестник “Свободно слово”, бр. 1 (История на Независимото дружество за защита правата на човека в България - седалище гр. Септември) Тези, които замислят правозащитна организация в затвора, излизат от него едва пред 1980 г. Тогава те едва ли помнят и идеята си за такава организация.

Идеята идва отново по-късно и до нея стигат и други политически затворници. Тя започва с една предистория, която няма пряка връзка със създаването на самото дружество, но има заслуга за избистрянето на идеята за създаване на правозащитна организация като противопоставяне на комунистическия режим. Това е изпращането на Декларация и Апел до Конференцията за мир и сигурност във Виена (1985-1987 г.). Събитията започват през есента на 1986 г., когато западните радиостанции разгласяват декларацията на дисидентите от четирите европейски страни. Тогава Григор Симов и Илия Минев решават да се напише Декларация до конференцията, с която да покажат, че съществуват и че подкрепят декларацията на дисидентите. "Декларацията беше израз на нашата подкрепа към "Пражка пролет", "Солидарност” и борците от Унгарската революция 1956 г. Апелът - нашето становище по отношение човешките права в България. В Апела ние апелирахме конференцията във Виена да не прекратява своята дейност, тъй като БКП не спазва “Хелзинкските споразумения" - пише в писмо Цеко Цеков. Във връзка с подписването на Декларацията Григор Симов обикаля политически затворници от страната, с някои от които не може да се свърже, а други пък отказват да подпишат от страх, че отново ще се намерят в затвора.

Сондирал тези мнения за подписването на предложения от него текст, в който се казва, че "правото на труд в България е превърнато в робско задължение”, "С един замах престанаха да съществуват един милион турци в България"; "Като дългогодишни политически затворници наш дълг пред нашите приятели в затворите и пред петдесетте хиляди български затворници е да заявим: условията в българските затвори са нехуманни. Глад, студ, принудителен труд, с нищо неограничавани своеволия върху затворниците - такова е затворническото ежедневие! Ние сме свидетели на много убийства на затворници - политически, криминални и даже чужденци!” ("Кратки, нередактирани спомени за изпращането на открито "писмо-апел", Григор Симов), Григор Симов се прибира в родното си село Парамун. След като премисля текста на писмото, той съзнава, че то би осигурило на тези, които го подпишат, среща в Старозагорския затвор и още дълги години пребиваване в него. Тогава взима решение да промени изцяло текста така, че да не даде “формална възможност на властта да преследва когото и да било от нас и същевременно да се постигне същата цел и ефект по най -“елегантния начин”. Така се стига до написването на писмото, което с добавката от Илия Минев за “свободно изразяване на мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, без страх от преследване”, добива следния вид:

Уважаеми представители на европейските страни, на САЩ и Канада, ние се обръщаме към вас и към широката европейска общественост с апел конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права за всички европейски народи като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие!

Ние сме напълно убедени, че без основните права и свободи истински мир и сигурност не може да има! Ако на Виенската конференция не се удаде да постигне напредък по ключовия раздел от Хелзинкските е споразумения - раздела за човешките права, ние предлагаме: да бъде създадена постоянно действаща комисия, която непрекъснато да следи и разобличава онези правителства, които 11 години след Хелзинки не са осигурили нито едно от основните човешки права на своите народи!"

 

С този текст Григор Симов отново тръгва из страната при бивши политически затворници, за да подпишат писмото. Под № 1 го подписва Илия Минев, под № 2 - Цеко Цеков и под № 3 - Григор Симов. На 19 декември 1986 г. с взетите вече подписи Григор Симов отива при Божидар и Минка Статеви, които са в своеобразна стачка, защото властта не им разрешава да емигрират в САЩ. Те не подписват веднага писмото, но казват, че ще изпратят подписите си по-късно в посолството на САЩ. Така Григор Симов решава да не се бави повече и преди обяд на 19 декември 1986 г. на риск влиза в американското посолство. "Тогава нямаше друг по-сигурен начин или просто това беше единственият начин да се изпрати подобно писмо на запад" - пише Григор Симов в "Нередактирани записки..." В посолството го посреща, български служител. Недоверието и страхът да не е представител на ДС изправят Симов пред избор, но все пак той решава да остави плика с писмото, ненадписан, на служителя. "Така излязох от посолството без никаква увереност, че съдържанието на плика ще отиде където трябва.” Но то стига където трябва, както и подписите на Стефан Савовски, Божидар и Минка Статеви и на Едуард Генов, които са предадени по-късно в посолството.

Същия ден, 19 декември 1986 г. умира при съмнителни обстоятелства един от бившите политическа затворници - Петър Стефанов. Според Николай Савовски това е човек, който се е опитвал да консолидира опозицията в България, личност силна, достойна за президент на страната. Изключително интелигентен, с превъзходна фигура, владеещ няколко езика и живял на няколко места в света като резидент на нашето разузнаване, той се обявява срещу режима и бива изпратен в затвора. Присъдата е 20 години затвор, като междувременно 11 месеца е смъртен. За преждевременната му смърт може би е виновен "българският чадър”. На неговото погребение се събират политически затворници, но никой от тях не подписва писмото.

Минава около месец, а за писмото и декларацията нищо не се чува. Симов и Божидар Статев решават Симов да влезе отново в американското посолство, за да разбере какво става. На 29 януари 1987 г. на вратата на посолството той е задържан от трима души и закаран на ул “Развигор” № 1 в ГСУ на ДС. Според Цеко Цеков на следващия ден след провала Минка Статева влиза в посолството на САЩ и предава копие от документите на американския дипломат мистър Флауърс или мистър Огюстин. Документите стигат до американската делегация на Виенската конференция и тя ги докладва с думите, че "за първи път от комунистическата история на България пристигат документи от опозиционна група" (Цеко Цеков). "Средствата за информация и печатът наричаха тези документи Апелът на шестимата.” Освен Григор Симов, след доклада на Виенската конференция, и останалите са задържани в Главно следствено управление с изключение на Минка Статева. Държавна сигурност започва да ги преследва, без да знае конкретно за какво. "Следователите, както обикновено, се опитаха да ми внушат, че знаят за какво са ме задържали, но бяха смешни, защото не знаеха дори заглавието на писмото.” (Григор Симов)

След месеци задържане на всички са наложени ограничения: Илия Минев е под домашен арест в дома си в гр. Септември под надзора на ДС, Григор Симов е изселен в с. Кайнарджа, Силистренско (като е задължен да се подписва три пъти на ден и да не напуска квартирата си след 20 часа). Освободен е едва през 1988 г. при посещението на американския зам.-секретар по човешките права Уайбъргър; Цеко Цеков не може да напуска родното село, а другите са така или иначе в своеобразна стачка срещу режима.

“Този случай няма нищо общо с официалното създаване на Независимото дружество за защита на правата на човека в България" - пише Цеко Цеков. Това е така, защото е прекъсната връзката между "шестимата", а при възможности за контакти може би тази инициатива щеше да се превърне много бързо в правозащитна организация. Тези мои думи се потвърждават от записките на Григор Симов, Цеко Цеков, Илия Минев. Идеята се върти в главата на всеки от тях, но при условията на конспирация те предпазливо са я пазели. ”Идеята за основаването на дружеството бе подхвърлена за първи път от Божидар Статев. Това стана през април 1985 г. в Софийския затвор... Там ние с Божидар бяхме влезли, във връзка с Григор Симов, който също беше в затвора. С Божидар обсъждахме, какво да правим след затвора? И Статев изказа тази идея." (Писмо от Цеко Цеков.) Малко по-късно тя е изоставена. През пролетта на 1986 г. при Цеко Цеков отива Илия Минев и споделя с него идеята си за създаване на дружество за правата на човека. Тайната си остава между тях, а през есента на 1986 г., когато Божидар Статев прави своята стачка в дома си, за да му се разреши да емигрира в САЩ, вдигайки телефона, той казвал: "Тук е комитетът за защита на правата на човека" (Григор Симов). Правел го, за да ядоса ДС. Идеята си за образуване на правозащитна организация Григор Симов свързва с пристигането на писмото и апела на Виенската конференция. "Аз чаках само да чуем, че писмото ни е пристигнало във Виена, за да обявим формално, че сме образували правозащитна организация - като "Хелзинкска група" или нещо подобно".

Плановете на Григор Симов са осуетени от ДС с отдалечаването му за дълго време от събитията невъзможността да участвува в тях чрез принудителното му въдворяване в с. Кайнарджа.

През есента на 1987 г. Илия Минев нарушава забраната на Държавна сигурност да напуска гр. Септември и отива при Цеко Цеков в Михайловградско. "Сега е време официално да основем дружеството – казва. Предложението и мое, и на други хора, с които аз съм бил в затвора и съм водил борба, е ти да бъдеш секретар и мой заместник, тъй като няколко хора, с които съм говорил, предлагат аз да бъда председател на Дружеството за правата на човека. (От писмо на Цеко Цеков) По-нататък двамата уточняват къде да бъде образувано дружеството. По това време домът на Илия Минев в гр. Септември е под непрекъснато наблюдение и въпреки желанието му да стане там, тогава е невъзможно. “Вие ще се съберете на група някъде другаде и ще ми съобщите” – добави Минев”. (Писмо на Цеко Цеков) Така се стигна до учредяване на първата опозиционна организация в България.

На 16 януари 1988 г. в дома на Божидар и Минка Статеви в София (бул. “Г. Кирков”) няколко души – Цеко Цеков, Едуард Генов, Божидар и Минка Статеви, Стефан Савовски – основават Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Илия Минев подготвя нещата, но не може да участва на място. Той е съучредител на дружеството. Още тогава единодушно е избран за председател на НДЗПЧ, а Цеко Цеков – за секретар. Учредителните документи се занасят на Илия Минев в гр. Септември, а копие от тях Минка Статева предава в посолството на САЩ на дипломатите Флауърс и Огюстин. За да бъде лоялна към всички, с чиито материали разполагам, съм длъжна да кажа, че за мястото на основаването на дружеството съществуват някои различия. В книгата “В защита на правата на човека в България" Илия Минев казва: "Всички тези приятели на 16 януари 1988 г. се събраха в моя дом в гр. Септември. Бяхме всичко около 30–40 души и разговаряхме по въпроса за човешките права. Дойдохме горе–долу до единомислие.” (Разговорът е воден на 10.І.1989 г.) В брой 1 на в. “Свободно слово” Илия Минев също не разказва подробности за основаването на дружеството, а само споменава, че “на 16 януари 1988 г. се събрахме в моя дом в гр. Септември и разговаряхме по въпроса за човешките права”. Къде е “историческата” истина, оставям на читателя да прецени. От основателите на НДЗПЧ само Илия Минев и Стефан Савовски са в България. В случая е важно, че много преди дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г. съществува опозиционна организация в България, в борбата с която комунистическата власт претърпява морален крах.

Задачата на Независимото дружество за защита правата на човека в България при самото основаване формулира най-добре Илия Минев: "...с главна цел да освободим българския гражданин, па бил той турчин, българин, циганин, от страха, който в продължение на 45 години терор на съставения режим в нашата страна създаде психоза в душата на човека в неговия мозък и хората се движат като сомнамбули. Задача на Дружеството е именно да се старае по възможност да отхлабва възела, който е затегнат от съществуващия режим”. (в. ”Свободно слово”, бр. 2) Целите и програмата на дружеството се изготвят много по-късно. В случая идеята за спазването на правата човека в България обединява учредителите на НДЗПЧ в България.

Още през януари 1988 г. западните радиостанции съобщават, че в България е създадена първата независима опозиционна организация, която си поставя за цел защита на правата на човека. Макар да не са съобщени имена, Държавна сигурност много бързо се ориентира кои са инициаторите за създаване на такава организация. Започват арестите на Илия Минев, Цеко Цеков и всички останали. Пречи се на срещи между учредителите, въпреки че Едуард Генов и Цеко Цеков са внесли Учредителен протокол и молба до Държавния съвет според правилата за регистрация на дружествата да се постави въпросът пред съда. "0тговорът" на Държавния съвет и на Тодор Живков е създаването на Комитет по правата на човека на Константин Теллалов (март 1988 г.) като алтернатива на дружеството. При повторно обръщане към Държавния съвет, този път от Илия Минев, се получава отговор (август 1988 г.), в който се казва, че при всички проверки, които направили, такова дружество не съществувало.

Въпреки пречките за срещи между учредителите, в този период са подготвени и изпратени много документи до западни правителства, до САЩ и международни организации за състоянието на правата на човека в Българя. Бавно и постепенно “Свободна Европа”, Дойче веле и други големи радиостанции с българските си емисии, въпреки силната апаратура за заглушаването им, извършват работата, необходима за пропагандиране на дружеството. Все повече хора търсят връзка с организацията. В същото време Държавна сигурност не дреме, решава да превземе и да разруши дружеството отвътре. С разширяване състава на организацията тя има възможност да вкара агенти и го прави. За тези действия на ДС много по-късно споделя Владимир Кръстев във в. “Демокрация”.

На 18 април 1988 г. емигрират сем. Божидар и Минка Статеви с двете си деца. Преди това те запознават Цеко Цеков с д-р Сватовски и Екатерина Маркова. В края на май те стават членове на дружеството. Дейността на Минка Статева е поета от Екатерина Маркова. "Екатерина с успех предаваше документите и докладните, които аз подготвях за състоянието на човешките права. Тя рискуваше и влизаше в посолството на САЩ, също използваше една черква, за да се среща с дипломати на САЩ и Холандия и да дава документи на дружеството. Разбира се, от време на време аз заедно с нея успявах да се скрия от ДС и се срещна с дипломати на САЩ – Байкман и от Холандското посолство с м-р Смитс” (писмо от Цеко Цеков). По това време връзката с Илия Минев е много трудна. Затова много от документите, които изпраща Цеко Цеков, не са съгласувани с него. "Минев беше просто в капан”, пише за това време той. Пак тогава по повод на някакъв инцидент, в който участвува Едуард Генов, ДС използва случая да го интернира в с. Михалково, Смолянско.

На 12 юни 1988 г. и през юли 1988 г. по радио “Свободна Европа” са излъчени две интервюта с Цеко Цеков по проблеми и задачи на дружеството. През август в дружеството влиза Димитър Томов. Пак тогава се получават сигнали от работници в Приборостроителния завод за отношението на ръководството към работниците и за заплащането. Ръководството на дружеството решава да откликне на сигнала и определя среща на работниците на "историческото" Оборище. Още с излизането си на централния път за Пловдив и Панагюрище колата е проследена от ДС. "Дали VI управление чрез своите агенти в Приборостроителния завод инсценираха "сигнали" или не, не зная. Едно обаче е сигурно, че "сигнализиращите" работници не присъстваха" - пише Илия Минев в бр. 4 на в. ”Свободно слово”. Тогава Илия Минев, Николай Виденов и Иван Паунов от с. Розино продължават към Михалково, където е интерниран Едуард Генов. След срещата с него те са задържани и им е направен обиск. В колата са намерени материали срещу Тодор Живков. След това всеки тях е изпратен от ДС до в къщи.

През есента на 1988 г. западните радиостанции започват да съобщават имена и адреси за връзка на членовете на дружеството. Това привлича повече хора в организацията. На 4 септември 1988 г. по “Свободна Европа” д-р Константин Тренчев чува за дружеството. След известно време негов познат от Старозагорския театър (Цветан Златанов от Мездра), който познава дисидентските настроения на д-р Тренчев, му казва, че е член на НДЗПЧ. Чрез него на 8 октомври 1988 г. Тренчев подава заявление за членство в дружеството. По същото време, пак по “Свободна Европа” и “Дойче Веле”, за дружеството научава Владимир Кръстев. Включва се в него, но през декември 1988 г. насила е вербуван от Държавна сигурност (в. “Демокрация” бр. 113, 1991 г.). На 5 декември в дружеството се включва Петър Манолов - отец Топузлиев го завежда в дома на Илия Минев. Бързо спечелил доверието на Илия Минев, на 25 декември 1988 г. след "Ихтиманската среща", осуетена от ДС, която арестува за кратко време всички участници в нея, в дома на Екатерина Маркова той е предложен за секретар на дружеството на мястото на емигриралия на 12 декември Цеко Цеков. Тогава Димитър Томов е предложен за говорител, но името му се пази в тайна, за да може да говори по западните радиостанции. На тази среща присъствуват Илия Минев, Петър Манолов, Екатерина Заркова, Димитър Томов, Стефан Вълков, Борис Лафчиев, може би и други.

През декември, на 10, се прави опит в гр. Септември да се отпразнува 40-годишнината от Всеобщата декларация за правата на човека, но градът гъмжи от милиция, която осуетява всичко. Пак през декември 1988 г. се прави опит да се регистрира НДЗПЧ в Българя в районния съд в Пазарджик. На 15 декември Илия Минев излиза от дома на юриста Пелигян, с когото се консултира по документите за регистрация. "Не направил още петдесет крачки, лек автомобил изведнъж спря. Трима млади яки мъже ме грабнаха, наблъскаха ме в колата и шофиращият провокационно ме попита: "Накъде бай Илия да те откарам? " - "Искам да завърша жизнения си път в карцерите на Държавна сигурност". Питащият ми е познат глас, защото същият при задържането ми от органите на ДС в София, Пловдив, Септември, Варна или другаде винаги бе водещ групата служители от ДС.” (в. “Свободно слово”, бр. 5) Илия Минев е откаран в Главно столично управление в София. Изземат му документацията и го изхвърлят на площадката, като се опитват да го изкарат пиян и че нищо не е носил. На 16 декември той заминава за Пазарджик и в Районния съд му отговарят, че подадената молба не е разгледана, защото въпросът е политически...

Репресиите към членовете на дружеството се засилват все повече, като достигат кулминационната си точка с арестуването на голям брой от активните членове от ръководството на дружеството на 11 януари 1989 г. в Пловдив. “Всички документи на дружеството, моят писателски архив и всичките ми ръкописи бяха иззети от моя дом” - казва Петър Манолов пред конгреса в Париж. Случката е разказана по-подробно от Димитър Томов. На 11 януари в дома на Петър Манолов се събират Юсуф Бабечки, Стефан Вълков, Цветан Горанов, Борис Лафчиев, Димиттър Томов. На вратата се звъни. Петър Манолов отива да отвори, в стаята нахлуват над десет служители на ДС, от които един униформен. “Униформеният закрещя в лицата ни, че е от милицията и да поставим оръжито, което имаме, на масата, а ние да вдигнем ръцете си и да се обърнем с лице към стената. Направи ни пълен обиск, на нас и на жилището.” (Димитър Томов, “В защита на правата на човека в България”.) На път за Пловдив са задържани още Илия Минев, Благой Топузлиев, Катя Маркова, Павел Стефанов, Стефан Савовски, Рене, Григор Симов, Борис Вангиев и Драгомир (Цеков?). След две денонощия, прекарани в РУ на МВР в Пловдив, поединично са отведени в ГСУ на ДС в София. Освободени са след два-три дни, защото обвиненията, отправени по чл. 273 и чл. 103 не могат да бъдат подкрепени с доказателства. Под домашен арест, без право да напускат населените места, са Илия Минев, Димитър Томов и Григор Симов. Съмнения за провала на това събрание са насочени към Павел Стефанов, син на Петър Стефанов, който сега е неизвестно къде – може би в САЩ или Канада...

Никой не остава в ГСУ, но архивите на дружеството и личният писателски архив на Петър Манолов не са върнати. Много от членовете на НДЗПЧ обявяват гладна стачка срещу репресиите и задържането на архива. В същото време по инструкция на ЦК на БКП в. “Работническо дело” и целият печат в страната започва злостна кампания срещу дружеството. Неговите активисти и ръководители са окачествени като “родоотстъпници, фашисти” (Илия Минев), “отрепки и кокошкари” (Едуард Генов и Димитър Томов), “психопати” (Петър Манолов). Инструкцията се изпълнява в предприятия и учреждения, където по нареждане се свикват профсъюзни и партийни събрания, на които хората са принуждавани да гласуват телеграми и резолюции. В тях първо се заклеймяват членовете на дружеството, а на места се искат и смъртните им присъди. Тази кампания за изненада на нейните “сценаристи” дава обратен ефект. Чрез нея режимът за първи път официално признава, че в България съществува опозиционна организация и организирана опозиция. Това води до рязко увеличаване, неочаквано от режима, на членовете на дружеството.

В защита на Петър Манолов и за връщането на отнетия му архив към властите с открито писмо се обръщат 25 български интелектуалци. В негова защита се обявява и световният ПЕН клуб и други международни организации. Въпреки всичко това властите не връщат веднага архива и гладната стачка на Петър Манолов продължава 30 дни, а на Илия Минев – 63 дни. Виждайки обратния ефект от злостната кампания, ЦК на БКП я спира така светкавично, както я е започнал. Вече нищо не се говори или пише в българските средства за масово осведомяване. Но предизвиканият обратен ефект се увеличава в геометрична прогресия. Властта започва да се разклаща. Събуденият демократичен дух в страната не може да бъде овладян. Назрява идеята за обединена опозиция. През февруари, доведен от д-р Тренчев, в дружеството влиза Николай Колев /Босия/. А през март 1989 г. няколко членове на НДЗПЧ обазуват независимия профсъюз “Подкрепа” – д-р Константин Тренчев, Николай Колев, Стефан Комитов и Тодор Гагалов.

Властта вече няма друг начин да се справи с нарастващата опозиция, освен чрез мракобесническата Държавна сигурност. Образувани са движения, които са излезли извън сценария. Решението е те да се превземат отвътре, като постепенно се разцепват и отклоняват от целите, дискредитират се пред обществеността. Ударите падат главно върху НДЗПЧ. “По-късно той^** поиска от мен да оглавя Независимото дружество за защита правата на човека или поне да бъда избран на някаква ръководна длъжност. Аз си дадох сметка за тежката отговорност, която искаха да поема. Несъмнено това далеч надхвърляше една невидима, но реална за мен граница. И отвъд нея нямах намерение да допускам никого на каквато и да било цена. Малко след моя негласен отказ с тази работа се зае Румен Воденичаров. Ясно беше, че Държавна сигурност е решила да превземе дружеството отвътре, т.е. да постави такива като мен на ръководни места. Това стана доста по-късно” – пише в своята изповед Владимир Кръстев (в. ”Демокрация”, бр.113, 1991 г.)

Кога и къде Румен Воденичаров се появява за пръв път? Това става на 25 януари 1989 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември още в началото на неговата 63–дневна гладна стачка, по време на злостната кампания в пресата против дружеството и против личността на Илия Минев. В това време домът му е блокиран от денонощен милиционерски кордон. Когато го питат кой е и за какво идва, Воденичаров отговаря, че е колега химик и носи нещо в защита на Илия Минев. Той успява да притъпи присъщата на Илия Минев мнителност към хората, да стане по-късно дясната му ръка и да седне на председателското му място. “Това бе пратеникът на Живков – Луканов, за да постигне толкова жадуваното в НДЗПЧ духовно мъртвило. Това го разбрах на 14 януари 1989 г., когато френските журналисти от “Монд” и “Либерасион” интервюираха Тодор Живков и последният на репликата на кореспондентките, че на 16.І.1988 г. в гр. Септември в дома на Илия Минев е създадено опозиционно движение, Живков заяви: “Ще се справим с него!” – пише Илия Минев във в. ”Свободно слово”, бр.4. Това става дни преди появяването на Румен Воденичаров в дома му. Въпреки съмненията, че проверява гладната стачка, подпитванията дали има връзка със западни радиостанции (за да изпрател защитното писмо) и изкушенията да пие чай поне, както и въпреки факта, че никога не говори за дружеството, а само за Илия Минев, това не се осъзнава като предупреждение. Много по-късно Илия Минев ще осмисли всичко това, но “синдромът Воденичаров” ще го накара повече на никой да не повярва и да мисли, че зад всеки човек се крие служител на Държавна сигурност. Това още дълги години ще се отразява на евентуалното обединение на разцепеното на части дружество.

През януари 1989 г. като активен член на Дружеството започва да работи Коста Георгиев. Първата голяма сбирка на актива се провежда във вилата на Румен Воденичаров в Панчарево. На нея Илия Минев предлага за секретар на НДЗПЧ на мястото на експулсирания вече от страната Петър Манолов да се избере Коста Георгиев. Учуден от доверието на човек, който не го познава, той казва на Илия Минев, че довчера е бил преподавател по марксизъм. Но Илия Минев му отговаря, че дори Тодор Живков да дойде при него и той да види, че искрено е променил възгледите си и е повярвал на друга идея, и него би приел.

През май 1989 г. започва изселническата кампания на хиляди турци от сраната. Оформят се две различни позиции по повод тяхната защита. Илия Минев поддържа мнението, че ние българите не сме се защитили, че ще тръгнем турците да защитаваме (от интервю с Коста Георгиев). Позицията на останалите е противоположна. Така започват разногласията. Но в крайна сметка Дружеството е в основата на защитата. “Основен двигател беше г-ца Зейнеб Ибрахимова, член на НДЗПЧ и пълномощник на Варненска област. Всички ръководители по места за цяла България бяха членове на НДЗПЧ. “Поради активната намеса на ДС тези господа в последствие бяха интернирани из цялата страна и изгонени после зад граница” – пише Ибрахим Кърпачев за това време. След експулсирането от страната на Зайнеб Ибрахимова и Юсуф Бабечки работата се поема от Али Стивасаров (сега в Турция), Хасан Бялков (сега в САЩ) и Ибрахим Кърпачев. Те проследяват събитията през април и май с мюсюлманите и информират за тях световната общественост чрез дипломатическите мисии в България, както и чрез големите независими радиостанции.

По време на събитията членовете на дружеството нееднократно подчертават, че се нарушава законността и че действията на българските власти се явяват нарушение на Международната харта. Отговорът на властите са нови репресии. На 26 май 1989 г. са задържани шест души, пет от които от дружеството: д-р Константин Тренчев, Николай Колев, Антон Запрянов, Тодор Гагалов, Хасан Бялков и Христофор Събев. В тяхна подкрепа и с цел освобождаването им всички членове на дружеството участват в щафетна гладна стачка. Снежана Николова и други съмишленици съберат подписи за освобождаването. По повод стачката са арестувани за кратко време (един–два дни) всички активисти на Дружеството.

През юни 1989 г. Румен Воденичаров, Костадин Георгиев и Драгомир Цеков изпращат писмо до акад. Сахаров, като описват политическата обстановка в страната и събитията около мюсюлманското население, както и репресиите срещу шестимата задържани от ДС. “Ударите на репресивния апарат следват един след друг. Ето защо, уважаеми Андрей Дмитриевич, ние Ви молим да издигнете Вашия авторитетен глас в защита на арестуваните български правозащитници и в защита на гражданските права на българските турци. Ние Ви уверяваме, че нашето дружество осъжда насилието и се бори за равенство пред закона независимо от политическия, социалния и религиозния статус на българския гражданин.” (Бюлетин на НДЗПЧ - №2)

Успоредно със събитията по изселническата кампания през май секретарят на дружеството – по това време Коста Георгиев – лансира идеята за образуване на обединена опозиция под името на Съюз на демократичните сили от съществуващите по това време опозиционни организации. “Екогласност” и Клуба за гласност и преустройство обаче отказват да влязат в съюз с такива организации като Независимото дружество за защита правата на човека, “Подкрепа” и Комитета за защита на религиозните права и духовни ценности, защото тези три организации изобилствали от политически затворници, а те били неопетнени граждани. Това осуетява образуването на СДС с няколко месеца.

През май 1989 г. се получават персонални покани към Илия Минев, Димитър Томов, Христофор Събев и д-р Тренчев за участие в Конгреса за човешките права в Източна Европа на 2-3 юли в Париж. Илия Минев е поставен под домашен арест, на Христофор Събев не е дадена виза, д-р Тренчев е арестуван на 25 май на път за френското посолство, а Димитър Томов е взет запас. “За да осуетят заминаването ми, Държавна сигурност в тясно сътрудничество със специалните отдели на армията ме взеха запас в поделение 18980, гр. Станке Димитров, където бях под наблюдението на офицер от военното контраразузнаване и заместник–командира по политическата част. Престоях 45 денонощия.” (Димитър Томов, в. ”Демокрация”, бр. 113, 1991) Вместо поканените с правителствен самолет за участие в конгреса заминават представители на Клуба за гласност и преустройство – Чавдар Кюранов, Блага Димитрова, Петко Симеонов и Юри Бахнев като представител на Комитета по правата на човека на Константин Теллалов.*** Като представител на НДЗПЧ на конгреса остават членовете му, които са експулсирани зад граница – Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, един от първите членове на Дружеството.

На конгреса в Париж Петър Манолов изнася доклад за репресиите над мюсюлманското население и над членовете на Дружеството. Въпреки че световната общественост е информирана какво става в България, репресиите към мюсюлманското население и към членовете на НДЗПЧ продължават. Али Стивасаров и Ибрахим Кърпачев следят събитията. Продължават принудителните изселвания във вътрешността на сраната, както и изпращането на 50 души през септември на принудителен концентрационен лагер във военния полигон в Сливница.

През лятото на 1989 г. е подета инициатива за смяна на Илия Минев като председател. Коста Георгиев казва, че предложението за смяна е направено на Плевенската панорама пред няколко човека. Решението е взето в дома на Владимир Кръстев през юли 1989 г., малко преди заминаването му във Франция, от т. нар. Софийска група (има и снимка): Костадин Георгиев, Григор Симов, Владимир Кръстев, Рут Леви, Стефан Савовски, Васил Костов, Мариана Златева, Димитър Томов, Волен Сидеров, Драгомир Цеков, Коце Иванов и Магда Георгиева. Румен Воденичаров не присъства, а Илия Минев изобщо не е уведомен – нито за събирането, нито впоследствие за решението на тези 12 души Румен Воденичаров да бъде председател на дружеството, “защото няма съдебно минало, направил е кариера, женен и подходящ човек да представлява дружеството пред западната общественост”. (От интервюто с Коста Георгиев) За секретар е избран Константин Георгиев, за зам.-председател – Димитър Томов, а за координатори са посочени Григор Симов и отец Димитър Амбарев. Илия Минев оставал като почетен председател или така са се опитали да го представят по-късно. “След края на май 1989 г., когато започва натискът срещу етническите групи, в дружеството настъпи разцепление. През юли 1989 г. в квартирата на Владимир Кръстев в София (на чийто балкон е направена снимката) беше гласуван новия председател на дружеството – Румен Воденичаров. Кой ти знаеше какво ще стане после. Софийската група беше се разраснала, вече се оформи като водеща. Тук се пишеха декларациите, които “Свободна Европа” излъчваше, тук се взимаха и основни решения. Групата на Илия Минев не признаваше председателството на Воденичаров” – пише Волен Сидеров, който е участвал в това събрание (в. ”Демокрация”, бр. 113, 1991 г.)

Междувременно Владимир Кръстев е подготвян от хора от Външното министерство за шпионска дейност в чужбина. Официално той отива в емиграция. В началото на август 1989 г. паспортът му е готов и той заминава за Франция с 900 долара, дадени му от ДС. Във Франция се добира до Петър Бояджиев и му признава всичко. 900-те долара преди месец (юни 1991 г.) са дадени на Марта Савова да ги внесе там, където намери за добре.

Опарен от ефекта на една открита злостна кампания, който е обратен, по време на изселническата кампания, смехотворно наричана в пресата "екскурзия" до Турция, комунистическият режим този път си върши работата подмолно в отбрани среди. Това се прави чрез специално издавани бюлетини за различни кръгове на обществото, където информацията е подадена според предназначението си. Например тя е една за военните и МВР, друга за партийните организации, трета за открити партийни събрания, т.е. за масова заблуда. Целта на тези бюлетин е да настройват и противопоставят българския и турския етнос. След като властта не може да се справи с обстановката в страната, предизвикана от самата нея, се прилага принципът “Разделяй и владей!" Правят се опити вината за това, което става в страната да се припише на емигрантски организации, в чужбина. "Нашето поделение, а вероятно и всички други, получава всяка сутрин бюлетин, предназначен за строго определени формации като армията и милицията. От бюлетина ни се четяха отделни откъси с цел да ни настройват определено срещу турската нация. Силно впечатление ми направи случаят, в който в три поредни дни в седмицата, по време на развода в 7. 30 ч., от командира на полка (майор по чин) ни бе четено, че всички тези безредици имат един и същи център и той се намира в гр. Марсилия - Франция, и се организира от българския емигрант Петър Бояджиев, който в най-скоро време трябва да бъде убит. Висшият офицерски състав дори беше много възмутен, когато разбра, че този човек е все още жив. Думите на командира бяха приети като нещо нормално, но на мен ми се запечата дълбоко в съзнанието, защото от присъстващите там над 500 войника само аз знаех кой е Петър Бояджиев” – споделя Димитър Томов за времето юни - юли 1989 г., когато е взет запас (в. ”Демокрация”, бр. 113, 1991 г.) В тези бюлетини продължава злостната клеветническа кампания срещу опозицията, но тя е насочена най-вече срещу НДЗПЧ като организация, която се противопоставя на изселническата кампания.

По-нататък усилията на дружеството се насочват към събитията около Екофорума. Това е единственият шанс съпротивата срещу комунистическия режим да се види от западни представители. Делегати са няколко души от НДЗПЧ и други неформални организации: Ибрахим Кърпачев, Пламен Даракчиев, Иван Денчев, Георги Спасов, Магдалена Георгиева и др. От НДЗПЧ до Екофорума е изпратено обръщение, с дата 16 октомври 1989 г., в което се говори за екологичните и човешки е проблеми, чийто източник е един и същ - сталинската система на управление. “До екологичните проблеми, нашите общества стигнаха през железния пристъп на хора, тръгнали по пътя на прогреса с оръжие, необременени с учена премъдрост, избавени от разума, свободата, от жалкия абстрактен хуманизъм и религиозните ценности в името на конкретни цели и блага. Стихията на разрушението, манията за гигантски империи, бездната вяра в правовия път към бъдещия земен рай - през революции, войни, отмъщения, страдания и подтисничество - това беше пътя на нашата система към екологичната криза. И не можеше да не стигнат до нея тези, които с всички сили искаха да изпотрошат земята под краката на своите селяни и да премахнат Бога от небето над тях, превръщайки ги в крепостници, промишлени плебеи, безимотни и бездуховни парии" - се казва в част от това обръщение.

На 13 октомври 1989 г. за Екофорума като кореспондент на “Свободна Европа” пристига г-жа Румяна Узунова. Тя е посрещната от активисти на неформалните организации. Среща с нея се провежда в дома на Георги Спасов. След срещата на улицата е задържан Ибрахим Кърпачев, един от най-активните участници в събитията около Екофорума. Пуснат е с предупреждение, докато се провежда Екофорумът да не стъпва в София (тогава той живее в Радомир).

Първата организация, която призовава да се проведе официален митинг-събрание, е НДЗПЧ. Той е предвиден за първите дни на Екофорума пред Народната библиотека "Кирил и Методий". Чрез намесата на ДС митинг-събранието принудително е преместено в Южния парк. Така за дълго време Южният парк става място на опозицията. Там се провеждат и другите митинги–събрания по време на Екофорума, които се превръщат в традиция. Така всяка събота от края на октомври до март 1990 г. може би от 11 часа НДЗПЧ провежда своите сбирки. Много често те са съпроводени със силна духова музика, заглушаваща ораторите, а най-"любознателните" слушатели, чието постоянно присъствие е "скрито" под вестниците, са цивилните от политическата милиция. Тези сбирки се превръщат в своеобразни беседи по правата на човека и по основните принципи на демокрацията, като всеки има възможност да изкаже своето мнение.

Другото важно събитие по време на Екофорума е отслуженият от Христофор Събев водосвет и двете панихиди в църквата “Св. Димитър” за загиналите и боледуващи по вина на екологически катастрофи и промишлени аварии. Присъствуващите активисти от Дружеството Стефан и Николай Савовски, Ибрахим Кърпачев, Владо Карадимов, Волен Сидеров, Коста Георгиев, Пламен Даракчиев, Драгомир Цеков и др. раздават значки с емблемата на НДЗПЧ (първи вид емблеми) ДС не пропуска събитието.

Докато в Южния парк Държавна сигурност има за задача само да слухти, то местата с компактни маси мюсюлманско население са блокирани. Проверяват се всички, които влизат в тези райони. Вземат се мерки да не се изнесе истината за възродителния процес. Въпреки всичко чужди делегации се организират да посетят тези райони. Предварително са уговорени срещи с тях. Предприетите арести на отделни лица трябва да предотвратят срещите. МВР търси. Ибрахим Кърпачев в Радомир, за да го задържи. Вероятно някой е подшушнал за намеренията му да се срещне в Гоце Делчевско с чужди делегации. Той успява да се измъкне дегизиран от дома си и да стигне в родното си село Лъжница. Там също се крие дегизиран. Американската делегация идва един ден по-рано. Те са научили, че на следващия ден чужди делегации няма да бъдат допуснати в тези райони. Срещата между Кърпачев като представител на дружеството и делегацията (Тед Занг - адвокат-експерт към "Хелзинки уоч"; Джери Лейбърт - директор на "Хелзинки уоч" и преводач – българин, живеещ в Швеция) се провежда в плевня-обор под непрекъснатия "музикален" съпровод на обикалящите коли на МВР. След като чужденците излизат на улицата, документите им са прибрани “за проверка" от МВР. Връщат ги след повече от половин час.

На другия ден Кърпачев е задържан от ДС. Карат го в Радомир и му правят обиск. Същевременно му е връчена заповед за неотклонение за 6 месеца от Радомир. При обиска у него са намерени много документи и материали срещу комунистическия режим: документи на неформални организации; документи срещу "възродителния" процес 1984 г. и събитията по изселническата кампания през 1989 г.; статистика на членската маса на НДЗПЧ, точна информация за Североизточна и цяла България за т. нар. "екскурзия" до Турция; списъци на интернираните от Родопския и Пиринския край във военния полигон в гр. Сливница. Срещу него е заведено следствие. На 11.XI.1989 г. то е прекратено, но мярката за неотклонение остава. Нарушава я сам за срещата с Жакоби.

На 3 ноември 1989 г. от "Екогласност” е организирано шествие за връчване на петицията до Народното събрание срещу проектите за Рила и Места. В него участва целият актив на дружеството от София и част от актива в страната.

Няколко седмици (около три) след падането на режима на Тодор Живков, т.е. след "Дворцовия преврат"; в България пристига г-н Даниел Жакоби - президент на Световната федерация за защита правата на човека. Той се среща с активисти на НДЗПЧ, а също така и с голяма част от членовете на дружеството и представители на опозицията в България. Срещата е проведена в кино "Петър Берон". Освен приветствието на г-н Жакоби там се изнасят два доклада: "Престъпниците в униформа" от Янко Янков и критика на конституцията от позицията на Международната харта за правата на човека от Ивайло Кутов. На тази среща са приети и няколко решения: да се постави въпросът за освобождаването на политическите затворници в България (тогава около 200); да се изпрати искане до Народното събрание то да поиска извинение от Чехословашкия парламент за участието на България в агресията на Варшавския договор през 1968 г. На тази среща е организирана подписка за освобождаване от затвора на всички съдени по т. нар. "възродителен" процес. Пак на тази среща се налага позицията за възстановяване на имената. Отправено е искане за отмяна на чл. 273, 108 и др. от НК.

В периода ноември - декември 1989 г. се провеждат редица прояви, организирани от НДЗПЧ или съвместно с други организации. На 14 (15) ноември е насрочен първият митинг на опозицията в България, но той се провежда на 18 ноември. Какво е наложило неговото отлагане? 0т известно време се говори за "дирижирана опозиция", а г-н Тренчев пред Националната конференция на дружеството от 20 юли 1991 г. каза, че само НДЗПЧ и КТ "Подкрепа" не са създадени от ДС. На 14 ноември 1989 г. в дома на Николай Хайтов (който се намира под дома на Андрей Луканов на ул. “Латинка” № 8) се провежда тайна среща на Андрей Луканов с активисти на Клуба за гласност и преустройство и Екогласност. Само един от участниците в срещата е признал за нея Николай Василев, който си излиза с Блага Димитрова заедно. А останалите участници като Желю Желев, Петко Симеонов, Петър Берон, Александър Каракачанов... мълчат! Защо? Какво е ставало на тази среща?****

Въпреки отлагането на 14 ноември пред храма “Св. Александър Невски” дружеството самостоятелно си провежда митинг.

На 18 ноември 1989 г. се провежда първият митинг на опозицията. На този митинг Илия Минев, създателят на първата опозиционна организация в България, не е допуснат да говори. От името на НДЗПЧ на трибуната е Румен Воденичаров, а Желю Желев и Петър Берон се грижат да бъде извикана милиция и да не бъде допуснат Илия Минев до микрофона.

На 19 ноември 1989 г. в Южния парк пак се обсъжда идеята на Коста Георгиев за обединената опозиция. Спират се на предложеното от него име Съюз на демократичните сили. На 7 декември в мазето на БАН осем политически организации, едната от които е Независимото дружество за защита на правата на човека в България, го учредяват. *****

В края на ноември и началото на декември започва акция на дружеството за освобождаване от затвора на Коце Иванов, осъден заради лозунги на работното му място като “С Тодор Живков назад” и др. Снежана Николова организира събиране на помощи за семейството му.******

В края на ноември и началото на ноември, след срещата с г-н Жакоби, Ибрахим Кърпачев заминава за Гоце Делчевско да организира митинг на дружеството. Хасан Бялков поема да предаде съобщението на западните радиостанции. Митингът се провежда на 16 декември 1989 г. на стадиона в гр. Гоце Делчев. Като говорители на него присъстват д-р Константин Тренчев, Румен Воденичаров, Чавдар Кюранов, Деян Кюранов, Иван Денчев, отец Амбарев и др. Там са и някои други членове на дружеството от София. На него се събират над 20 000 души от цяла България. Говорят още и пълномощниците на НДЗПЧ за отделните области като Али Стивасаров и Моамед Пилев. Митингът завършва с гласуването на резолюция от 10 точки, "като последната гласеше, че ако в десетдневен срок на посочения адрес не бъде върнат отговор на резолюцията, ще организираме денонощна вахта или постоянно присъствие около Народното събрание до удовлетворяване на исканията ни" (Ибрахим Кърпачев). Отговор не е върнат и столичани си спомнят за продължилото две денонощия постоянно присъствие преди новогодишните празници на хиляди хора, които скандираха "Върнете ни имената". На втория ден Народното събрание взе решение и хората се разотидоха по домовете си.

Декември 1989 г. и януари 1990 г. е времето, когато дружеството се разраства много и започват да се образуват териториалните групи. За София групите се създават от Васил Костов, който още преди Екофорума е председател на софийската група. Неин говорител е Методи Недялков, а секретар – Георгий Лунд. Това са хората, които заедно с Воденичаров представят дружеството на Кръглата маса. Те елиминират от участие в нея Коста Георгиев и други по-стари членове. По тяхна инициатива се подготвя Национална конференция на дружеството.

На 17 февруари 1990 г. в София се провежда първата Национална конференция на НДЗПЧ в България. Още при самата си организация тя е манипулирана от групата на Румен Воденичаров. Целта е на тази конференция да се ограничи присъствието на поддръжници на Илия Минев. Поканите са персонални и се подготвят и изпращат от секретаря на софийската група - Георгий Сергеевич Лунд, гражданин на СССР. От групата на Илия Минев покана получава само той. На тази конференция с приемането на Устава на дружеството Румен Воденичаров започва да изпълнява целите си (или задачите на ДС) една по една. Той цели да бъде отстранено дружеството от политическата опозиция с по-далечната цел по-късно да бъде отделено от опозицията въобще и да се превърне в държавно учреждение, което да се занимава с молби на граждани или да оправя нарушената от съда социалистическа законност. Пряко на конференцията се цели да се отстранят хора като Коста Георгиев, Драгомир Цеков и Димитър Томов, които се занимават с активна политическа дейност. По силата на един от членовете на Устава те са принудени да се оттеглят от ръководството на дружеството. След шестчасов скандал и след непрекъснатите нападки и обвинения от страна на Румен Воденичаров към Илия Минев в тоталитаризъм, той напусна конференцията, впоследствие и отец Амбарев, организациите от Пловдив и от Плевен. От този момент нататък конференцията тръгва "спокойно”. Единственият кандидат за председател остава Румен Воденичаров, а почти целият му екип влиза в ръководството. Зам.-председатели стават Васил Костов и Методи Недялков. Секретар на НДЗПЧ - Георгий Лунд, а в Управителния съвет бяха избрани Ибрахим Кърпачев, Магдалена Георгиева, Ива Благоева, Али Стивасаров, Моамед Пилев. В Контролната комисия влизат Сашо Стоянов, Веселин Петков и Владо Вутов.

След тази конференция пловдивските организации не могат да се примирят с направените манипулации и през март 1990 г. в Пловдив организират конференция, на която вземат решение Румен Воденичаров да бъде изключен от дружеството, а Илия Минев е избран за председател на НДЗПЧ в България. Конференцията се оказва нелегитимна по липса на кворум, а Илия Минев в това време е в САЩ. Това довежда до отделяне на пловдивските групи (12-16 на брой) след изборите като самостоятелно НДЗПЧ със самостоятелна регистрация.

В продължение на няколко месеца дейността на дружеството се изразява в действия на отделни негови представители от името на НДЗПЧ. Управителният съвет не функционира и не се свиква от Румен Воденичаров. Той не се допитва до никого, а всичко, което говори или прави, е от името на дружеството. Самият Управителен съвет е разделен на две: антуражът на Румен Воденичаров и тези, които са против тях. Несъгласните с Румен Воденичаров биват отстранявани от него. Така например е отстранен от присъствие на Координационния съвет на СДС Васил Костов. Всички трябва да се съобразяват с Воденичаров. Веселин Петков, Сашо Стоянов и Александър Кацарски изпращат поздравителна телеграма за независимостта на Литва до Ландсбергис. Тя е прочетена на митинга пред съветското посолство, в което в момента бил Желю Желев (при съветския посланик) и той се бил изпотил три пъти заради телеграмата и трябвало да си сменя костюма. Затова Воденичаров и неговата сянка Лунд вдигат скандал на инициаторите на телеграмата, като им казват, че се намесват във вътрешните работи на СССР.

Поради липса на Управителен съвет, който да се събира да обсъжда проблемите, Сашо Стоянов изготвя сам и изпраща до Народното събрание прокламация от името на НДЗПЧ за отмяна на ергенския данък, жителството и адресната регистрация като нарушаващи човешките права.

Анализирайки дейността на Румен Воденичаров, Радослав Ненов, Георгий Лунд, Методи Недялков и Магда Георгиева в дружеството, Контролната комисия стига до извода, че тя е насочена срещу целите и принципите на организацията. През март 1990 г. те подемат инициатива за свалянето на Румен Воденичаров като председател. Изпращат изводите си до КС на СДС, откъдето парират дейността им за след изборите.

На митинг, организиран от ФНСД, за махане паметника на Ленин, е поканен да говори някой от НДЗПЧ. С това се наема Сашо Стоянов. Речта, която ще изнесе там, е поискана писмено ден по-рано. На следващия тя е забранена и не е произнесена. Това е остра реч срещу Ленин и пагубното му влияние върху човечеството - за червения терор, за унищожаването на другомислието. Кой играе ролята на цензор? Кой в България има интерес от цензурата? Защо във в. “Демокрация” има теми табу? Кой определя кои да бъдат тези теми? Могат да се зададат още въпроси, но те ще останат без отговор.

От април усилията се съсредоточават около подготовката и провеждането на изборите. Няколко човека анализират избирателния закон и в анализа посочват, че в законопроекта има нарушения на човешките права и по-специално на избирателното право, тъй като самият закон би създал предпоставки за лишаване на доста хора в чужбина от избирателно право и създаване на условия за фалшификации и манипулации на изборите. Този анализ е изпратен в Координационния съвет на СДС, в Народното събрание и в посолството на САЩ.

Румен Воденичаров определя кои ще се кандидатират за изборите, без да се съобразява с мнението на останалите. Той подрежда имената на кандидатите така, че да могат да влязат той и антуражът му - Методи Недялков и Георги Липовански, които после минават към други партии. Имената на Ясен Златков и Васил Костов се оказват толкова назад в софийската листа, че влизането им във Великото народно събрание е мираж. Заслуга за подреждането на имената в листата на СДС за София има и Петко Симеонов, който вмъква свои хора, и то на места, където влизането им като народни представители е сто процента осигурено. По стечение на обстоятелствата Ясен Златков влиза по-късно на мястото на Желю Желев, а после влиза и Васил Костов (в началото на 1991 г.)*******

По време на изборите с помощта на членове на НДЗПЧ и на КТ "Подкрепа" в изборните секции трима души (Сашо Стоянов, Александър Кацарски и Веселин Петков) анализират резултатите от над 1400 секции и изготвят доклад със следните изводи: изборите са тотално манипулирани и 8-10 процента от местата на БСП във ВНС са в резултат на фалшифициране на самите изборни резултати. Никоя официална българска институция не приема този доклад, а НДЗПЧ и КТ "Подкрепа” остават единствените организации в България, които не признават резултатите от изборите, а оттам и ВНС. Този анализ е широко разпространен до международни организации - Европейския парламент и Съвета на Европа.

След изборите отново се подема инициативата за сваляне Румен Воденичаров и антуража му от ръководството на дружеството. На 14 юни 1990 г. няколко души - от Управителния съвет Васил Костов, от Контролната комисия Веселин Петков, Сашо Стоянов, Владимир Вутов и активисти на НДЗПЧ (Пенчо Бинев, Александър Кацарски и Даниела Дончева) изготвят обръщение до всички групи в страната, в което правят хронологичен анализ на действията на Румен Воденичаров. Анализът започва от конференцията на 17 февруари 1990 г. - отстраняване от нея на някои хора, минава през съглашателската политика на Воденичаров, довела до катастрофалния спад на популярността на НДЗПЧ, принизяване на организацията в СДС, действията му покрай изборите, париране на дружеството и отклоняването му от същинска правозащитна дейност, за посещението му в САЩ и т. н. Този анализ е изпратен на всички групи в страната. Усетил какъв ще бъде ефектът от това обръщение, Румен Воденичаров решава и свиква Национална конференция.

Конференцията се провежда на 7 юли 1990 г. в един малък клуб (за около 50 души) и съвсем не е национална. Свикана е с цел “да разобличи разколническата дейност на Контролната комисия и всички други, които не са съгласни с него”, т. е. целта е да се освободи от хората, които не са “негови". Междувременно в залата не са допуснати Николай Колев–Босия, Стефан Савовски (един от основателите на НДЗПЧ), някои други представители, журналисти, както и групата на Илия Минев, която почти целия ден стои пред клуба. След прочитане на доклада на Контролната комисия, по настояване на голяма част от присъстващите в залата, е поискана оставката на Румен Воденичаров и целия Управителен съвет. Виждайки обрата на събитията, под предлог, че има интервю в телевизията, той и антуражът му напускат конференцията. Така тя не завършва своята работа.

По инициатива на групата на дружеството в община Подуяне и на всички софийски групи се свиква нова конференция, която се провежда на 28 юли 1990 г. На нея целият Управителен съвет е свален, отстранени са хората на Румен Воденичаров и е избрано ново ръководство. По силата на промени, извършени в Устава се избират трима съпредседатели: Николай Колев, Васил Костов и Ясен Златков. В Управителния съвет влизат Ибрахим Кьрпачев, Ал. Кацарски, Ариф Айхан, Муса Билялов, Чолаков и Ани Зографова. В Контролната комисия са преизбрани всички стари нейни членове, като с увеличаване на броя им влизат Недялко Немски и Иванка Савова.

След отстраняването на Румен Воденичаров от НДЗПЧ той замразява членството на организацията в СДС. Въпреки настояването от новия Управителен съвет за размразяване на членството, дълго време Петър Берон не обръща внимание. Едва след заплахата, че ако продължава така, дружеството ще излезе от СДС, членството е размразено. Много време ще мине, докато представителите на дружеството ще започнал да бъдат изслушвани и тяхното мнение ще се взема пред вид от КС на СДС.

След конференцията дейността на НДЗПЧ се съсредоточава в правозащитни действия, които обаче не са на нужното ниво. Разрешават се конкретни случаи на правонарушения, но не се мисли за повече, а дейността на такава организация трябва да бъде насочена “към превръщането на България в правова държава, т. е. в държава, управляваща се с дълго действащи закони, а не с временни укази и наредби. Основна задача на дружеството е защита на накърнените права на гражданите в България. Крайната цел е стъпка по стъпка националното ни законодателство да се приведе в съответствие с Международната харта за правата на човека и в частност с нейните два пакта: Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, ратифициран от НРБ още през 1970 г”. Цитирах една рекламна листовка на дружеството, разпространявана през 1989-1990 г., която точно определя какви са целите и задалите на НДЗПЧ, защото не всички помнят и знаят.

Във времето до следващата конференция дружеството участва в прояви на СДС, изразява становището си по различни въпроси: подкрепя студентската стачка, негови членове активно участват в “Града на истината" (Григор Симов, Димитър Амбарев, Марин Котаров, Силвия Атанасова и др.) Влезлите по-късно депутати във Великото народно събрание Ясен Златков и Васил Костов представят защитават позициите на дружеството по различни въпроси.

На 23 март 1991 г. се провежда редовната годишна Национална конференция на дружеството. Синдромът “досиета” и сътрудници на ДС или както го определя писателят Георги Марков, “най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на Държавна на сигурност", не я отминава. След неколкочасови разправии и взаимни обвинения, е направен изводът, че "всички сме потопявани в червената боя, кой по-малко, кой повече". Променя се Уставът и е избрано ново ръководство, което просъществува три месеца; съпредседатели - Васил Костов, Александър Кацарски и Николай Колев; Управителен съвет - Ибрахим Кърпачев, Сашо Стоянов, Ясен Златков, Николай Савовски, Владимир Карадимов, Стефан Вълков.

В обществено–политическия живот през това време настъпват промени, които засягат и самото дружество. Тридесет и девет депутати излизат от ВНС в знак на протест срещу манипулациите и изготвянето на една комунистическа конституция. Сред тях са Васил Костов и Ясен Златков. След подписването на конституцията Ясен Златков взема участие в гладната стачка на депутатите. Много членове на дружеството също организират гладна стачка в подкрепа на гладуващите депутати и против подписването на конституцията. С това те изразяват несъгласието на дружеството с тази конституция.

Излизането на списък във в. “Факс” на депутати, сътрудничели на ДС, присъствието на името на Васил Костов в него предизвиква съмнения в него, макар той да го отрича устно. След връчване от Управителния съвет да бъде направена проверка с председателя на парламентарната група, в която са нашите депутати, и той да представи документ, че не е сътрудничел на ДС, Васил Костов не идва повече в дружеството (от обида или защото твърдението във в.”Факс” е истина. Другият съпредседател - Николай Колев - рядко идва в дружеството, а Стефан Вълков живее в провинцията и по-рядко може да участва в заседанията или решенията на ръководството. Така Управителният съвет е работил в намален състав.

В това време на дневен ред излиза въпросът за възстановяването единството на НДЗПЧ в България, което в това време е на три части: Независимо дружество за защита на правата на човека в България със седалище гр. Септември, председател Илия Минев с печатен орган в. “Свободно слово”; т. нар. "Пловдивско дружество”, което е под същото име - НДЗПЧ в България, но е със самостоятелна регистрация в гр. Пловдив; и НДЗПЧ в България със седалище гр. София (казано условно), към което е голямата част от членската маса и е съучредител на СДС. Водят се преговори с Пловдивското дружество и с дружеството на Илия Минев.

Друг въпрос, който възниква във връзка с процесите на разцепление в СДС на отделни политически формации и във връзка с подготвянето на ново политическо споразумение между организациите, е въпросът за създаване на политически клуб на дружеството или да се политизира силно организацията. Този въпрос се налага от стремежите на някои партии и техните ръководители в СДС и по-конкретно “СДС ЦЕНТЪР” да отстранят някоя и друга организация под предлог, че не е политическа, и съотношението девет към пет рязко да се промени. По този начин под техните удари попадат НДЗПЧ в България, КТ "Подкрепа", Комитетът за защита на религиозните права и духовни ценности като чисто хуманитарни организации с правозащитни цели. Всички тези въпроси могат да се решат само от Национална конференция.

Националната конференция се провежда на 20 юли 1991 г. в София. 39 групи не изпращат представители, а Илия Минев и представители на неговото дружество не присъстват изобщо, защото не са им изпратени покани. На конференцията се възстановява единството с пловдивското дружество. Политизирането на организацията и създаването на политически клубове е отхвърлено с мнозинство. Конференцията избира ново ръководство. Направените промени в Устава засягат управителните органи. Приема се да има един председател, двама заместници, секретар и членове на Управителния съвет. Избират се областни представители, които са членове на разширения Управителен съвет. Контролната комисия остава от пет души. За председател на НДЗПЧ е избран (от разширения УС) Николай Колев. Негови заместници са Ясен Златков и Сашо Стоянов. Секретар на дружеството, въпреки отправените в края на Конференцията съмнения към него от Петрана Стоева за "изчезнала" кореспонденция, а от отец Димитър Амбарев, че "служи на много господари", остава Ибрахим Кърпачев. Като членове на Управителния съвет влизат нови хора: Мария Николчева, Снежана Николова, д-р Предов, Коце Иванов, Данчо Младенов. В Контролната комисия са избрани: Севдалина Бозукова, Лиляна Генчева, Петрана Стоева, Силвия Атанасова и Николай Андреев.

От ръководството на НДЗПЧ, избрано на последната конференция, зависи какъв ще бъде обликът и пътят на първата опозиционна организация в България. От него зависи как ще разреши един въпрос, зададен от Илия Минев в интервюто, което проведох с него на 11 юли 1991 г. и който въпрос той неведнъж е задавал и в пресата: “Кой създаде Независимото дружество за защита на правата на човека в България? Защо откраднахте датата, мястото и името на дружеството?" На практика тези въпроси са отправени към сегашните ръководни органи на дружеството. Струва ми се, от тях зависи въпросът за пълното възстановяване на единството на Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Само тогава подобни въпроси ще станат излишни и след време историците ще могат да напишат за действията на една мракобесна сила - Държавна сигурност - чиято сянка все още заплашително виси над обществено-политическия ни живот, която е успяла да разцепи организацията, но не е могла да попречи за възстановяване на нейното единство, защото е претърпяла морален, политически и физически крах.

Иска ми са завърша историята с думите на Владимир Кръстев: “На мен са ми известни имената на доста от тези, които ДС изпрати в дружеството. Убеден съм, че те трябва да имат своя шанс да излязат от тази грозна машинация.” (в. ”Демокрация”, бр.113, 1991 г.) Владимир Кръстев го прави достойно.

 

Искам да изкажа благодарност на Петрана Стоева за предоставените материали; на Сашо Стоянов за помощта, оказана при подреждането на фактологията на събитията и за материалите, за които нмах друга информация; на Марин Котаров за предоставените материали. Голяма благодарност на Илия Минев за двучасовото интервю и цялото течение на в. “Свободно слово”. За изясняване на някои периоди и събития през това време ми помогнаха интервютата с г-н Константин Тренчев, с г-н Костадин Георгиев; разказът на Ибрахим Кърпачев, а също така разговори с Николай Савовски и допълнения, направени от него. Въпреки настойчивото искане за повече материали, които се намират в различни членове на НДЗПЧ, както и снимки, те не ми бяха предоставени.

Изложението не претендира за пълнота. Това е работа на историците. Ако пропуските някъде са големи, те се дължат на липса на информация от участниците в тези събития.

За да се постигне пълнота и повече гледни точки за едно събитие, е необходимо разказът на всеки участник в него. За съжаление много от създателите и първите членове на дружеството са емигрирали или са експулсирани от страната: Божидар и Минка Статеви с двете си деца са в Ню Йорк; Едуард Генов със съпругата си и двете си деца е в Сан Франциско; Екатерина Маркова с двете си деца е в Ню Йорк; д-р Христо Сватовски също е в Ню Йорк; Цеко Цеков е в Австрия; отец Благой Топузлиев е във Виена; Петър Манолов е в Париж; Владимир Кръстев с Рут Леви и детето й са във Франция (Марсилия); Хасан Бялков е в САЩ; Али Стивасаров е в Турция и т.н. Списъкът може да бъде много дълъг. Извън страната са и организаторите и двигателите на протестните акции на мюсюлманите срещу изселническата кампания през април – май 1989 г.

 

Материалът е написан въз основа на следните източници:

1.”В защита на правата на човека в България”, 1989 г., Македоно–български научен институт “Св. Климент Охридски”, Детройт, Мичиган – САЩ.

2. Писмо от Цеко Кръстев Цеков от март 1991 г.

3. Григор Симов, “Кратки, нередактирани спомени за изпращането на “открито” писмо–апел”, 26.04.1991 г.

4. Информационен бюлетин /на НДЗПЧ в България/, № 2, ноември 1989 г. София

5. В. “Свободно слово”, бр. 1-8, 1991 г.

6. “За държавна сигурност няма държавни граници”, в. ”Демокрация”, бр. 113, 1991 г.

7. “Обръщение на членовете на Управителния съвет, Контролната комисия и активисти на Независимото дружество за защита на правата на човека до всички членове на дружеството”, 14 юни 1990 г.

8. Съобщение /за проведена конференция на 7 юли 1990 г./ от 9 юли 1990 г.

9. Интервю с г-н Илия Минев от 11.VІІ.1991 г.

10. Интервю с г-н Костадин Георгиев от юли 1991 г.

11. Интервю с г-н Константин Тренчев, проведено на 26 юли 1991 г.

12. Интервю с г-н Ибрахим Кърпачев за изселническата кампания през май 1989 г., събитията около Екофорума и новогодишните празници.

13. Разговори с Николай Савовски.

14. Разговори със Сашо Стоянов.

 

* Текстът е писан през 1991 г. Включен е в сборника "Началото", 2008, съст. Калин Йосифов, издание на фондация "Желю Желев". В него има грешки от фактическо естество, вероятно продиктувани от политическите страсти на времето. Не е възможно по всички да се внасят уточнения и допълнения. Под линия са направени най-общи бележки само по няколко разминавания с фактите. - Бел.Омда.

^** Очевидно И. Минев. Бел. ред.

*** За Париж пътуват поканените от организаторите на конференцията Блага Димитрова, Копринка Червенкова и Петко Симеонов като членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. (Желю Желев, също поканен, не е пуснат от властите.) Четиримата са включени в програмата на конференцията с доклади. Участието на тримата не е за сметка на никой друг. Бел. на Омда.

**** Срещата е организирана по инициатива на Блага Димитрова. В дома на Хайтов освен споменатите присъстват още Йордан Василев, Едвин Сугарев, Валери Петров, Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, професор Иван Николов, фотографът Николай Генов. Луканов прочита пред всички писмото на Петър Младенов до Тодор Живков, което по тогавашни твърдения на ръководството на БКП е сложило началото на оттеглянето на Живков. Присъстващите поставят въпрос на Луканов защо не са поканени представители на Независимото дружество и на Подкрепа. Всички напускат дома на Хайтов заедно. За тази среща има на десетки други места достатъчно подробни разкази от присъстващите. Тук разказът за нея е много произволен. Бел. на Омда.

***** СДС е учредено в Заседателната зала на Института по социология на ул. "Московска" 13А. Организациите-учредителски са десет. Бел. на Омда.

******Помощи за семейството на Коце Иванов изпраща през цялата 1989 година и Клубът за подкрепа на гласността. Бел. на Омда.

Линкове

• Факсимилета и документи - ИЗТОЧНИК: http://democrata92.blogspot.com/2011/01/blog-post_7282.htm