Горан Благоев: Пътят на общото очакване^*

Горан Благоев е историк, макар че много хора го считат за богослов. Защото по думите му „църквата не е занаят, а призвание”. Благодарение на седмичния ефир на предаването "Вяра и общество" вече пета година той говори за вярата. В настоящия ни разговор вярата е погледната като общ път на различните вероизповедания у нас – път, осеян с обща мъка и общо очакване.

Вашата докторска дисертация е посветена на курбана при мюсюлманите, но той се практикува и от православните у нас. Бихте ли разказали повече за тази обща практика?

Курбанът е част от една религиозна практика, която се среща в много традиционни култури и е свързана с кръвното жертвоприношение. Звучи малко страшно, но е факт – човешката цивилизация от дълбока древност познава този ритуал. И монотеистичните религии не правят изключение. Жертвени животни са колени в най-голямото култово средище на евреите – Йерусалимския храм. Книгата Левит от Стария завет съдържа много точни описания на различните кръвни жертви, принасяни от древните юдеи. Например думата, с която обозначаваме най-голямото изтребление в човешката история през ХХ в. – това на евреите в нацистките концлагери – „холокост”, всъщност обозначава древноюдейската жертва „всесъжение” или „всеизгаряне” – когато жертвеното животно напълно се поглъща от свещения огън на храма и димът се издига до Бога.

По-късно кръвното жертвоприношение става едно от петте задължения на мюсюлманите. Всеки изповядващ исляма, който отиде на хаджилък в Мека, завършва своето поклонение с принасянето на курбан. По времето на това поклонение целият мюсюлмански свят чества Големия празник на жертвата, който у нас е известен като Курбан байрам. За мюсюлманите коленето на жертвено животно е израз на вярата и покорството им пред Бога. Затова се казва, че не кръвта, месото и кожата на курбана стигат до Аллах, а доброто намерение на мюсюлманина и желанието му да сподели принесеното с бедните и близките – това е същинският смисъл на курбана, а не яденето на месо. При християните нещата стоят по-различно. Христос учи, че Бог не се нуждае от коленето на животни, защото иска от нас не жертви, а милост – към всяко живо същество. Новият завет ясно посочва, че последната изкупителна жертва в света е самият Христос – с кръвта си, пролята на Кръста, той изкупва цялото човечество и хората след това вече нямат нужда да изкупват греховете си, като колят жертвени агнета или телци. За християните жертвата е всяко усилие да надмогнеш себе си. Затова и масово практикуваните у нас курбани опорочават християнството и нямат нищо общо с него.

Какви са общите пътища на вярата между християни и мюсюлмани в България?

Общите пътища тръгват от общия корен на християнството и исляма – Стария завет. Когато в едно село мюсюлманите ти говорят за пророка Ибрахим, или Муса, а пък съседите им – християните, за Авраам или Мойсей, става дума за един и същ библейски код, за едни и същи пророци. В предаването "Вяра и общество", когато водя разговор за общите корени на християнството и исляма, много често излъчваме материали за един или друг старозаветен пророк. Особено любим ми е Авраам/Ибрахим, който е нашият общ праотец. Преосмислени чрез народната вяра, тези библейски образи изграждат един от елементите на съжителството между хората от двете религии и помагат по-лесно да се приемат различията. Затова често в смесените райони ще чуете да ви казват, че разликата между християнството и исляма е тънка колкото една лучена люспа – толкова е просто това сравнение, че е непостижимо в мъдростта си... Мисля си, че нашите религии не разделят, а свързват хората. Никога няма да забравя думите на един ходжа от Родопите – не е страшен вярващият човек, страшен е безверникът. Защото дали ще си християнин, или мюсюлманин, Бог те учи на едно и също – да помагаш на изпадналия в беда и да не правиш лошо никому. Осъзнавайки общите религиозни ценности, започваш да възприемаш нормално другостта и различието.
 
Има ли други измерения това съжителство?
Съжителството по нашите земи е родено и от общите нужди, общите проблеми и несгоди. Бедствието или трагедията не отделят християни от мюсюлмани. Затова през последните години често се организират общи курбани – било за дъжд, било срещу някакво премеждие, както например в Момчилград, когато една година хората се стреснаха, че стават много катастрофи с млади хора. Ходжата чете молитва на половината животни, свещеникът – на другата, а после всички заедно сядат на трапезата. Всички страдат еднакво. Така както всички по един и същ начин обичаме и се радваме. И всички еднакво очакваме от Бога здраве и сполука...

Та тази обща съдба, белязана от много превратности, е изградила здрави основите на съжителството между различните конфесии по нашите земи. Затова аз употребявам думата „съжителство“ и не обичам думата „толерантност”, която основно свързваме с търпимост. Ще рече, не те харесвам, но те търпя, за да не стане по-лошо и да се хванем гуша за гуша. Докато в съжителството има споделяне и съобщност. Струва ми се, хората от смесените райони имат именно съжителство, а не толерантност. И голямото изпитание на Възродителния процес го показа добре.

Като студент участвах в много експедиции – разговаряли сме със стотици мюсюлмани за какво ли не, включително и за преименуването и Голямата екскурзия. И нито един от тях не се оплака, че е предаден или пострадал от съсед християнин – когато е трябвало да продават на безценица къщите и стоката си, за да се изселят в Турция, местните българи не са се полакомили да трупат имот по този подъл начин. Това е била мълчаливата им съпричастност към страданието на техните съседи – турци, което бе причинено от тоталитарната ни държава. Големият проблем на българското междуетническо и междурелигиозно съжителство обаче е все още липсващият диалог между духовните лидери. Мечтая си един ден да видим как патриархът и главният мюфтия са седнали заедно и обсъждат проблемите, еднакви и за двете общности. Дори само веднъж в годината – пак не е малко. Та наркоманията, агресията, разпадането на семейството, изоставянето на деца – това са проблеми, от които еднакво са потърпевши и християни, и мюсюлмани.

Интересно е, че и при двете вероизповедания има усещане за дистанцираност в отношението към всички онези обикновени хора.

Така е за съжаление. За тях религиозните лидери често се сещат, когато трябва да търсят подкрепа в едно или друго котерийно боричкане. Показва ни го и сега конфликтът в Главното мюфтийство, който продължава да бушува. Той е предизвикан от политически и финансови интереси, а не от желанието да служиш по-добре на общността си. Не по-различно е в църквата – някои митрополити се държат безнаказано като феодали, на които всичко е бащиния – и църковните имоти, и свещениците, и миряните. Интересуват се повече от кесиите ни, отколкото от душите ни. И им е по-изгодно да живеят в архиерейската си обезпеченост, отколкото с проблемите на хората. Много често хора, които търсят пътя към храма, стигат единствено до затворените му врати – безразличието и чиновническото поведение на някои свещеници отблъскват безвъзвратно такива хора от вярата. Достатъчно е да видиш безизразните им лица, когато отслужват опело, за да осъзнаеш, че църквата за тях е занаят, а не призвание.

Кое може да разпознаем като автентичен път към храма?

Когато говорим за автентичното християнство, най-верният отговор, колкото и да е банален, е това, което ни учат Христос и светите отци на вярата. Две много прости неща ни е казал Христос: „Аз съм пътят, и истината и животът”, а също и: „Възлюби ближния като самия себе си и обичай врага си.“

Но докато не осъзнаем съдържанието на тези думи, няма да разберем какво е автентичното християнство. Христос не е казал да строим величествени църкви и катедрали, храмове със златни кубета, нито някой да се облича в скъпи одежди, за да му служи. Това са наслоения на цивилизацията, плод на човешкото тщестлавие и суета, които често скриват Бога от хората.

Автентичното християнство наистина е живот – не само в неделя или на празник. А ежедневие. Постоянно да действаш и мислиш така, сякаш Христос е пред теб. И целта на твоя ден, на седмицата ти, кулминацията на живота ти в Бога да бъде неделята – когато, помирен със себе си и със света, ще дойдеш в храма, за да изживееш пълното си съединяване с Бога във великото тайнство на светото причастие. Само че днес ние ходим на църква най-често за да измолим решаване на проблемите си, да искаме от Бога благоденствие тук и сега, и много малко се замисляме, че освен здраве за себе си и близките си имаме нужда да молим единствено за спасението на душите си и да се уповаваме на него в делата си. Защото за всичко останало Бог има грижата и ако нещо не се случва така, както искаме, то не е, защото Небесният ни Отец не ни обича, а защото по-добре от нас знае какво ни е нужно и какво не. Това съвсем не означава, че когато християнинът възлага грижите си на Бога, проявява безотговорност в света. Не. Това просто е животът във вярата, че има някой, който е над теб, който може всичко и те обича.

----------------------------------------

* Автор: Деница Езекиева, "За хората", бр. 282

http://www.zahorata.com/news/282/1254