1. Прочее, изглежда, че същинската история на тракийската диаспора започва през бронзовата епоха. Времето от средата на III хилядолетие до XII—XI в. пр. н. е. може да се раздели на два периода, като първият е до средата на II хилядолетие, а вторият — от нея насетне.

Ранният период се характеризира с началната организация на икономиката и на поселищния живот, което обуславя и началната диференциация в недрата на патриархално-родовата община; тогава се зараждат и възможностите за по-късния развой.

Късният период на прототракийското общество се отличава с появата на най-древните държавни институции, персонифицирани почти изключително от племенния вожд и раздвижени слабо от неговата примитивна администрация.

В древногръцките земи, където всички тези белези са извънредно ярки — може би защото познанията ни за тях са несравнимо по-богати и пълни, — аналогичният период от късния бронз носи названието „микенски". За улеснение, което е оправдано от идеята за сходната типологизация на социалното развитие, при траките може да се употреби същият термин.

В такъв случай ще получим домикенски и микенски период на прототракийското общество.

2. От археологическо гледище следващият период съвпада с началото на желязната епоха за всички европейски и малоазийски части на тракийската диаспора; то се датира приблизително към XII— XI в. пр. н. е.

Тази граница е начало на сравнително дълъг етап, през който навсякъде се извършват коренни промени предизвикани от въвеждането на желязото.

Трансформацията преобразува  поселищната система; поражда и частични вътрешноплеменни размествания, съпроводени най-вероятно и от инфилтрацията на групи, които слизат от североизток. Племена или групи от племена стигат чак в Троада, някои от прототракийските изчезват и местата им се заемат от пришълци; през първите столетия на I хилядолетие пр. н. е. и витинците най-после заемат отвъдния бряг на Пропонтида. В основни линии етногенетичният процес едва сега е привършен и затова е правдоподобно да се говори за същински траки от този момент насетне.

Същинските траки окончателно заемат географския ареал на диаспората от епохата на писаната история: Карпатско-Балканската зона със Северозападна Мала Азия и басейна на Пропонтида, станало вътрешнотракийско море, а така също и различни пунктове от Източното Средиземноморие, Кавказко-Черноморския басейн, Двуречието, Египет, Северна Африка и римските провинции. Тези пунктове ще набележат периферията на диаспората, в която траките ще се появят само като повърхностни компоненти в качеството си на военнослужещи, роби и др.

Етно-демографските и обществено-икономическите изменения между XII—XI и VIII—VII в. пр. н. е. стимулират постепенното разпадане на патриархално-родовата общинна структура и появата на териториалната съседска община, която е по-видна в изворите за населението от южните предели.

Преходът не може да стане едновременно по цялата обширна територия на диаспората и той е много по-дълъг за отдалечените райони или за онези, които са изолирани от водни площи, от пустеещи пространства или от недостъпни планински вериги. Ето защо преходният период се изживява най-бързо — поне както гласят досегашните ни познания — в югоизточните и в югозападните крайща на южнодунавските земи и във Витиния. където се оформят и най-рано засвидетелствуваните държавни обединения към средата на втората половина на VI в. пр. н. е.

3. Следващият период от развитието на диаспората е най-изясненият от извороведско гледище, той е наситен със събития и по негово време трайно се установява мястото и ролята на тракийската народностна общност в гръко-римския свят. 

Периодът се разполага между VII—VI в. пр. Хр. и началото на II в. пр. Хр. сиреч от предкласически тип със съответствуващите му държавни институции до покоряването на Дакия от император Траян и до окончателната интеграция на тракийската диаспора в римската провинциална система. 

Това е времето, през което тракийската диаспора достига върха на своя политически и културен живот и постепенно упада за сметка на настъпващия противник.

В 74 г. пр. Хр. Никомед III отстъпва в дар витинското си царство на Рим, в 46 г. от н. е. в Южна Тракия изчезва последната династия и областта окончателно се превръща в провинция, в 106 г. от н. е. съпротивата на даките е прекършена.

Именно през I в. от н. е. римляните полагат основите на властта си в карпатско-балканските земи. През периода, който ни интересува, тракийски етнически елементи се разсейват в много посоки извън народностното си ядро, но те по правило остават групирани и не проникват в дълбочината на заварената социална среда.

4. От началото на II в. до 272—320 г. от н. е. са приблизителните граници на сравнително спокойното време, през което тракийската диаспора е обхваната от администрацията на Ранната Римска империя. Подетата урбанизация в съжителство със селските общинни порядки, а така също заселването на преселници от други, предимно източни провинции, търговската и занаятчийската дейност общо обуславят частичната елинизация и романизация на завареното население. 

През 272 г. император Аврелиан изоставя Дакия и отново връща отбранителната линия на Дунава, защото не е повече в състояние да удържа целостта на държавата си, разяждана от вътрешна криза и пронизвана от външни нападения; през 330 г. император Константин Велики основава Константинопол. Тези две събития, ще бъдат от извънредно значение за  тракийската диаспора, тъй като те поставят началото на последния период от нейния исторически живот. 

5. Този период е късноантичният и трае до VI в. или до окончателното настаняване на славяните в Карпатско-Балканската зона. Животът на тракийската селска териториална община продължава, понеже земеделското производство е нужно на Константинопол и тракийският етнически елемент е все още добре засвидетелствуван.

Но заедно с това както в Дакия, така и в южнодунавските и в малоазийските територии на диаспората започва силен процес на народностни смешения, белязани и от борбата между езичеството и християнството; представителите на тракийската диаспора в нейната периферия — да речем, в Египет — изчезват напълно, макар че някои тракийски имена се запазват и през VII в., но вече само като наследен антропонимичен компонент. 

Етническите промени през IV—VI в. приемат неизбежно местни особености на север и на юг от Дунава и в басейна на Мраморно море, които не накърняват обаче крайния резултат. В южнодунавските предели траките от късната античност не са вече нито Омировите, нито дори Тацитовите траки. Макар и езикът им да е бил все още говорен, траките от тази епоха вече са съставлявали неделима част от тукашното късноантично население, което е било както етнически, така и културно силно обагрено заради особеностите на провинциалния си живот под близо шест столетия римска власт.

Историческата приемственост между античността и средновековието специално в южнодунавските територии се изразява и по линията на постепенно включващите се в новата държава оцелели ранновизантийски градски центрове, но по линията на контактите в селските земи. Приемствеността между късноантичните траки и славянобългарите едва ли се изявява в явления и връзки от базисен характер; сега засега тя е по-очевидна в културно-религиозната област и особено в езическия аспект на славянското християнство.

Този опит за генерална периодизация на историческото развитие на тракийската диаспора представлява несъмнено една обща работна хипотеза. Уточнявания и евентуални изменения може би ще се наложат както поради бъдещата методологическа разработка на тракийската проблематика, така и поради новонамерен изворен материал, който сигурно ще бъде предимно от археологическо естество.

(Със съкращения от Александър Фол, "Политическа история на траките", С., 1972 г., стр.160-163, снимките са от alexandrovo.com)