Той е роден през 1928 г. в Пловдив.

Талантлив философ и естет, проф. Паси има изключителен принос за приобщаването на българската култура към върховите постижения на европейската философско-естетическа и литературна мисъл (Монтен, Кант, Хегел, Шопенхауер, Ницше, Томас Ман и т.н.).

Преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски", гражданин с висок морален авторитет, Исак Паси е човек-институция в българския интелектуален живот и харизматичен наставник на поколения университетски възпитаници.

По-важни трудове: "Трагичното", "Смешното", "Немска класическа естетика", "Към философията и живота", "Мисли и мислители".

Починал на 13 август 2010 г.

--------------------------------------------

Мария ДИНКОВА, Vita Activa, Повест за Исак Паси, С.,2012 г., стр. 9-12

"Ще нахвърля все пак няколко биографични бележки, почти като за канцеларски документ.

Роден е през 1928 г. в Пловдив. Прадядо му по бащина линия - пловдивският търговец и банкер Елиезер Калев - е един от най-забележителните български евреи патриоти. Като човек със значително влияние в рамките на Османската империя - член на Пловдивския областен съвет и на търговския съд - той съумял да окаже голяма помощ на българското националноосвободително движение.

Баща му - Соломон Паси, беше виден адвокат, а освен това вицеконсул на Испанската република в Пловдив. Живееха в една незабележителна стара двуетажна къща в центъра на града, със среден за тогавашните пловдивски мерки обем. Вътрешната уредба бе съвсем обикновена, без особен комфорт. Децата бяха две - той и no-голямата му сестра. Баща му и майка му бяха умерено религиозни.

Голямото събитие на първите години от живота му е един подарък от баща му - илюстрована Библия за деца на български език, издадена през 1937/1938 г. От малкото томче с твърди сини корици, което той пазеше до края на живота си, започва неговият същински, особен и внушителен житейски път. Много скоро, още съвсем малък, още в преддверието на юношеството Исак взема в ръце и пълния текст на великата книга. Библията му дава усещане за историята, познание за безсмъртното в човешките дела, мащаб за собственото му мислене, подтици за движението на собственото му въображение, представи за вечни метафори, понятия за мъдрост и за морал. Библейските събития, библейските притчи и библейските пророчества, от които поникват изключително важни корени на европейската култура, ще го подготвят за бъдещата му собствена мисия.

Четиринадесетгодишен се увлече в четене на библиотеката „Безсмъртни мисли" (В България тя се издаваше от Светослав Славянски): Волтер, Русо, Монтен, Кант, Паскал, Макиавели, Конфуций...

Същевременно имаше и химически увлечения. („Дори имах вкъщи една съвсем примитивна лаборатория, но при един дилетантски опит, при който едва не подпалих старата дървена къща, където живеехме, разбрах, че това не е за мене.")

Преходът от детството към юношеството на Исак премина с жълтата давидова звезда на ревера на ученическата му куртка или шинел, която - по силата на приетия през 1941 г. Закон за защита на нацията - бе задължен да носи, за да е видимо, че е евреин, т.е. дискриминиран индивид. Беше обречен да изгори в пещите на някой от концлагерите в Полша или Германия. Една нощ през февруари 1943 г. полицаи нахлуха в дома им и завлякоха всичките му обитатели заедно с други no-издигнати еврейски семейства в двора на еврейското училище. Скоро след това бе събрано цялото пловдивско еврейско население, за да бъде отведено към местата за унищожението му.

Още през нощта обаче - достолепен в черното си расо, брадат и разгневен - в двора на училището мълниеносно се появи пловдивският митрополит Кирил, за да обяви, че поема защитата им и да се закълне по съответен на свещеническия му сан начин:

- Чада мои, бъдете спокойни! Българската православна църква няма да ви изостави!

По-нататъшната история на спасяването на българските евреи е известна.

Шестнадесетата година на Исак съвпадна с края на фашизма у нас. В еуфорията на отхвърлянето на онова кърваво варварство Исак се свърза с левите идеи и с леви младежки организации. „И не защото „времето беше такова"; а още по-малко поради корист или лична изгода, аз бях искрено убеден в правотата на марксизма и в това, че бъдещото му принадлежи."

Исак беше вторият по ред председател на философското дружество в Първа пловдивска мъжка гимназия, основано през 1945 г. През 1948 г., още незавършил висшето си образование, бе назначен за преподавател в школата за подготовка на кадри към областния комитет на Съюза на народната младеж. По същото време стана организиран комунист, т.е. член на БКП (Българската комунистическа партия).

Едва прехвърлил двадесетата си година Исак вече беше име за пловдивската общественост, тъй като умееше да говори пред публични събрания с чар и компетентност, с блестяща и заразителна убеденост. Записала съм дословно в бележника си един фрагмент от възпоменателните ни разговори за тази страница от далечната му млада активност:

„В Пловдив се опиянявах от това, което правех. Не пропусках нито една възможност да говоря пред каквато и да е аудитория. Сега, след като съм прехвърлил осемдесетата си година, се опитвам да дам морална оценка на този свой стремеж да се изявявам. Съзнавам, че освен всички идейни подбуди, освен че бях силно мотивиран да действам в защита на избраната от мен кауза, бил съм подвластен и на известна суета. Впрочем, младият човек трябва да бъде донякъде суетен. Но ако тогава някой би ме упрекнал в суетност, без да му кажа, че се чувствам оскърбен, щях да престана да му говоря."

След като завърши юридическия факултет на Софийския университет Исак стана преподавател по диалектически и исторически материализъм в пловдивския висш медицински институт „И. П. Павлов". През 1957 г. защити дисертация за придобиване на научната степен кандидат на философските науки (д-р по философия). От 1958 г. е преподавател, по-късно доцент и професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски", където остана до пенсионирането си.

От 1973 г. паралелно с университетските си задължения започна да изнася доброволно (не по служба, а така да се каже на обществени начала) всички тегоби по осъществяването на едно грандиозно дело - библиотеката „Естетика и изкуствознание". От края на осемдесетте години поде едно още по-грандиозно - библиотеката „Класическо наследство" на издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски". В последните си петнадесет години подари на българския читател чрез издателство „Захарий Стоянов" няколко комплекта събрани и избрани съчинения на велики европейски философи.

През последните си месеци подготвяше издаването на текстове на Цицерон. Последната издадена от него книга излезе една седмица преди смъртта му.

От 1956 г. е женен за д-р Лилия Узунова. Животът на тази забележителна жена с Исак Паси е възможна тема за самостоятелно литературно размишление и описание. Самата тя - силна като личност, силна и като професионалист - е постижение на българския женски характер.

Децата му са две. Синът му Соломон Паси е известен политик. Дъщеря му София е професор по биология в тексаския университет (САЩ).

Исак Паси почина в София на 13 август 2010. Преди това нареди на близките си да бъде изпратен само от семейството си, без поклонение, без надгробни слова и каквито и да било ритуали. Стил..."

-----------------------------------------------

С решение на Академическия съвет на СУ „Св.Климент Охридски” от 18 май 2011 г., Протокол №14, аудитория 41 в Ректората беше наименована „АУДИТОРИЯ ПРОФ. ИСАК ПАСИ”. В тази аудитория проф. Паси четеше лекциите си, както и цикъл от лекции, посветени на Юнг, Унамуно, Ницше, Сьорен Киркегор - нещо изключително за 80-те години. Тези лекции бяха посещавани от широк кръг слушатели: студенти от различни факултети и университети;  интелектуалци от различни обществени сфери и на всякакви възрасти.

  ***От пресата - В памет на проф. Исак Паси

"Отиде си един истински учен - един от най-брилянтните философи сред родените и работили в България.

Неговите лекции бяха истински празник за студентите, а книгите му се разграбваха мълниеносно, веднага след излизането им." ... 

Георги Коларов, 14.08.2010, http://news.ibox.bg/news/id_463673922/

 *Слово на доц. Искра Цонева в памет на проф. Исак Паси - словото е произнесено при официалното откриване на учебната 2011/2012 година, 29 септември 2011 на адрес:

www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/filosofski_fakultet/novini/slovo_na_doc_iskra_coneva_v_pamet_na_prof_isak_pasi/

"Вместо сбогом на проф. Исак Паси: Апотеоз на виното!..." -10.02.2010 г.,  e-vestnik

“Апотеоз на виното”

Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.

И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен - илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!

И пак човекът - отделният и колективният (т. нар. човечество) - отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава - макар и временна - на мъките, тревогите, страданията (”Пиян дано аз забравя”), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.
Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си - когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те - опиянение и екстаз - могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.

Още в гръцката митология виното има “свой” бог - Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно - и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа - на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: “Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота” (”Три картини на виното”, 1911).

Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като - явно - римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.

През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното - дарът, с който боговете са дарили хората.

Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното - едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение - Раждането на трагедията - го противопоставя на другото също толкова съществено начало - на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.

Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им - виночерпеца Ганимед.

Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота - сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: “Моята кръв на новия завет” (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: “Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания” (5, 23).

Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби - илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.

Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия “Пирът” Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. “Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил… При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян” (”Пирът” 214а, 6-7, 220а, 2-6).

Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би - по-точно - отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари - “Естествена история”, макар че тя се появява още у Платон - “Пирът”).
Виното - както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано - повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която - от друга страна - е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.

Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, - “Три картини на виното” - “човекът е класифициращо животно” - още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.

Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание “Стадии на жизнения път” (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) - необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.

И тъй - пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека - най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.