ЧЛЕН НА БКП – Възловият въпрос на партизираното комунистическо движение е: кой и при какви условия може да бъде член на комунистическата партия? В споровете по тази точка се слага началото на болшевишката партия на Ленин. При управлението на БКП официално – всеки български гражданин можеше да бъде член на партията. Той трябваше: “да признава и в дейността си да се ръководи от Програмата и Устава на партията, активно да участва и да увлича трудещите се в строителството на развито социалистическо общество, да работи в една от първичните партийни организации, да изпълнява партийните решения и да плаща членски внос” (чл. 1, Устав на БКП, 1986). Кандидатстването за член ставаше със заявление и три препоръки от членове на БКП (най-малко с тригодишен партиен стаж, които познават препоръчвания най-малко от две години). ППО на общо събрание, в присъствието на кандидата, обсъждаше и го приемаше. Новоприетият се утвърждаваше от по-висшия партиен орган пак в негово присъствие.

На практика след 1956 година най-често партийното бюро заедно с административното ръководство обсъждаше и решаваше кого да покани за член на партията както от изявилите желание, така и от нищо неподизаращи хора. Самите формуляри, които се попълваха, се даваха само на поканени. Без покана не можеше да се кандидатства за член на БКП. Не беше безпроблемно, ако поканен откажеше.

След като се вземаше решение колко души да бъдат поканени, партийното бюро правеше постъпки пред по-висшата инстанция на БКП, откъдето даваха (или не) разрешение, в смисъл че “отпускаха бройки” за нови членове. А щом се отпуснеше бройката, понякога и преди поканата за членство, партийното бюро започваше проучването на кандидата. По партийни канали се събираха сведения от родното му място, от съседите, от бивши работни места и учебни заведения.

През това време кандидатът осигуряваше три препоръки от членове на БКП (най-малко с тригодишен партиен стаж, които го познават най-малко от две години). Трите препоръки и заявление-формуляр се предаваха в партийното бюро, което ги обсъждаше и насрочваше закрито партийно събрание на ППО. В присъствието на кандидата се четяха препоръките, бюрото докладваше, ако имаше особености, широко се обсъждаше личността на кандидата и с гласуване го приемаха. Новоприетият се утвърждаваше от по-висшия партиен орган пак в негово присъствие. Там му задаваха въпроси за устава на БКП, за нейните документи, за речите на Живков и други такива.

В БКП имаше особено наблюдение върху “социалния състав на партията”. Тя трябваше да си остане “работническа”. Затова приемането на физически работници беше облекчено. Щом някой добър работник изявеше желание за членство, вероятността да бъде приет беше голяма.

При интелигенцията (практически всички с висше образование и всички чиновници, сиреч офис-служители) приемането в БКП беше по-сложно. За тях се изготвяха списъци на кандидати за членове. Чакаха с години да им отпуснат “бройка”. А тази бройка се определяше от висшето партийно ръководство във връзка със “социалния състав” - съотношението между членовете от различни социални слоеве беше въпрос на висша политика.

В България, за разлика от Полша, никога не е имало проблем за привличане на нови членове на Комунистическата партия.