На 22 май 1976 г. тялото на 39-годишния Христо Банковски е намерено на тревата до дом №3 в почивната станция на журналистите край Златни пясъци. Поетът е бил в стая 902 на деветия етаж.

И днес (2012 г.), 36 години по-късно, няма ясен отговор на въпроса Банковски сам ли се хвърля от терасата, или неволно пада оттам заради ниския парапет и силното си късогледство.

 

 

 

 

Пред свои приятели той няколко пъти заявява, че ще сложи край на живота си. Подобни внушения има и в някои от стихотворенията му. Но никой не е вярвал, че ще го направи наистина.

Христо Банковски е роден на 8 август 1937 г. в Габрово. Родителите му са учители. Възпитаник е на Априловската гимназия, завършва българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски".

Една година учителства в Момчилград. Идва в София и става редактор във в. "Пулс", работи в БНР. Сътрудничи със стихове в много столични издания.

Приятелите му от онези първи години го помнят като стеснителен младеж, малко смешен с високата си очилата фигура и къдрокос перчем. Прякорът му е Кучето, защото има навика, като пише на машината си, да трака със зъби.

Банчо, както го наричат приятелите, е интроверт, обърнат навътре към себе си и не общува активно с колегите. Постепенно ще се превърне в горд и печален самотник.

Като студент Банковски минава през литературните кръжоци "Васил Воденичарски" и "Димчо Дебелянов". Както и през шумните литературни четения в прословутата 65-а аудитория на Софийския университет. Все още е времето на възторзи, радости и надежди, а младите творци вярват в любовта, в новия живот и в света, който един ден ще стане техен.

Метафори за "новото време" има и в стиховете на Банковски, но има повече болка, самота, страдание, неудовлетвореност. Неговият колега и приятел Йордан Милев разказва, че своя рецитал Христо винаги завършвал със стихотворението "Монте видео".

Ако не го рецитирал, аплодиращата го аудитория започвала да скандира името на стихотворението:

Всеки трябва да вижда
пред себе си планина -
в зелени, бели и сини
облаци да се люлее.
Тъй някога след дълго плуване
под тъжните платна
един моряк извика:
"Монте видео! Монте видео!"

През 1961 г. издава първата си стихосбирка "Рожден ден". Подарява една с автограф на приятеля си Йордан Янев и споделя:

"Знаеш ли какво ми струва тази малка книжица? Изтрих стъпалата на издателство "Народна младеж", докато се появи на бял свят. И станах лош. Избухвах в споровете с редактора, защото от ръкопис с 200 страници останаха 32. Изглежда, че в България само мъртвият поет е удобен... "

"Христо беше изключително талантлив, влюбен до без памет в поезията и нищо друго не го интересуваше - ни политика, ни обществен живот", казва поетът Матей Шопкин.

"Банчо беше истински поет и живееше като поет. Беше време на бездомие и безпаричие, време на първи книги и на литературни вечери. Бяхме безадресни, нелегални в столичния град. И двамата страдахме, че не сме софийски жители", пише в свой спомен Йордан Янев.

В онези години властта не се церемони с хората без софийско жителство. Не оставя на мира и младия поет. Няколко пъти милиционери го качват на автобуса и по етапен ред го отпращат към Габрово. Там той изчаква да мине известно време и пак се връща.

"Нали другарят Живков ни призова да бъдем повече сред народа! А най-много народ има в София. Защо ме гонят?", говори иронично пред приятелите си Банковски.

Настанява се нелегално в таванска стаичка на ул. "Чумерна" в къща, скрита в дъното на градина. За да се стигне до жилището му на тавана, се минава по стълби и тясна капандура.

В малката стаичка има само желязно легло, голяма карта на света, малка масичка с пишеща машина и един стол. Стаята му гледа към вътрешен двор, ограден с високи тополи. При най-малкия полъх на вятъра листата шумят и Христо казвал, че се чувства като в корабна каюта над морски вълни:

"Аз съм нощен човек и нощта ми носи неочаквани образи, картини и стихове", признавал поетът. В тази малка стаичка "точно под звездите" Христо Банковски написва петте си книги: "Рожден ден" (1961), "Откраднати дъждове" и "Далечен град" (1967), "Български календар" (1971) и "Мъжки години" (1974).

Банковски решава проблема с жителството по доста разпространен за времето си начин - чрез фиктивен брак. Жени се за софиянка и дори не "консумира" първата брачна нощ. Кумува му генерал от МВР срещу услуга - Христо да редактира партизанските му мемоари.

Но може би по-голяма мъка и страдание на поета носи неприемането му в Съюза на българските писатели. Пред Матей Шопкин дори заявява, че ако до 36-ата си година не стане член на СБП, ще се самоубие. Приемат го през март 1976 г. Той вече е на 39 години и има издадени цели 5 стихосбирки.

"Имам да черпя. Приеха ме за член на Съюза на писателите", казва Христо по телефона на своя приятел Спас Карафеизов.

В един спомен за него Карафеизов пише: "Ичо си беше бунтар по душа. Най-големият поет между планинарите и най-големият планинар между поетите. В съзнанието си съм запазил една негова мисъл от стихотворение, която ще цитирам по памет: "По-трудно е, когато човекът слиза надолу, отколкото когато се качва нагоре."

Христо е страстен планинар. Всяка събота нарамва раницата и тръгва към планината независимо дали грее слънце, вали дъжд или се стеле мъгла. Може би там е пречиствал душата си и се е зареждал с енергия? А може би е търсел онези "зелени, бели и сини облаци", които описва в "Монте видео"?

Въпреки че е със слабо зрение и почти не вижда в тъмното, Банковски изкачва върховете на почти всички български планини. "Христо силно недовиждаше, но от суетност не обичаше да носи очила", твърди Матей Шопкин.

Малко след приемането му в СБП през един мартенски или априлски ден на 1976 г. поетът Станко Михайлов среща Банковски в градинката срещу Военния клуб. Той върви бързо, леко приведен напред.

Пред Михайлов спира и, олюлявайки се леко , казва:
- Ще се убия, да знаеш! Ще се самоубия. Ти си много добър и честен човек, затуй искам да го знаеш. Няма да се оставя. Ще се убия, ще видите!

В книгата си "Тунелът" Красимир Георгиев пише: "Беше пролетна вечер. С моя приятел Христо Банковски пиехме червено вино в "Дълбок зимник", когато ме попита: "Можеш ли, поете, да опишеш смъртта си?"Час по-рано той описа смъртта си. А месец по-късно я намери."

В средата на април 1976 г. във Варна се провежда семинар по линия на ОИРТ - европейска организация на радиожурналисти, и Христо Банковски изнася специален доклад.

На 21 май вечерта е с поета Йордан Милев в малко барче до морето. Отпиват от бутилка варненски димят и си говорят за поезия. В полунощ се разделят с уговорката за среща в София. Йордан Милев му пожелава "лек полет", защото на сутринта Банковски ще пътува със самолет за столицата. Полетът му обаче се оказва съвсем друг. И последен.

Сутринта събуждат Милев с вестта, че Христо е паднал от деветия етаж. "Стаята му изглеждаше страшно празна - разказва Йордан Милев. - Един стих на поета изплува в съзнанието ми: "Има стаи, които приличат на пропасти..."

Точно такава пропаст ми изглеждаше тя, когато пристъпих към парапета на балкона и се наведох да видя посоката на един толкова тъжен полет. Долу на земята се белееха вестници, които покриваха малкия кръг трева, където само преди няколко часа е издъхнал поетът."

На бюрото в стаята има няколко бели листа. Недописани. До леглото е черно куфарче, може би приготвено за път. На Йордан Милев то му заприличва на черна кутия, която откриваме след самолетна катастрофа. В такива черни кутии специалистите по-късно търсят причините за аварията. Уви, в куфарчето няма нищо, което да обясни или разкаже за последните минути на поета.

Недопитата бутилка димят, която той е взел от барчето, е все така наполовина празна или наполовина пълна. Явно не е пил от нея. А е обичал да пие.

Върху листовете има стихове. Йордан Милев: "...Имаше недописани строфи за една болка, за едно късно пристигане в града, където той е обичал... Но любимото момиче го нямаше.

Няколкото варианта на първия куплет ми подсказваха чувството за мъчително раждане на спомена за нещо светло и далечно... По-нататък следваха многоточия... и недописани думи, навярно морето го е викало навън. Сякаш той не е имал време да си допише мисълта."

В черния бележник, оставен също на бюрото, освен ангажиментите му през следващата седмица има и една изрезка от в. "Вечерни новини". В нея пише за първата подготвяна в България екскурзия до Монтевидео. Между страниците тя изглежда като скътана мечта - да види планината отвъд океана, да посети столицата на Уругвай, чието име идва от оня моряшки възглас "Монте видео!" ("Виждам планина!").

На 5 януари 1981 г. под редакторството на Йордан Милев излиза книга, събрала най-хубавото от поета. Тя не може да има друго заглавие освен "Виждам планина". Три години след излизането й никой не търси хонорара.

Става ясно, че Христо Банковски няма никакви близки. Йордан Милев иска да ги дари на Габрово и с тях общината да поправи улицата, наречена на името на поета. Но тогава няма закон, който да разрешава такова дарение, и парите отиват в държавния бюджет.

Погребват Банковски в парцела на писателите в софийските гробища. На гроба му приятелите планинари поставят къс гранитна скала. Вместо кръст на нея е издялан красив еделвайс.

През 2003 г. костите на поета са изровени и кремирани. Пренасят урната с праха му в Габрово и я вграждат в родната му къща - на ул. "Христо Банковски" 13.

Пенчо Ковачев

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1486974