http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2008/06/13/513772_bog_da_vi_pojivi_mistur_dimitrov/?sp=0#storystart
Едно от правилата на Кърт Вонегът за писане на разказ е "Бъди садист. Без значение колко сладък и невинен е главният герой, постарай се да му се случат ужасни неща, за да може в края читателите да разберат от какво е направен."
Друга от инструкциите гласи, че всеки персонаж в историята трябва да иска нещо, било то само чаша вода.
Филип Димитров, министър-председател на първото демократично избрано правителство на България след падането на комунизма (1991-1992), лидер на СДС (1990-1994), постоянен представител в ООН (1997-1998), посланик в САЩ (1998-2002) и заместник-председател на Народното събрание (2005 - 2008), вече 15 години иска само едно нещо - България да стане нормална държава.
"Нормална държава е тази, в която всичко е разумно. В която властта си гледа работата, а всеки човек има правото върху собствения си живот. В която всеки, ако иска да има жилище, с цената на усилия и честен труд събира пари и си го купува. Държава, в която комунистическите лидери не трябва да се правят на религиозни, защото те по доктрина са атеисти. ... Властта в нормалната държава не е източник за лично облагодетелстване. В нормалната държава лекарят, търговецът, архитектът, учителят, работникът, фермерът получават повече от партийния лидер, политика или министъра. В такава държава искам да превърнем България." (юни 1991 г.)
"Той [Филип Димитров] не даде никакво смислено пояснение дори на често употребявани от него понятия като "нормална държава", пише в броя на вестник "168 часа" от 8 декември 1992 г. Материалът се казва "Правителството "Кенеди" играеше като психотерапевтична група" и представя Димитров като небалансирана личност със слаба воля, психични проблеми и силна зависимост от Америка и от двамата му съветници [Алекс Алексиев и Константин Мишев].
Статията е определена от редакцията като "фундаментална" и поради това - удостоена с препечатване в "24 часа".
Филип Димитров става любима жертва на таблоидите и на червения печат.
Заради по-сложния му изказ ("нямам основание да не очаквам безогледност"), някои започват да го наричат Дългото изречение. Известен е още като Фил, Ф.Д., Кенеди, Говорещият сфинкс, "ощипана госпожица", "луд", "неемоционален". Упрекват го в крайност на възгледите и на действията, прекалена толерантност и принципност, недостатъчна ефективност и излишно джентълменство. Сред недостатъците му попада дори фактът, че използва много "мисля че" вместо "убеден съм".
На 8 януари 1994 г. не друг, а безмилостната Маргарита Михнева съставя следната визитна картичка на Филип Димитров към интервюто си във в. "Ново слово": "Филип Димитров дойде като предизвикателство. Той смути представите за български политик - млад, интелигентен, говори тихо, знае чужди езици. Смее се, обича да общува с хората. Християнин. Употребява прилагателни. Не обижда, кротък е... И не можаха да му простят. Най-напред се подразни жълтата преса и го емна. Трябваше да го орезилят. В България не може да има по-различен човек от тълпата. Жълтотията влезе и се опита да просмуче всичко - и лицето му, и пола му, и семейството му, и мислите му. Те пишат вече 4 години, той не им отговаря."
Защото, както е обяснявал неведнъж, за своето поведение той отговаря пред Бога и пред историята... "ако те проявят интерес към мен".
Час по всичко
Филип Димитров е роден на 31 март 1955 г. в София. Баща му е богослов, а майка му поради събитията след 9 септември 1944 г. не успява да завърши образованието си и е принудена да работи в производството. През деня за Филип се грижи неговата баба, образована жена, математик. Тя го научава да чете, преди да тръгне на училище. (Източник - книгата на Нася Кралевска "Без заглавие".)
Завършва английската гимназия, а след това право в СУ. На въпроса кои са любимите му неща той отговаря: психиатрията, английският език и историята.
Като студент по право Филип Димитров се запалва по психология и психотерапия. Така през 1975 г. заедно с приятели - студенти по медицина, попада при психолога д-р Георги Каменов (впоследствие психоаналитик с частна практика в Ню Йорк). Лекарят оценява интереса му и го приема като един ог групата студенти, които обучава за психотерапевти.
В предаване на "Свободна Европа" от март 1991 г., когато Филип Димитров е обявен от радиото за личност на месеца, д-р Каменов разказва в ефир: "Интересуваше го как може да бъде по-полезен на хората и особено го интересуваше да изучи себе си и да може да бъде обективен, когато взима решение."
Самият Филип казва, че младостта му е започнала на 11 февруари 1973 г., когато е прочел първият психиатричен текст и е завършила на 25 септември 1985 г. - тогава е върнал ключовете си в регистратурата на първа клиника в Медицинска академия, където е работил като психотерапевт pro bono от 1978 г. до септември 1985 г.
Точно от тази подробност от неговата биография години по-късно се (из)ражда слухът, че му има нещо. Тиражирана многократно, въпросната глупост води до изявление на Българската психиатрична асоциация в края на 1992 г.: "Психиатрите няма да допуснат политическа злоупотреба с професията им. Удивително елементарна и просташка е логиката, че всеки, който е имал нещо общо с психотерапията, е вече съмнителен по отношение на психичното си здраве."
***
На едно място Филип Димитров казва, че писането на литература е средство за просвещение, за промяна на нещата. Той самият е автор на три исторически романа. ("Ибо живяха, Господи", 1991 г., "Истинската история за рицарите на кръглата маса", 1996 г., "Светлина на човеци", 2003 г.). Премиерата на първата му книга (писана 1986-1989 г.) е на 9 ноември 1991 г. "На нашия литературен хоризонт изгрява ново име", казва тогава Блага Димитрова. Енчо Мутафов смята Филип Димитров за "роден разказвач и блестящ романист". И още "ерудит в историята и църковните проблеми".
Нася Кралевска съветва всеки, "който иска да разбере Филип, характера и душевността му", да прочете неговите книги.
***
Може би най-важният ключ към личността на Филип Димитров е неговата вяра.
Дори речта му изобилства от вметнатите "за Бога", "ей Богу" и "Бога ми". А веднъж отговаря на злободневен въпрос по следния начин: "Опозицията, която ще имаме, е такава, каквато Господ ни е дал, и тя ще е на комунистическата партия, това е ясно."
За себе си той казва: "Не, не съм религиозен. Аз съм вярващ. Християнин, макар че уважавам вярата и на евреина, и на мюсюлманина, и на будиста... Вярата е нещо, което отмахва излишни бременна от нас. Чрез нея човек може да намери смисъл на живота си, който не налага непременно прекомерна жад, амбиция, не поставя човека пред необходимостта да се стреми да постигне неща, които може би не му прилягат."
Рицар без броня
Кое е най-неприятното нещо, което може да се случи на един нормален, градски човек, с хубава професия, разностранни интереси, интелектуална нагласа, морал и старомоден гардероб? Като че ли това да влезе в българската политика. И то в най-морбидните години на прехода от тоталитарна държава към демокрация.
Нищо чудно, че още в началото на кариерата му един западен дипломат отбелязва, че Филип Димитров прилича повече на британски, отколкото на балкански политик.
Д-р Хайнц Брамс, научен директор на Федералния институт за източноевропейски и международни проучвания в Кьолн, един от най-авторитетните анализатори на комунистическите и посткомунистическите общества, също констатира: "Нравствената безукорност на Димитров по-скоро засилва агресивността на критиците му. ...Филип Димитров съответства повече на западния, отколкото на българския свят."
Обществената биография на третия председател на СДС (след Желев и Берон) се събира в две кутии от Office 1. Това са медийните свидетелства за всички негови действия, речи, изявления. Работата с тях е много лесна - трябва да прочетете само първите материали от 1990 г., които цитират заместник-председателя на Зелената партия и участник на Кръглата маса от делегацията на СДС, Филип Димитров, и ще сте готови за изпит върху убежденията и принципите му, прозиращи в някое интервю от миналата седмица.
Ето един базов комплект от политически цитати на ранния (напълно валидни и за късния) Филип Димитров:
"Задачата е да направим България нормална държава, не съвършена."
"...В една нормална държава стремежът към поемане на властта е стремеж към поемане на отговорност за предприемане на точно определени мерки."
"Хаосът означава престъпност."
"...Нашите гаранции са преди всичко в европейските структури. При това ние схващаме Европа не толкова като географска реалност, колкото като философска и културна общност."
"За човешкото същество, за гражданина е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му наднича в спалнята, не му решава възгледите, не го учи как да живее."
Безспорният политически акт, с който Филип Димитров, "политик от чувство за дълг", ще остане в историята, е признаването на Македония като независима и суверенна държава на 15 януари 1992 г.
"Признаването на Македония освободи външната политика на България от двусмисленост и предотврати въвличането на страната в югославските войни", твърди журналистката Татяна Ваксберг. "Решението беше взето незабавно и радикално, в отсъствието на българския външен министър и с демонстративно пренебрежение спрямо обществените нагласи към Македония. Тогава масово се твърдеше, че Филип Димитров и заместник външният министър Стефан Тафров са превишили правата си. 16 години по-късно, след съпоставянето на факти от югославските войни и тогавашната българска позиция към конфликта се вижда друго: признаването на Македония, и то тъкмо с демонстрацията на неотложност на решението, е гарантирало единствената сигурна пропаст между България и двестате хиляди убити в Югославия", смята Ваксберг, автор на книгата "Милошевич и трибуналът".
"Обстановката беше много кризисна. България беше сама, изолирана. Гърция явно се противопоставяше на признаването - тя все пак ни е съсед, и то важен съсед - член на ЕС и НАТО. Вътре в СДС вече имаше сериозни разцепления, а Стоян Ганев, противник на Филип Димитров, който му беше наложен като външен министър, отсъстваше. Той изпрати от Германия една грама, с която се противопоставяше на признаването на Македония. Затова аз, който бях заместник външен министър и бях "за", помогнах на Филип Димитров с подготвянето на нещата. Решението беше само негово и той пое цялата отговорност. Понеже МС го упълномощи да постъпи както намери за добре, той отиде в парламента и каза, че България признава четирите републики [Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина], с което прояви сериозен характер и се държа като истински държавник", спомня си Стефан Тафров.
Според участници в събитията вечерта след историческия момент в парламента, президентът Желев (също в полза на признаването) се обадил на премиера Димитров и му казал приблизително следното: "Филипе, дори нищо друго да не направи твоето правителство, ти ще останеш в историята с това." И е бил съвсем прав.
От Боянските ливади към ягодовите полета
На 30 август 1992 г. Желю Желев свиква пресконференция на открито в резиденцията в Бояна. Той критикува правителството на Филип Димитров, че е обявило война на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации.
Това маркира началото на края на кабинета на Филип Димитров и ерозира бъдещето му като политически лидер.
Следва "най-гнусната инсинуация, дело на неуспелия царски съветник и тогавашен "разузнавач № 1" Бригадир Аспарухов за т.нар. македонска оръжейна афера" (по Борислав Гърдев, журналист на свободна практика).
Министър-председателят Филип Димитров иска вот на доверие. На 28 октомври 1992 г. мнозинството народни представители гласуват "против" и Филип Димитров подава оставка.
Тази оставка той винаги е носил в джоба си заедно с кутията Victory - "Като всеки уважаващ себе си политик и аз държа оставката в джоба си...." (1991 г.) "Всеки политик, който усети, че губи контрол над нещата, че те не вървят както трябва или пък някой желае оттеглянето му, би следвало да подаде оставка."..."В политиката има и не може да няма морал."
Днес Филип Димитров е все така отворен да обсъжда това финално действие, което голям брой привърженици на оригиналния СДС продължават да смятат за предателство.
"Казали са ти, че не те щат, че искат да те свалят. Има три месеца до момента, в който могат да го направят. В тези три месеца нито МВФ, нито Лондонският клуб искат да преговарят с теб. Има 30 души седесари, т.нар. група на мравките, несъгласни с политиката на правителството. От тази гледна точка вотът на доверие беше не само акт на мъжко достойнство и морал, но и най-разумният ход. Не всяко правилно решение води до успех. Това спаси СДС от разпад", казва Димитров.
Ами ако трябва да разкаже тези събития на някого, роден след 1990 г.? "Има два начина да се разкажат. Единият е да се разкаже, че България се е управлявала от един луд човек, който се е вкарал в конфликт с всички, неизвестно защо, и се е мъчел да направи някакви бели. И е трябвало да го спрат.
Другият начин е по-труден. Как с едно правителство, което не е съвсем кохерентно, си се опитвал да промениш България и да я направиш съответна на представата си за нормална държава. Това среща съпротивата на тези, които би трябвало да ти бъдат противници, и на тези, които би трябвало да ти бъдат приятели. Много е трудно да се обясни такова нещо. То опира в това какво всъщност си представят хората, когато започнат една промяна..."
Епилог
Филип Димитров се оттегля от политиката в края на този месец. Едно от последните неща, на които се посвети като парламентарист, е обсъждането в пленарната зала на Закона за конфликта на интереси.
От есента той ще преподава в университет в САЩ.
През годините авторът на прочутата фраза за нормалността на средата често споменава още две основни понятия - "кауза" и "дълг".
"Много от хулите, митовете и нещата, които смятам за неверни и непочтени по отношение на мен, ме дразнят. Цялата тази помия може да бъде изтърпяна единствено и само с чувството, че вършиш нещо наистина значимо. В момента, в който решиш, че това, което вършиш, не е толкова значимо или че може да го свърши някой друг, тогава този поток от омраза става непосилен. Това не е отчаяние, а реализъм." И още: "Политиката е поемане на отговорност. Единият крак отвън за мен е много важен. Това означава, че човек, след като изчерпи мисията си, може да направи крачката и да се върне там, откъдето е дошъл. Само така според мен може да има някаква почтеност в цялата тази работа." (1991 г.)
Думата има отново Стефан Тафров: "В някакъв смисъл упреците към него, че е изпуснал властта, са донякъде оправдани, в този смисъл, че той действително се държа като истински парламентарист, демократ и джентълмен. И в ненормална обстановка направи това, което се прави в нормална страна - поиска вота, защото не се чувстваше упълномощен да управлява и да извършва важни реформи без доверието на Народното събрание."
Трагично е, че най-големите достойнства на един знаков български политик продължават да бъдат смятани за не-български. Димитров мисли глобално и в бъдеще време. Не понася евтиния антиамериканизъм и антисемитизма. И до ден днешен смята, че има такова нещо като "Запада" - ценностите на един свободен свят. И онзи ден, и преди 15 години успява да докаже, че е по-добре да загубиш властта, отколкото дефиницията си.
Човекът, който би бил особено адекватен като депутат в Европейския парламент, отива да преподава на студенти курсове като "Парламентарни практики и процедури" или "Дипломация на източновропейските страни след падането на Берлинската стена".
Остава само да си пожелаем довиждане (а не сбогом). Защото този път си отива не просто момчето - отива си нормалността.
*God Bless You, Mr. Rosewater, or Pearls Before Swine е роман на Кърт Вонегът, издаден през 1965 г.