Историята е пълна с парадокси.

Един от тях (писал съм и друг път за него) – Нюрнбергският процес, на който са осъдени нацистките престъпления срещу човечеството. Общо интерпретиран като особен символ на победилата справедливост и възродената човещина.

Какво му е справедливото (ако говорим за пълна, а не за половинчата справедливост)? Къде му е човещината (ако не я отмерваме само за едни)? Къде е необходимият баланс на разрушените морални императиви?

В Нюрнберг убиецът Джугашвили съди убиеца Шикългрубер. На трибуната на обвинението стърчи и убиецът Труман, изпарил няколко месеца преди това два японски града, барабар с бебетата. Та те всички са за бесилото. До един.

Разбира се, този процес е символичен, носител на някаква поука и някаква надежда. Но там реално не справедливостта осъди несправедливостта, а просто победителите осъдиха победените. И толкоз. Първа крачка към катарзиса.

Така или иначе, безспорен факт е, че през Втората световна война Русия е била мощен съюзник на западната цивилизация (в битката на Антифашистката коалиция срещу Оста). Както впрочем и през Първата световна война (в битката на Антантата срещу Централните сили). За огромно съжаление и разочарование на антикомунистическата патология сред менталните девианти, и най-вече сред мухлясалите отломки от някогашните почитатели на синеоките рицари и Лили Марлен, както и техните генетични или идеологически наследници.

Това, разбира се, не променя оценката за тоталитарните престъпления в Съветската империя, не снижава патоса на категоричното отрицание и осъждане. То просто изисква прецизен исторически поглед върху събитията от отминалите десетилетия, изисква диференциран конкретно-исторически подход към тяхната интерпретация. Едно е същността на тоталитарния квазикомунистически режим, друго е реалната му роля в определени геостратегически катаклизми.

Не е сложно. Но не е изгодно за фашистите!

Кои са фашистите? Онези, естествено, които мразят антифашистите. Които отхвърлят антифашизма в интернационалните и регионалните му измерения. Сред тях, вярно, има и заблудени, има и неосведомени, има и неориентирани. Мотивационен двигател на цялото профашистко движение все пак е илюзията, че точно сега – в идеологическата каша на сбъркания преход, омесила „комунизма” с антифашизма - е дошъл моментът на жадувания исторически реванш.

Стотици паметни знаци станаха обекти на първосигнална омраза и агресия. Паметникът на Съветската армия, примерно, не е гавра с паметта на загиналите в ГУЛаг и милионите репресирани. Той увековечава реалния принос на руските военни части във великата битка с фашизма. Това е. Именно като израз на тази човешка благодарност се извисяват паметници на съветската армия във Виена (елегантен), Берлин (грозен) и други европейски градове.

Окупирала била родината, ау! Окупирала е фашистка България (и не ми пробутвайте тъпия селски номер с паническото монтиране на бутафорния Муравиев). Разчистила е фашистите от България. На мен фашистка България не ми е родина (нито пък тоталитарно-„социалистическата”, разбира се!). Вие сте тези, които роните горчиви фашистки сълзи за фашистката си родина.

Група фашисти се изгаври и със скулптурната композиция на „Позитано”. Изобщо много си изпатиха антифашистите, особено партизаните. То подигравки, то жлъч, то мръсни клеветнически тиради – шумкари били, престъпници били, обирджии на мандри били, блъскащи денонощна табла на чист въздух.

И пак бъркат антифашистката биография с отвратителната практика на тоталитарните „социалистически” началници, пак отъждествяват антифашизма с „комунизма”. Да, „комунистическият” режим (слагам кавички, защото комунизъм по света никога досега все още не е имало, но такова е наложилото се название на фалшифициралия го режим) е всеобщо осъден като античовешки и престъпен. Не съм чул обаче антифашизмът да е осъден като престъпна идеология.

Не е зле да внеса малко яснота по въпроса с партизаните. Позорно и тъпо е да бъдат демонизирани и сатиризирани хора, отдадени на кауза, рискували (и някои от тях изгубили) живота си. И то само за това, че са се били с българската фашистка власт. Нещо, което фашистите не могат да им простят.

Такава е истината. За сведение на неинформираните, „шумкарят” Кирил Василев (баща ми) бил снабдяван от вещевите складове на английското военно командване – облечен с английска униформа и въоръжен с английски автомат „Стен”. Към отряда е прикрепен английски радист, осигуряващ връзка с гръцките партизани и с Командния център на Коалицията. Точно така, драги ми фашисти, българското партизанско движение е било органична част от биещата се с падналия на сърцето ви фашизъм международна Антифашистка коалиция.

Отдавна сме затънали в загадъчни евфемизми, словесни завеси, куртоазни предъвквания, езикови салтоморталета. Не е лошо поне от време навреме да назоваваме нещата с истинските им имена. Това „горди демократи”, това „будни граждани”, това „последователни антикомунисти” - трантарантанци на квадрат. Да се ориентираме към яснотата – мразиш антифашистите, значи си фашист.

И накрая един различен аспект на отношението към паметните знаци на историята. Калейдоскопичната динамика на събития, дати и личности, времевата относителност на историческите оценки, необяснимите девиации на действените мотивации, трагичното разминаване между цели и резултати – всичко това (а и не само това) подхранва парадоксалната историческа тъкан.

Но едно нещо е важно - пазят се и добрите, и лошите исторически спомени. И приемливите, и отблъскващите описани събития. И внушаващите респект, и основателно трупащите горчилка в душата паметни знаци. Всичко.

При човека не е така. При него съзнанието изтласква (потиска) лошите спомени в интерес на психическото равновесие (оцеляване). Човек предпочита да забрави лошото и да помни само доброто (не че винаги му се удава).

Историческите спомени не подлежат нито на изкуствено наизустяване, нито на изтласкване, оскверняване, вапцане. Доброто се помни за гордост; лошото - за срам; и двете - за историческа поука, катарзис, възраждане.