Татяна Димитрова

Когато бяхме малки, на улицата ни се появи възрастна туркиня, която шиеше юргани. Тогава за първи път видях жена обута с шалвари и кърпа на главата. Майсторката беше съвсем дребничка, но сама разнасяше из къщите топове с атлаз в искрящи цветове и чували с вълна.

Ние бяхме в горния край на улицата и тя най-после стигна и до нашата къща. Влезе в дневната, разстла едно одеяло на земята и седна на него по турски. Показваше на маминка различни видове атлаз, за да си избере тя цвета. Топовете лъскав плат светеха в алено, синьо, жълто, жълто, оранжево и розово и старицата ги диплеше около нас. И понеже не бяхме виждали такава чудновата жена, всички деца я гледахме със зяпнали уста.

Маминка избра светлозелено за лице на юрганите и майсторката започна да шие, като сръчно промушваше огромна игла между катовете плат и вълна, а на единият от разкривените и пръсти светеш голям, излъскан до блясък напръстник. Скоро единият юрган беше готов и докато си почиваше жената се заприказва с маминка.

Говореха си на български, но по едно време маминка и каза: "Ушак вар" и минаха на турски. Старите хора в този край говореха и двата езика. След много години разбрах, че "Ушак вар" означава, че има деца и пред тях не може да се говори всичко.

Оттогава мина много време. Къщата ни я събориха преди 40 години, а юрганите ги изхвърлихме при едно пренасяне, без да сме ги използвали нито веднъж. Вече съм забравила много неща, но веселият глас на маминка, с който предупреждава майсторката да внимава какво говори пред нас, продължава да ме връща в детството ми.