Вехлиджан Ахмедова

Наближаваше Курбан Байрам.

Цяла седмица вече продължаваше суматохата в къщата ни. Баба и мама варосаха стените на бабината стая, защото щеше да послужи за гостна , изпраха пъстрите , тъкани черги и тюлените пердета. Изтупаха дебелите агнешки кожи и миндерите, с които застилаха пода и на които по-сетне гостите щяха да седнат, мъжете - по турски, а жените - свивайки единия си крак и сядайки връз него. Грейна старата кирпичена къща, като булка в нова премяна, усмихна се…

А заедно с нея и ние -децата…

Че как не ?! Байрам идеше! Голяма радост!

Щяхме да се съберем тайфата и да ходим из цялата махала, та и в другите и всеки щеше да даде по нещо - кой паричка, кой лакомства, но никой не те отпращаше с празна торбичка. Хората ни очакваха…

Из всяка селска улица се чуваше детска глъч и кипеше живот. Такава беше традицията.След обхода се кротвахме някъде на някоя пейка и започвахме да броим паричките си, да видим кой е събрал повече…

Във всяка къща имаше по най-малко две деца…Всяко дете обличаше своята нова премяна и ставаше от зарана. Та лови ли го сън от радост? Искаше да тръгне веднага…Да, ама не ставаше тъй…

Трябваше да чакаме завръщането на мъжете, които още по мръкнало отиваха в джамията, за да помолят Всевишния за опрощение на греховете на живите, а после до гробищата , за да почетат и мъртвите, та чак тогава се прибираха по домовете си. 

- Айше, Айше, готова ли е къната?-провикна се дядо.

- Чакай, бре адам,(бре, човече) не ми взимай душата! За къде по-напред?-стросна му се баба. Да нямам сто ръце…Ай, анасънъ,(ех, майка му стара) всичко мене чака-продължаваше да мърмори някак сериозно и намръщено тя.

- Айде, по-бързо, че няма време.-продължаваше да недоволства той.

Всеки път виждах дядо да къносва курбанлъка - тъй наричаха коча, определен да бъде принесен в жертва в името на Всевишния. 

- Сега ще видиш колко красив ще стане нашия курбанлък.- казваше дядо, галейки коча по рунтавото чело, покрито с мека и пухкава вълна. - Ще му турим къна точно тук, между големите и извити рога, да грее като звезда, та да се отличава из между другите - нареждаше той.

- Дядо, защо се къносва коча?- полюбопитствах аз.

- За да се знае, че точно той е избран из между другите. Че е на почит.

Но детското ми съзнание не побираше смисъла на истинското жертвоприношение и никак не искаше да бъде заклано горкото животинче . Някак свидно ми беше…

Та нали и то носеше душа? И как можеше да бъде почитано нещо, което утре вече нямаше да живее? Как можеше това да бъде празник?

Всичко това ми навяваше тъга и детската ми душа се бунтуваше.

- А, дядо, трябва ли непременно да го колим? Не може ли ние да празнуваме Байрама без курбан? Дядо Аллах ще се разсърди ли? Нали си ми казвал,че е милостив и прощава всичко?

- А ти би ли искала да бъде заклано някое дете?- ме попита дядо и поглеждайки ме разбра,че е предизвикал смут и страх в мен с въпроса си.

Накара ме да седна на коляното му и заразказва:

- Виж сега…Едно време, преди много, много години е живял пророкът Ибрахим, който нямал дете. И на всяка своя молитва той молил Аллах да го дари с детенце и толкова бил запленен от тази мисъл и тази своя мечта,че му обещавал да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде:
„Да ми даде Господ едно дете – ще го заколя за курбан!

Или :„Курбан ще заколя първото, само и само да ми се роди дете“-наричал в молитвите си Ибрахим.

Не минало много време и Аллах чул молитвите му и го дарил със син - Исмаил.

Името му значело „дар от Аллаха“. Та расъл Исмаил безгрижен и за гордост на баща си, а баща му бил забравил за дадения обет към Всевишния. И една вечер, в години, когато Исмаил вече проходил, баща му сънувал сън, който му напомнил за обещанието му да принесе в жертва неродения си все още тогава син.

Нямало какво да стори Ибрахим. Трябвало да покаже своето смирение и послушание към онзи, който го бе дарил с най-голямата радост на тази земя- рожбата.Кръв капело от сърцето му…

Завързал очите на сина си и вече бил готов да изпълни своето обещание, когато от небето се спуснал ангелът Джебраил, който бил пратеник на самия Аллах и в ръцете си държал коч и му рекъл,че Аллах е повярвал в неговата вяра и искреност и му изпраща този коч, който трябва да принесе в жертва вместо сина си.

Това, къзъм-продължаваше да разказва дядо, - е знак,че Всевишният е милостив, че той отнема, но и дарява живот, че ние трябва да бъдем смирени пред неговата воля и той ще се смили над нас, че трябва да бъдем искрени и почтени. И от мен да знаеш,че това е най-големият наш празник,че когато човек си отиде от този свят душата му ще бъде пренесена в Дженнета ( Рая) от животното, което той е принесъл за себе си приживе на Курбан Байрам.

Смесени чувства нахлуха в детското ми съзнание и още мъничката ми душица…Чувства, с които на следващия ден наред с радостта от бонбонките кръц-кръц и паричките в торбичката ще дойде и тъгата по загубата на къносания коч.

И се сетих тогава,че баба също бе къносала пръстите на ръцете и вътрешната част на дланите си. Не знаех защо и не попитах…

По-важен бе урокът, който бях получила от дядо-урок за праведност, искреност и почтеност…Този урок, който и до днес нося в себе си, макар,че и тези понятия отдавна са си отишли с дядо, баба и моето детство…