12 август 2018
В синкавия тютюнев дим - 7
Изумен съм, че хората около мен не проявяват никакъв интерес към парите ми. Не че са кой знае колко, освен това са вложени тук-там, къде успешно, къде не съвсем. И това не е от вчера или от онзи ден. Ако се отнасяше само за синовете ми, с гордост щях да си помисля, че така съм ги възпитал, но не е така - нито съм ги възпитавал, нито проблемът с индиферентността към парите ми касае единствено тях.
Още в първите години на демокрацията, когато възторзите и надеждите бяха неописуеми, един приятел откри неголям бар в дома си - малка спретната къщурка в центъра на града. Липи нямаше, оградата бе обрасла с добре поддържан бръшлян, а в най-стратегическия ъгъл, от който се виждаше целият бар с красиво подредените стелажи, обгърнати с меки неонови светлини, както и почти целият двор с денонощно отворената входна врата, бе поставен огромен фикус с малка интимна масича за двама души под него. Това беше моето място, любимото ми.
В онези напрегнати времена на гръмки митинги и тиха, но изключително напрегната революционна работа се отбивах почти всяка нощ в този бар, сядах под фикуса и гаврътвах няколко питиета, оставяйки на излизане умерен бакшиш, ей така, колкото да поддържам вярата на моя приятел, че утре животът ще бъде по-светъл, по-хубав.
Когато Революцията започна да изяжда децата си, имах чувството, че бе решила да започне от мен. Само за няколко месеца бях разръфан отвсякъде, тялото ми кървеше, раните гноясваха, а Тихата революция мълчаливо, но методично ги поръсваше със сол, като жар. Нямах нито сили, нито средства да отида до любимото барче с оградата от бръшлян, с огрените от меката светлина на неона стелажи, с фикуса и малката интимна масичка под него. Откровено казано, не изпитвах и желание, дълбоко в себе си чувствах, че вече не съм и за показване пред хората. Една вечер по телефона ми се обади моят приятел, барманът, и настойчиво пожела да ми дойде на гости. "Не купувайте нищо, вика, ще минем за малко с жената и децата, ей така, колкото да се видим, не прави никакви приготовления!"
В уговорените ден и час пристигнаха с неголям камион и няколко души работници, които без никакво колебание разтовариха някаква покъщнина и за нула време оформиха приятен кът в югозападния ъгъл на хола - стелаж с наредени бутилки елитни питиета, мезета, неоново осветление малка интимна масичка с голям фикус до нея с два стола, на които с него се настанихме, а жените ни и децата седнаха малко встрани, като част от друга компания. Приятелят ми наля две чаши с бърбън, извади от някакъв термос две бучки лед, постави ги в чашите, тикна едната пред мен, вдигна другата и сговорчиво каза: "Наздраве!".
Отпихме, запалихме по цигара и през синкавия тютюнев дим видях как бръкна в пазвата си, извади голям пощенски плик натъпкан с бакноти, и го остави пред мен на масата.
"Барчето отдавна фалира, вземи ги, вика, това са твоите пари, парите, които оставяше при мен във вид на бакшиши. Събирал съм ти ги от първия ден. Сега имаш най-много нужда от тях."
Изправи се с чаша в ръка, гаврътна остатъка от бърбъна и заедно с жена си и с децата си излязоха.
Цигарата му остана на пепелника. Загледах се в синкавия тютюнев дим, а от окото ми се отрони сълза. Повярвайте ми, наистина беше от пушека.