Тодор Живков е една от най-емблематичните личности в българската политика. Някои казват, че е за добро, други казват, че е за лошо. За него е изписано и изговорено толкова много, че едва ли може да се побликува нещо ново. Животът и политическата му дейност са изкючително всеобхватни и разнообразни,ч е едва ли може да бъде изказано всичко. И все пак трябва да се започне от някъде... Тодор Христов Живков е български политик от годините на социализма. През 1954 г. е избран за Първи секретар на ЦК на БКП (и става вторият човек в управляващата тоталитарна партия, след Генералния й секретар Вълко Червенков. През април 1956 г.,след премахване на партийната длъжност Генерален секретар на ЦК на БКП (Българска комунистическа партия), той оглавява БКП. През 1981 г. длъжността Първи секретар е преименувана на Генерален. Той е министър-председател на България в 70-то (1962-1966 г.) и 71-то (1966-1971 г.) правителства, а от приемането на Конституцията от 1971 г. до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т. е. председател на колективния орган, явяващ се постоянно действаща горна камара на парламента и колективен държавен глава.

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, Ботевградско. Син на Маруца и Христо Живкови. През 1929 г. става член на БКМС, а през 1932 г. става член на Българската комунистическа партия (БКП), от т. нар. „Кофарджиев набор“. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София, след което завършва гимназия като частен ученик в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава като нелегален в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци, където е разпределена като участъков лекар неговата съпруга Мара Малеева. През 1929 г. става член на БКМС, а през 1932 г. е приет за член на Българската комунистическа партия (БКП), от т.нар. „Кофарджиев набор“. Секретар е на II партиен РК на БКП в София и на ОК на БКП в София (1934-35 и 1941-42). От юни 1943 г., по решение на Софийския ОК на БКП е определен за член на щаба на I ВОЗ и за пълномощник на ОК на БКП в партизанския отряд "Чавдар". Според самия Живков, по негова идея се създава партизанската бригада „Чавдар“, с ръководител Добри Джуров. Партизанското име на Тодор Живков е Янко. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации, а на 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция и става Трети секретар в ОК на БКП в София. През 1945 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. От януари 1948 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП в София, а освен това е и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. На Петия конгрес на БКП е избран за член на ЦК на БКП (декември 1948 г.). Постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав. През януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро. От юли 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г., а на пленум след Шестия конгрес на БКП (март 1954 г.) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до април 1981 г.). Същинската власт в партията обаче получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956 г.), с който се поставя началото на развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов. От 4 април 1981 г. (на Дванадесетия конгрес на БКП до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) е изключен от партията, малко преди смъртта му членството в БСП е възстановено. От 1946 до 1990 г. е народен представител в десет народни събрания (VІ ВНС и от І до ІХ НС). От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. На 19 ноември 1962 г. замества Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров. Става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (държавен глава) до 17 ноември 1989  г., когато е наследен от Петър Младенов. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. „Лагери на смъртта“. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София.

**Виж - портретът, който прави Нико Яхиел на Тодор Живков, при когото работи четиридесет години.

,,Мюнхенският заговор” срещу Тодор Живков

Лятото на 1975 г., столицата на Финландия, Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа - поставя се началото на т. нар. Хелзинкски процес на разведряване. Българският държавен глава Т. Живков и федералният канцлер Х. Шмид провеждат половинчасов разговор в кулоарите, като изразяват задоволство, че след установяването на редовни дипломатически отношения преди по-малко от две години връзките между България и ФРГ в икономическата, политическата и културната област се развиват възходящо. Канцлерът предлага Живков да направи официална визита във ФРГ за ускоряване на този процес. По-късно е уточнено това да стане от 24 до 28 ноември 1975 г. На 24 ноември към обяд Тодор Живков е посрещнат с всички протоколни почести, полагащи се на чужд държавен глава. Но... Малцина са тези, които тогава знаят, че има сериозна опасност визитата да бъде компрометирана. Както се полага на гост от такъв висок ранг, през цялото време Живков е строго охраняван от германските сили за сигурност в сътрудничество с българските. Но на хора, които разбират от тези неща, прави впечатление доста по-високата степен на мерките. Останалите само забелязаха, че церемонията по откриването на новата посолска сграда стана не вън, както е предвидено, а вътре - във фоайето. Живков пусka своя хумор: “Досега не бях рязал лента само на посолство и на манастир. Сега ми остава манастирът”. Минават години и мъглата се поповдига - германците взели супермерките за сигурност, защото, наблюдавайки превантивно българската политическа емиграция, особено в Мюнхен, засичат сигнали, че някои подготвят нещо. Постепенно стигат до един нискоинтелигентен и фанатизиран холерик с непредсказуеми реакции, живеещ в Бавария – подготвящ се да стреля срещу “мръсния тиранин” (евентуално при пристигането му в посолството). Намират начин тихичко да го изолират и елегантно да го обезвредят, но остават нащрек, познавайки нравите на част от нашите “политически” емигранти. Предупреждават и нашите органи, но едва след пристигането на Живков в Бон - федералното правителство явно не иска визитата или да се провали, или да се компрометира. И нещо доста интересно и показателно - не повече от 15 мин. след като е предупредена, българската страна получава по свои канали същата информация - доста детайлна и конкретна. Тя веднага е предадена по съответния начин на германските колеги. Това е първият (може би?) случай на сътрудничество между органите за сигурност на двете страни, продължило и занапред. Естествено е да не информират Живков за “Мюнхенския заговор” - излишно би било да му създават емоции, тъй като той пристига във ФРГ с изключително важна мисия, върху която трябва да бъде абсолютно съсредоточен. По-малко от пръстите на едната ръка са хората, поставени в течение. Това е разбираемо. Едва три-четири дни след завръщането от ФРГ ген. Илия Кашев, шефът на УБО, накратко споменал пред Живков за случая. Живков пристига в Бон “наготово” и от наша, и от германска страна визитата е подготвена блестящо. А програмата е точно така, както той иска и в духа на дадените от него инструкции - с акцент на икономическите отношения. След като завършва т. нар. политическа част на програмата (разговорите на Живков с канцлера Шмид, президента Шел и много други най-видни политици и бяха подписани няколко официални документа), гостът предприема 3-дневна обиколка из няколко провинции – посещава крупни индустриални предприятия, банки, научноизследователски институти, среща се и води продължителни и съвсем конкретни разговори за сътрудничество с тези, които управляват ФРГ - шефовете на “Круп”, “Сименс”, “Тисен”, “Даймлер Бенц”, “Хьохст”, АЕГ, “Байер”, Дойче Банк, Дрезднер Банк, с некоронования “крал” Ото Волф фон Амеронген, президент на Източния комитет на Германското стопанство, архитектът на икономическата политика на ФРГ със социалистическите страни. Преди това те вече се запознават с българския си гост - на приема, даден в негова чест от посланик Междуречки в новата сграда на посолството, на брега на която планира отдавна - задълбочаване и всестранно развитие на стопанското и научно-техническото сътрудничество с ФРГ, в която - наред с Япония, той вече отдавна се е “прицелил”. Играта е сложна - отсреща има опитни “вълци”, които знаят какво искат, но знаят, че трябва и да дадат. И от двете страни разбират взаимната изгода и си сътрудничат коректно и резултатно в течение на години. Това ставаше под зоркия взор на Москва, която осъзнаваше, че такава политика е необходима за по-малкия съюзник, но внимаваше той да не отиде твърде далеч... И за финал - отново за предотвратеното покушение. Наистина, ако по някаква случайност онзи човек само да бе гръмнал, без даже да рани Живков, можете ли да си представите какво щеше да стане в Европа? Война не би избухнала, но целият процес на разведряване, постигнат така трудно и с толкова много взаимни компромиси, щеше да отиде на кино - задълго и с непредсказуеми политически последици. Едно покушение, макар и неуспешно, срещу ръководител на социалистическа държава по време на официална визита в страна като ФРГ, несъмнено би променило задълго международния климат и нямаше да се развият всички тези следващи процеси. Професионализмът и на германското, и на българското разузнаване, политическото самообладание на тези, които вземат решението как да се реагира ефикасно, но спокойно, предотвратяват тежки последици от голям мащаб. *Авторът е дипломат от кариерата, по време на описаната случка - аташе по печата и културните въпроси в посолството в Бон.

Политиката спрямо малцинствата

С идването на власт през 1944 г. на правителството на Отечествения фронт, който скъсва съюза с Германия и включва България в антихитлеристката коалиция в заключителния етап на Втората световна война, за турското малцинство възниква двойнствена ситуация. От една страна за тази дотогава пренебрегвана и на моменти дори ощетявана група от населението се предлага възможност да си възстанови загубените през изминалите години права и да напредне в развитието си благодарение на изявените модернизационни стремежи на доминирания от комунистите Отечествен фронт. В същото време новото правителство проявява недоверие към турското население. В началото на 1948 на заседание на ЦК на БКП Георги Димитров поставя задачата да се изсели мюсюлманското население от южната граница и да се засели там българско население, което се привежда в изпълнение. През август 1950 година във връзка с масовите изселнически настроения сред турското население Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване в Турция в най-кратък срок (3 месеца) на 250 000 души. По време на изселническата кампания, завършила през ноември 1951 година се изселват около 155 000 души. Двата основни законодателни акта, обозначаващи и уреждащи отношението между държавата и малцинствата, са Конституцията от 1947 г. и Конституцията от 1971 г. Конституцията от 1947 г. гарантира равенството пред закона и защитата от дискриминация на основата на народност, произход и вяра, свободата да се изповядва религия, правото всеки сам свободно да определя своята народност, правото на националните малцинства да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура. В Конституцията от 1971 г. вече не се говори за “национални малцинства”, а за “граждани от небългарски произход”. На тях им се дава право да изучават своя език. Конституцията от 1971 г. съдържа разпоредба, която защитава от дискриминация на основата на “народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено положение”. Тя също така гарантира свободата на съвестта и на религиозните обреди и ритуали. И двете конституции забраняват политическите партии на верска основа.

В края на 40-те около 32 000 евреи емигрират в Израел. Около 5 000 арменци се изселват в Армения през 1946 г., а в периода 1965-1968 г. около 5000 арменци се изселват в САЩ. Не е уточнен броят на изселените в Съветския съюз белоемигранти.

Полагат се специални усилия в областта на образованието и борбата срещу неграмотността. Държавата одържавява малцинствените училища, като чувствително увеличава техния брой - в началото на 50-те години турските училища са повече от 1000 на брой.

Комунистическата партия през 40-те и 50-те години, следвайки политиката на Комунистическия интернационал, активно насърчава македонската идентичност и декретира записването на македонци по време на преброяванията през 1946 г. и през 1956 г., включително и чрез насилие. В изпълнение на решение на Х закрит пленум на ЦК на БРП (к) се провежда политика на насилствено вписване в статистическите данни на около 200 000 души, живеещи преимуществено в Югозападна България.

Държавата насърчава печата и културата на малцинствата чрез финансиране на техни издания и културни институции. През април 1951 г. ЦК на БКП взема специално решение за подобряване на цялостното положение на турското малцинство. В изпълнение на това решение се въвеждат специални квоти и стипендии за приемане на турци в много просветни институции.

Ако към етническите малцинства политиката на тоталитарния режим допуска, макар и за кратък период от време, насърчаване на тяхната етническа идентичност, спрямо религиозните общности тя е от самото начало репресивна. През този период официално признати в страната са само три вероизповедания - Българската православна църква, мюсюлманското и израилтянското вероизповедание. Тяхното съществуване обаче се маргинализира. Католиците и протестантите са сведени до символично съществуване след показните съдебни процеси от края на 40-те и началото на 50-те години, когато техните ръководства са обезглавени с избиването и вкарването в затвора на духовните им ръководители.

Политиката на насърчаване на етническата идентичност на малцинствата през тоталитарния период обаче много скоро се променя радикално. Това става след 1956 г., когато идва на власт новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, което управлява страната през целия период до 1989 г. През 1958 г. Политбюро взема решение за смесване на турските и българските училища. Постепенно спират регионалните издания на малцинствените езици, а по-късно и някои от централните. Процесите се усилват, когато през 1967 г. Тодор Живков формулира тезата си за етнически хомогенната българска социалистическа нация. През 1968 г. се закрива отделът за националните малцинства в ЦК на БКП. Последва решение на Политбюро през 1969 г., което дава сигнал за широкомащабни ограничения на турската култура. Въпреки че официално се подчертава, че за изселване в Турция не може да се мисли, защото българските турци са “неделима част от българския народ”, от друга страна българското държавно ръководство от средата на 60-те години води преговори с турското правителство за евентуална изселническа спогодба. През 1968 година съответното споразумение е подписано. В периода 1968 - 1978 година в Турция се изселват около 130 000 души. През юли 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение, което дава старт за преименуване на българомохамеданите. Кампанията приключва четири години по-късно, като през 1975 г. са обхванати и няколко турски села в Централните Родопи – Борино, Гьоврен, Грохотно и други. В нея са включени местните партийни структури, както и МВР. На някои места в страната, особено в районите на Гоце Делчев и Якоруда, тя е съпроводена от насилия, довели до убийства на хора от органите на реда.

Усилията за асимилация от властите на българските роми са по-постепенни. Те започват през 50-те години с преименувания на роми-мюсюлмани, които се осъществяват на етапи. Кулминацията е през 1981 г., когато са преименувани най-много роми. През 1958 г. е издадено постановление, с което ромите-чергари са заставени да уседнат. На много места властите предприемат усилия да подобрят бита на ромското население, които нерядко са неефективни, недостатъчно последователни и обмислени.

Безспорно най-сериозното нарушение на малцинствените права през периода на тоталитарния режим е кампанията за насилствено преименуване на турците от 1984 г. - 1989 г. Тя започва по решение, взето в най-тесен кръг на партийната върхушка, с промяна на документите за самоличност през зимата на 1984-85 г. на около 850 000 души. В кампанията са включени войска и милиция, както и всички местни партийни активи. Тя е съпроводена с изселвания, побои, убийства и с многобройни издевателства над мюсюлманския бит и култура. Хиляди хора са лишени от свобода за различни периоди от време, някои от тях без съд и присъда. Стотици са хвърлените в концентрационния лагер в Белене. Преименуването е съчетано с разрушаване на мюсюлмански гробища, унищожаване на болнични картони на пациенти с турски имена, строга забрана срещу глобяване да се говори турски. Въведени са задължителни списъци с “български” лични имена, само по които могат да бъдат избирани имената на новородените. Процесът се излива в яростна идеологическа пропаганда, която цели да убеди както българската, така и международната общественост, че става дума за доброволно преименуване. Кампанията предизвиква масово изселване в Турция на около 370 000 български турци след отваряне на границата през юни 1989 г. Една част от тях (около 155 000 души) впоследствие се връщат обратно в България.

Политически репресии и контрол

Все още е твърде трудно да се обобщят напълно достоверните данни за обхвата и броя на репресираните по политически причини по време на комунистическото управление в България. Без съмнение, появилите се в медиите скоро след падането на режима на Тодор Живков цифри и устни свидетелства показват твърде завишен брой за 250 000 – 350 000 концлагеристи, от 30 000 до 50 000 за убитите без съд и присъда в първите три месеци след идването на власт на правителството на Отечествения фронт. Косвените данни в докладите на МВР и кореспонденцията на ЦК на БКП показват по неоспорим начин, че в първите два месеци след 9 септември 1944 г. (преди всичко в периода 10 септември – 10 октомври) са избити без каквато и да е юридическа основа между 2 000 и 5 000 активни служители и привърженици на предишния режим, предимно полицейски и жандармерийски чинове, тайни агенти на Държавна сигурност, кметове, местни активисти на военизирани цивилни формирования и пронацистки организации, а също и редица дейци на различни противоборстващи си фракции на ВМРО в Пиринска Македония. След подписването на споразумението за примирие с държавите от антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 г. в Москва правителството на Отечествения фронт се възползва от изискванията на чл. 6 и 7 на договора за “задържането на лица, обвинени във военни престъпления” и за незабавно разтурване на “всички прохитлеристки и други фашистки” организации.

Впоследствие на 26 януари 1945 г. е приета и специална Наредба-закон за защита на народната власт. В чл. 1 изрично се посочва, че който организира или ръководи организация, “която си поставя за цел събарянето, подриването или отслабването властта на Отечествения фронт, се наказва с доживотен строг тъмничен затвор или смърт”. Между декември 1944 – април 1945 г. се провеждат 135 процеса от т. нар. Народен съд, в които обвиняеми са общо 11 122 представители на предишната власт. Той се провежда въз основа на приетата още на 30 септември 1944 г. “Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Обявени са 9 155 присъди, от тях 2730 души са осъдени на смърт, а 1305 души – на доживотен затвор. В периода май 1945 – септември 1953 г. според някои сведения са проведени над 106 политически процеси. Първоначално ударът е насочен срещу висшето офицерство и най-изявените представители на опозиционните партии.

По-малко от година след разгрома на антикомунистическата опозиция последва мощна репресивна кампания срещу “врага с партиен билет” вътре в самата комунистическа партия. Тя е инспирирана от Кремъл и “подпомагана” пряко от изпратените специално от Москва “следствени бригади”. В периода от 1948 до 1953 г. са разследвани близо 100 000 членове на комунистическата партия, включително заемащи отговорни постове в държавната администрация, партийния апарат, армията и службите за сигурност. Съгласно изследванията на специалната Обществено-държавна комисия за разследване на извършените престъпления и извращения в трудово-възпитателните лагери (1962), за периода от септември 1944 г. до май 1962 г. през тях са преминали общо 23 531 души. Според наличната документация 14 647 от тях са били задържани по политически причини. Друга масова форма на политически репресии са принудителните изселвания от столицата и други големи градове и въдворяване в отдалечени райони на страната. За периода от септември 1945 г. до август 1953 г. в различни райони на страната са изселени и интернирани общо 7 025 семейства с 24 624 души. За периода 1956 – 1961 г. общият брой на изселените наброява над 8000 души. Въпреки приетите решения на най-висше политическо и правителствено равнище, през периода 1962 – 1964 г. са изселени 754 души, през 1967 г. има 714 изселени лица. Тази форма на политически репресии почти не се използва след подписването на Заключителния акт от Хелзинки през август 1975 г., но отново започва масово да се прилага в периода на насилие спрямо българските турци (декември 1984 – септември 1989 г.).

Един от широкоразпространените официални портрети на Живков от времето на неговото управление.