Тази история ми я разказа на кафе бившият първи секретар но областния комитет на БКП в Пловдив Пантелей Пачов.
Било е някъде 1988- ма, една година от както са създадени големите области, Пловдив е център на три бивши окръга – Смолянски, Пазарджишки и Пловдивски.
„Съобщиха ми от кабинета на Първия, че другарят Живков ще идва, да съм готов да го посрещна. С него говорихме около час и повече, информирах го как върви икономиката, новите общини и най-вече какви трудности имаме, посетихме и два завода набързо. Седнахме да обядваме, сами сме и по едно време той се вторачи в мен и рече:
- Абе, Пантелей, не мога още да го осъзная, що за цинизъм са тези думи на Горбачов. Казал преди дни пред нашия посланик в Москва Георги Панков: На вашия Тодор Живков най-голямото черно петно в биографията е ...дъщеря му! Как може да се изрекът такива думи, независимо за кой родител – може ли детето му да е черно петно? Ето, седем години откакто Людмила я няма, и не мога да я прежаля!
Тук вдигнах поглед и видях влага в очите на Живков. Това не беше Вожда, генералния секретар, а един страдащ баща.”
Тодор Живков минава за твърд човек, чужд на сантименталностите. Неговият зет Иван Славков –Батето, твърди, че го е виждал само два пъти да плаче: когато загива на Витоша външният министър Иван Башев и когато шефът на неговата охрана - генерал Гръбчев, получава инфаркт в ръцете му.