Miroluba Benatova
 
С голяма радост си спомням, че на 10 януари 1997-а година не работех в новини.

Не работех във всекидневник или в "По света и нас", а в седмичник. И не се занимавах с политика, а с репортажи по разни криминални работи. Тогава не симпатизирах на барикадите на "Орлов мост". Зимата беше люта. Снегът дълбок. Булевардът затворен. Транспортът блокиран. Нямах кола. Нямах и пари за такси.

Не разбирах защо трябва да се горят гуми насред кръстовища и по някакъв начин не вярвах в спонтанността на първичния протест. И днес сигурно не бих. Да ме простят Костовистите и всички помощници на тази "революция". /винаги, когато съм гласувала, не е било за БСП и най-видимите й производни/.

Та, в дните около 10 януари, бях в командировка в Белград. С Zahariev Ivan ровехме т.нар. "Балкански път" на хероина и бяхме по стъпките на един български шофьор, задържан с 375 килограма хероин, скрит в камион с троянски грънци. По това време в Белград имаше протести срещу Милошевич. Вук Драшкович и Зоран Джинджич бяха млади политически лидери, площадите бяха пълни. Хората изглеждаха надъхани, интелигентни, самостоятелни и осмислени. Всеки ден в 18 часа сърбите се събираха, без да палят.

Даже и не беше задължително да са на групи. Всеки си вървеше към площада и си носеше собствената свирка. Или собствените капаци от тенджери, които служеха за озвучаване на бунта. Истински ми бяха, да ви кажа, честно.

Възхищавах им се. И за капаците. И за книжарниците. Пълни бяха с хора. Четяха. Отбелязваха си.

В България такава книжарница още не съм видяла. Нито толкова голяма, нито пълна с толкова четящи хора.

Защо го разказвам. Тогава нямах илюзии. И сега не съм изненадана, че 20 години след погрома и поредната подмяна, сме на това дередже.

Но ми е тъжно.