Път: : Реалии

Студената война

СТУДЕНАТА ВОЙНА -  Период в развитието на Света от края на Втората световна война до рухването на комунизма.

Същността на Студената война се състои в идеологическото, политическото, икономическото  и военностратегическото противопоставяне на тоталитарния комунизъм и либералния капитализъм. Светът беше разделен на две военно-политически и икономически групировки, на две обществено-политически системи. Светът беше двуполюсен, с два лидера - САЩ и СССР.

В световен мащаб се утвърди стандартът на политическото съперничество - който не е с нас, е против нас. Всички събития в Света и вътре в отделна страна се разглеждаха от позицията на тази черно-бяла логика, в която "нашият" и "чуждият" бяха ясно противопоставени. "Комунистическата опасност" беше парола за преследване на вътрешнополитическите противници в капиталистическите страни. "Борбата с идеологическата диверсия" беше паролата за преследването на инакомислещите в така наречените социалистически страни. Политиката на постоянни взаимни заплахи създаде трайно недоверие между двата блока и формира "образа на врага", който оцеля и след рухването на комунизма.

Практиката на тоталитарния комунизъм в България е неразбираема вън от контекста на Студената война. Един от основните аргументи например за провеждането на "Възродителния процес" беше, че българските турци са социална общност, която се използва (или може да бъде използвана при война) от "врага" - Турция и НАТО. Затова те трябваше да бъдат "възродени",  т.е. "християнизирани" и така да се приобщят към мнозинството.  

Терминът "студена война" беше въведен в обръщение от Чърчил в прочутата му реч във Фултън (САЩ) на 5 март 1946 година. Той отбелязва, че Европа е разделена от "желязна завеса" и призовава Запада да обяви "война" на комунизма. В речта си той формулира основните понятия на предстоящата схватка - "свобода", "демокрация", "правата на човека", "християнска цивилизация", "съветска агресивност".

Противопоставянето между двете идеологии (комунизъм - либерализъм) започва още с Октомврийската революция 1917 година, но то прераства в осъзнавано световно разделение, основано на две ценностни системи, които определят политиката на отделните държави след Втората световна война.

Светът беше евроатлантически.

Половин Европа се оказа в съветската зона на влияние, където се установяваше комунистическа власт. Освободителните, антиколониални движение набираха все по-голяма сила, противопоставяха се на метрополиите с явни тенденции към възприемане на социално-инженерния подход на комунизма. Илюзията, че може да се подтисне частната инициатива и чрез целенасочена дейност на държавата да се преодолее икономическото и цивилизационно изоставане, се ползваше със световно внимание. Светът ускорено ставаше двуполюсен - политически, военно, културно. Това беше подтиквано, понякога с военна сила, от двете свръхдържави- САЩ и СССР, които явно доминираха и прогласяваха две различни послания към Света.

Всъщност Чърчил във Фултън само формулира станалата очевидна тенденция - Светът беше във фаза на Студена война.

Воюват принципно противоположни системи - либерална и комунистическа. Те предлагат противоположни решения в политиката, икономиката, държавното устройство, правата на човека. Идеологически те са несъвместими. И двете системи са агресивни и се стремят да се наложат. Двете свръхдържави, макар и с различни средства и терминология, водят политика на насилствено налагане на своите ценности. Всяка от тях демонстрира готовност да използва всичко, за да се наложи над другата.

Противопоставянето беше ту ожесточено, ту следваха по-спокойни времена. Но и двете се стремяха да избягват открития военен сблъсък. Никоя от тях не беше сигурна не само в победата си, но и дали загубите биха били приемливи при победа. Заплахата от глобална, унищожителна, атомна война действаше въздържащо.

Битката се водеше главно в три полета: атомните оръжия и въоръженията въобще, играта с "китайската карта" и борбата за "третия свят" (колониите, национално-освободителните движения, новоосвободените страни). Нейните трайни "горещи точки" бяха Западен Берлин и в по-широк план "Германският въпрос", Близкият изток (Израелско-арабското противопоставяне)...

Но периодът на Студената война беше период на всеобхватно съперничество. Нямаше пренебрегвана област: икономика, начин на живот, социална политика, свободно време, спорт, наука, нововъведения...

Всичко трябваше да даде своя принос за "победата". Предимството например в развитието на  металургията и машиностроенето, което се даваше в централизираните икономики на комунистическите държави, беше обусловено от простия факт, че през ХХ век оръжията и боеприпасите се състояха предимно от обработен метал. Но тъй като оръдията, поради неясния изход от схватката, мълчаха, течеше безкрайният карнавал на сравненията. Всичко подлежеше на сравнения и се сравняваше.

На противника се нанасяше удар с по-добро постижение. Реално или пропагндно. Дори на олимпийските игри броят на медалите и точките от призовите класирания се изчисляваха на приниципа - "наши" и "чужди". А откриването на нови залежи от газ в Сибир се свързваше по тайнствен начин с "предимствата на социализма".

И поради тази причина Студената война беше война на пропагандите. Оръдията мълчаха, стреляха медиите и медиаторите.   

Затова във вътрешната политика на тоталитарната държава и в многообразието на нейното всеобхватно централизирано планиране различните управленски субекти използваха четири ориентира при определяне на конкретните си цели:

1. Състоянието на отрасъла, дейността, "нещото" (неговите измерими показатели) преди 9 септември 1944 година (или показателите от предходен на планирането период).

2. Състоянието на отрасъла, дейността, "нещото" (неговите измерими показатели) в развитите капиталистически страни.

3. Реалните проблеми на обществото, които ще бъдат задоволени с поставяната цел.

4. Какво мисли началството по въпроса.

И четирите ориентира бяха пряко или косвено определени от наличието на "враг", който трябваше да бъде победен. Мнението на "началството" беше определящо за всички равнища на социалното управление освен за най-високото. "Там", където се определяше стратегията на развитието, главният ориентир най-често беше: какъв ще бъде пропагандният ефект в резултат на постигната цел при наличието на "враг" - вътрешен и външен. 

Хронологията на Студената война може да се разглежда като световна политическа рамка, в която протича животът на милиарди хора. Към такава хроника би трябвало да се отнесат всички събития, но аз ще отбележа само три:  

 

1946

5 март. Чърчил назовава Студената война: Комунистическите партии навсякъде са угроза за христянската цивилизация. Старата доктрина за равновесие на силите е нездравословна. Не можем да се задоволим с малкото превъзходство, защото другите ще се изкушат да си премерим силите. САЩ са господстваща сила в Света...

Пропуска се, обаче фактът, че когато Чърчил казва това във Фултън, на другия край на Света, в Нюрнберг, по инициатива на Рузвелт, след санкция от Ялта, работи Международният военен трибунал срещу 22 хитлеристки лидери. Съдят ги за конспириране и водене на агресивна война, за извършени военни престъпления и за престъпления срещу човечеството. (Гьоринг се самоубива половин година след Фултън.)

Така в самото начало Студената война е поставена в рамката на общочовешките ценности и международното право.

 

1970

12 август. Канцлерът Вили Бранд подписва "Московския договор", с който ФРГ признава следвоенните граници в Европа. Този подпис ще позволи мирното рухване на комунизма в Източна Европа двайсет години по-късно. През 1989-1990 година процесите на политическата промяна се развиваха вътре в държавните граници, които бяха международно признати и не бяха оспорвани от никой легитимен политически субект.

 

1975

1 август. В Хелзинки 35 държави, включително САЩ и СССР, подписват Заключителния акт на ОССЕ. Двете свръхсили се ангажират за диалог по практически всички проблеми. Напред бяха години, при които в преговорния процес се създаваше културата на модерния политически диалог.

Без тази култура не биха били възможни тайните разговори между Белия дом и Кремъл, в които се е постигнало съгласието за международния ред по времето на сгромолясването на комунизма.

Крайният принос на Студената война в цивилизацията вероятно е този - диалог независимо от различията.

В едно романтично определение, което е в традицията на социологията от трудовете на Вебер, този диалог като идеален тип се води на основата на ценности, при който страните правят отстъпки в името на формулираните ценности, защитавани от международен съд, а не заради взаимността в отстъпките или заради компенсациите. Затова той е безкомпромисен диалог.

Неприемането му, както се видя в случая с Милошевич, завършва с Хага. Съд оспорван, но съд.

Когато обаче силната страна в безкомпромисния диалог не разбере, че нормите, в името на които слабият е принуден да отстъпи, са задължителни и за нея, може да се стигне до кошмарни резултати.

Идеалният либерализъм предполага безкрайност както в индивидуалното развитие, така и в усъвършенстването на социалния ред. Безкрайността е гарантирана от безкомпромисния диалог. Войната, "студена", "класова", "срещу терора", при днешната технология, по своята природа е безизходна.