- В последния си филм "Закъсняло пълнолуние" Едуард Захариев  внушава, че старееното е изкуство и философия. Как остаряваха българите през тези 25 години преход, г-н Симеонов?

Стареенето е нормален процес, който има господстващи културни модели за съдба, детство, младост, зрялост, старост, пол и тъй нататък... Всяка възраст има своя роля. От всяка възраст има очаквано поведение. Боричкането на пубертети в трамвая не прави впечатление на никого, но ако така се държат възрастни мъже и жени, околните ще бъдат озадачени. 

Тези стандарти се менят. Във вестник от 30-те години пише: "Снощи трамваят сгази едно петдесетгодишно старче". Днес има мъже младоженци на 50 години, които тепърва гледат бебета. Има обща, световна тенденция за "младеене". Берлускони е роден през 1936 година, но още го съдят за сексуални заигравания. Както се казва - дай Боже всекиму. Престижно е да си млад или поне да изглеждаш така. Има ветрило от козметични намеси в лицето и тялото, има специалности в медицината и фармацията, ангажирани с тази задача. Диети, масажи, спортуване... В това има нещо хубаво, доколкото е грижа за здравето и поддържане на социалната активност и способностите за труд. Но се случва стремежът към младежки и секси вид да бъдат комични. Въпрос на култура и самоконтрол.  

Увеличаването на възрастта за пенсиониране е следствие както на промените в демографската структура, така и на тази всеобща тенденция към младеене.

Според мен философията на стареенето е в труда, а изкуството на стареенето - да не забравяш на колко си години. 

Да продължаваш  да се трудиш, да преодоляваш леност и слабост и така, докато те има. При това запазване на приличен външен вид и добра лична хигиена. Труд в най-широк смисъл на думата - плодотворно занимание. Да не стоиш по цял ден празен и безсмислен. То е и съдба. Да можеш докато си жив да се слушаш, да се обслужваш, е късмет. Добре е човек да си отива преди да стане растение. Божа работа. 

През последните 25 години българите старееха в постоянен стрес. Настъпваха драматични промени в правилата на социалната игра, в технологията на труда и битовата техника, в структурата на потреблението, в свободното време, в медиите и междуличностната комуникация. Освен това има клас от фактори, които действаха стресиращо върху възрастния човек - практиката на официални минимални заплати предпоставя малки пенсии; риск от уволнение преди пенсия; несигурност в срока на пенсионирането; малката пенсия, която не позволява да се поддържа стандартът на живот; трусовете в здравеопазването и лашкането на лекарското съсловие към печалбарството; битова престъпност, насочена към възрастните хора; дискриминацията на възрастните...

В държавата трябва силно да се изрече - в обозримо време все повече ще се разчита на възрастните. Щом като човекът може да работи, да е достатъчно мотивиран да продължи да работи. Възрастта за пенсиониране е право, а не задължение. Разбира се, трябва да има механизми (те са специфични за всяка сфера на труд), които да не превръщат възрастния човек в пречка за трудова реализация и израстване на младите хора. Има и професии, които могат да се упражняват до време.

Новото отношение към възрастните хора в момента се обозначава със съществуването на вестници, ориентирани към тях, и различни носталгични предавания по медиите. А защо да няма републиканско първенство за футболисти, баскетболисти, волейболисти и прочие над 50 години? Или лекоатлети, плувци? Може би има, не зная. Защо да няма предаване по обществената телевизия за физически упражнения за възрастни хора. Или специализирани курсове за хора над 60... Смаляването на хоризонта на очакваните години не бива да води до ерозия на участието в живота. Културният модел на възрастен човек, който отдавна би трябвало да е без потури и броеница, е поставен под натиск и по него трябва да се работи.

 - В един от последните си текстове във фейсбук страницата пишете, че имаме голям проблем - небрежно отношение към себе си, обществото и държавата. На какво се дължи това?

Традиционна култура. Да си спомним Андрешко. Негативно отношение към държавата, закона и реда, положително отношение към род, племе, познати. Съвременният градски, модерен човек е анонимен. Той има отговорно, дължимо поведение, независимо от това дали някой го гледа, или не. Дали става дума за познати, или непознати. Той върши или не върши нещо, защото така трябва! Снощи към 1-2 часа от балкона на съседи от другия вход беше хвърлена найлонова торба с боклук. Спомняте си поговорката - "нефанат айдук, по-голем от царо". Това е селска работа, примитивна. Вършат нещо нередно, защото няма свидетели. Такива хора са клозетни хора - разглеждат резултата от действията си като резултата от ходенето  по нужда. Не бива да ги гледат.   

Цивилизованият човек е различен. Той върши онова, което трябва, насаме или пред публика, пък да става, каквото ще. Това е гражданинът. Човек с отговорно към обществото и себе си поведение, дори когато е в гори тилилейски.

Оттук идва и небрежното отношение към себе си. Защо трябва да си оправя леглото, да взема душ, да се обръсна, да си сменя бельото, да чета хубава книга или послушам хубава музика? Никой не ме гледа!.. Заради себе си. Заради себе си пиеш лекарства, миеш си зъбите, вземаш си душ, изхвърляш боклука в контейнера, шофираш според правилника и спазваш законите. Заради себе си, а не заради роднини и съседи. 

- Защо смятате, че честният и открит човек за нас е будала, а тарикатът и наглият - пример? Дайте примери.

Нима вие мислите другояче?...

Не съм съдия на никого. Вече споменах, че съм привърженик на друг тип отговорност. Държиш се като анонимен и си изцяло отговорен за своето поведение. Пред себе си или пред Бога. Зависи от Вярата. Вярата в себе си е също с главна буква.

- Твърдите, че да се мрази (независимо кого и какво) и да се хленчи, у нас е признак на нормалност. От кога са тези психологически черти у българина?

Това е тактика за самосъхранение. Поставен в тежки условия, човек има два варианта - битка или бягство. Бягството може да се реализира и като "предавам се", "излизам от битката". Емиграцията е бягство, хленчът е предаване. Изправен пред мелницата на неразбираема и зла система, човекът ляга по гръб, открива си коремчето и казва "предавам се"... Чел съм, че англичанин, като седне във влаково купе и вътре вече седи непознат, ако изобщо за нещо разговарят, то ще е за времето - мъгла, дъжд, вятър и прочие. В същата ситуация двама непознати българи, почти сигурно, ще започнат да се оплакват и да хленчат. Да кажеш, че си зле и всичко върви към провала, у нас е като "добър ден". По този начин човек съобщава на околните - "не ми завиждайте, не ме мразете, пощадете ме, смилете се над мен". 

Това въздейства върху състоянието на обществото. Една от причините да не се развиваме с желаното темпо е хленча и негативизма. Всеки може да направи малък експеримент - ако здрав човек започне да си казва "болен съм" през час-два, след седмица ще му ходим на свиждане в болницата. 

Същото е и с държавата. Паисий казва - "има такава държава" и след един век нея наистина я има. А ако ругаем държавата, какъв резултат можем да очакваме? Държавата е ценност. Управлява ни поредната администрация. Утре и вдругиден ще бъде друга, както вчера и завчера са били други. Така че, внимателно с думите.     

- Какво трябва да направим, за да се европеизираме истински?

Като бъдем анонимно отговорни. Да спазваме законите и правилата независимо дали ни гледат или не... Да ценим другия човек. Да се усмихваме, да бъдем доброжелателни един към друг, да поддържаме висока лична хигиена, да пазим изграденото, да сме грижовни към обитаваното пространство и природната среда. Да изгоним от душите си безразличието, омразата, завистта. Да сме нетърпими към простащината. Да уважаваме себе си, своята чест и достойнство... Ако всичко това някому се струва трудно, поне да се научи да ходи с чисти и лъснати обувки.

- Какво трябва да направи един български пенсионер, за да остане душевно млад до смъртта си? 

Пенсионерът малко може да направи, ако на млади години не е създал и/или отгледал деца и няма трудови и хигиенни навици. Да работи, колкото може. Селото и селският двор са добро място за пенсионера, но да има лесна връзка с близки хора и със здравни заведения...

Все пак - всеки да си живее живота, както го разбира. Негов си е.   

                                                                         Въпросите зададе Пенчо Ковачев

ПУБЛИКУВАНО ВЪВ "ВЕСТНИК 100" - 4 НОЕМВРИ 2015