Петя Маринова

Спомням си, че в Дренов - Своге нямаше нито един автомобил, а бащата 
на една съученичка имаше мотор с кош, който беше атракцията на 
квартала. Спомням си, че играехме по цял ден на улицата с куклите. 
Пиехме вода от една чешма на главната улица, като облизвахме крана. 
Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме по 
тъмно, а родителите ни бяха на работа . И през цялото това време 
никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, а 
домашните бяха лукс! Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме 
лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри 
и кабелна телевизия, а на тълпи ходехме на кино! Затова пък имахме 
приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, 
отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително 
обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Как изобщо сме оживели?! 
Измисляхме сами игрите си. Всички деца идваха в нашия двор да ядат 
череши и ги ядяхме с костилките :) Пръскахме с вода от бутилки от 
„Веро” и се чуваше олелията , като никой не ни се караше, че вдигаме 
врява до небето. Имахме си "Тимуровска команда" и помагахме на 
съседите. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови 
за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания, но 
никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние 
самите. Не ни минаваше и през акъл да търсим фалшиви бележки и да се 
скатаем от училище.Представата, че можеш да се откупиш от казармата 
практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги 
вземаха страната на закона и имахме респект от 
милицията....Е..такива ми ти работи си спомням :)