Последната манифестация!

Официозът. Печатен орган на ЦК на БКП. Вестникът, който съобщаваше партийната воля. Години наред уводната статия на всеки брой беше четена сутрин по националното радио. 

Излиза в София през периода 1927-1944 и 1944-1990 (през 1934-1944 нелегално). При комунистическия режим публикациите в него се оценяваха като истина от последна инстанция. “Работническо дело” е приемник на “Работнически вестник”, основан през 1897. През 1989 г. излизаше в тираж 800 хил. През пролетта на 1990 бе преименуван на “Дума”. Свързан със социалистическата левица, понастоящем  в. “Дума” е частна собственост.

Всеки текст, публикуван в него, беше позиция на ЦК на БКП, изразена със средствата на вестникарското слово. А в особената рубрика “Уводна статия” се огласяваха политически декларации на ЦК на БКП по различни въпроси – оценка за жътвата или позиция по инвазията в Чехословакия през 1968. Години наред уводни статии се публикуваха всекидневно и се четяха в специална сутрешна рубрика на Националното радио.

Останалите вестници[1] (и медии) не можеха да оспорват  публикациите на “Дело”. Напротив, те бяха задължени да “подемат”, “подхващат”, темите на “Дело” и “да ги развиват”. А това беше многобройна сила, която включваше хиляди вестници (централни, регионални, отраслеви, селищни, заводски) и радиостанции (ефирни и кабелни).

“Работническо дело” играеше, според лениновото разбиране, организаторска роля. Той “мобилизираше” масите. По нареждане на началството по-важните публикации се обсъждаха в трудови колективи, на партийни събрания. По тях се вземаха решения.

Често чрез статия в Работническо дело се даваше началото на почин, акция, репресия, които засягаха общности или отделни хора. Чрез статия можеше да се задължи определена институция или ръководител да вземе конкретни решения. Ако в “Работническо дело” наругаваха някого, той беше уволняван, наказван по партийна линия, политически притесняван. Това довеждаше до по-голяма или по-малка политическа изолация, което в реалностите на тоталитарната система означаваше – изолиране от деловия и обществен живот. Обратното беше при похвала – даваше се знак, че този човек е на политическа почит. И тъй като всички медии се управляваха директно от политическата власт (ЦК на БКП) и по този начин бяха част от системата на тоталитаризма, те имаха силата чрез публичното слово да предизвикват промени в статуса на индивиди, институции и общности.

В началото на промените (1989-90) за българския гражданин публичното слово беше съобщено решение на неразчленимата власт (изпълнителна, законодателна, съдебна, морална).

Не съществуваше разбирането, че публичното слово е пазарен продукт, чието производство и разпространение се подчинява на производството и разпространението на всеки пазарен продукт. Че публичното слово съществува в интерес на този, който контролира неговото производство и разпространение. Че то само за себе си не е истина или власт. 

Публичното слово, за да се появи на пазара, трябва да задоволява потребности на потребителя. Потребност от информация (“данни”) и от модели за интерпретация (“софтуер”). Характерът и равнището на тези потребности зависят от манталитета на потребителя (“хардуер” и “браузери”), а процесът на задоволяване като форма на жизненост зависи от раса, възраст, пол, здраве и пр., които бих сравнил с годината на производство на компютъра, конфигурирането му, марката на отделните компоненти, начина на ъпгрейдване и пр.

През 1989 година персоналните компютри в България бяха (с редки изключения) марка “Правец”. Те се произвеждаха в родното селище на Тодор Живков – Правец, което беше село, но той положи големи грижи, за да стане град.

Тук в този текст, въпреки компютърните ми сравнения, под публично слово разбирам – текстовете във вестниците, съобщенията на радиото и ефирната телевизия. Нямам предвид спътниковата и кабелната телевизия, тъй като те не съществуваха (не можеха да се ползват) в България през 1989-90, а интернет не беше възникнал като глобална мрежа.

-----------------------------------------------
Библ.Николова В. Куманов М., Кратък исторически справочник, т. III, София 1983; Българска енциклопедия А-Я, София 1993. Енциклопедия България 1978.