Има порода хора, които живеят със самочувствието, че са "вътре в играта" и когато се случи нещо важно, към което те нямат отношение, следва стъписване и виене. Едно, че може да изпуснат келепира, другото е по-важно - тях ги няма, което е недопустимо. Те живеят с илюзията, че въртят на магарето опашката, че са навсякъде във всичко и това е вечно.

Породата е стара и винаги я има. Тя е със загладен косъм, изправени уши и високо вдигната опашка. Обитава както частния живот, маалата, да го кажем, така и публичното пространство, сиреч високото общество. Елитът, ще рече.

Чуе ли се вой голям срещу някакво начинание, знае се - породата е възмутена. Случило се е нещо вън от нейната игра! Как е възможно тя да не взема участие? Абсурд.

Бихме могли да се заблудим и да речем - това не е "порода". Това са подбрани от ситото на живота хора, които са неговата организираща и трансформираща сила. В началото на вековете такива хора са създали рода, племето, държавата. Те творят властта, изричат закона и поддържат реда. Те съзнават това.

Не!

Говорим за нещо съвсем различно. Говорим за инфантилност, за незавършена социализация, за образован примитивизъм. Речено простичко: Породата е "на всяка манджа мерудия".

Претенция за всеобхватна компетентост и правота. Претенцията става безогледна, когато разполага с пари и/или бъде "упълномощена". В ЦК на БКП се бяха събрали такава порода хора. Самият факт, че си приел да бъдеш от всезнаещите и всеможещите, беше подозрителен. Умните и чувствителните от тях разбираха или усещаха глупавата ситуация, в която се намират, и с поведение се опитваха да компенсират... А сетне - при Рухването, всички те - чувствителни или кънтящи на чугун, направиха нужното да се измъкнат. "Ще се преустроим", "Времето беше такова", "ДС са виновните", "Ще градим демокрация и капитализъм"... 

Безотговорността на комунистическия елит към държавата и общото благо беше проява на рефлекса на породата...

Днес са се пръкнали едни демократични цеката на бекапета, които всичко знаят и могат. Те казват кое е истина, красиво и добро. Те са носители на правилното поведение и мислене.

Ако онова ЦК на БКП имаше своя марксизъм-ленинизъм, социалистически реализъм и страхотната идея за положителния герой, то днешните цека на бекапета имат свое знаме в различни, дори противоположни празнодумия: политическата коректност; евроатлантическите ценности; борбата с  "двойните стандарти"; "голямата разруха"... Един идеен облак, от името на който цеката на бекапетата и техните инструктори черпят сила и упование. Не са рекли, не са съсипали нещо.

Популярното деление на "соросоиди" и "рубладжии" съвсем не изчерпва породата. Това е култура на мислене, а не видове валутно мотивиране. Хора, които не правят разлика между - факт и интерпретация; желано и действително; мечта и визия; партийно и държавно; да имаш и да  бъдеш; интерес и ценност; управляваща администрация в САЩ и САЩ; ЕС и брюкселските чиновници; Русия и Путин; корпоративен капитализъм и либерална демокрация; национално и глобално; Турция и Османската империя; Русия и левица; Запада и десница; империализъм и глобализъм; втория български капитализъм и първия български капитализъм; инцидент и тенденция; толерантност и беззаконие; приватизация и грабеж...

За тях са неразбираеми - България, държава, нация, история, политика, народ, бедност, социална критика, национален интегритет...

Вероятно трябва да се направи цял речник и това би било не по-малко важно от електронното правителство.

По медиите политици, журналисти и "анализатори" не говорят с понятия, а с думи, думи, думи, подредени на принципа "лаф да става, ние сме  началството". 

Порода, възможна в условията на недиференцирана култура, в която Бай Ганьо с еднаква лекота става депутат, издател на вестник или  бизнесмен. Ганьо, с вратовръзка и диплома, персонализира породата. 

"Научаваме се, че..." - пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е "научавал" някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му - излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги... Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.

- Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! - гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение..."