Често съм мяркал Георги Данаилов по медиите, но не съм чел нещо художествено от него, което да съм запомнил. Това може да означава само две неща. Или ми е попречила сериозността, с която подбирам какво да чета – има твърде много хубава литература, която си заслужава да се прочете. Или съм чел нещо, но не съм го запомнил, което пък е сигурен знак, че не си е заслужавало да го чета. Есето му “Защо не сме социалисти” (в. "Сега" от 11.04.2009 г.), в което той уж обяснява защо не е социалист, обаче ме впечатли.

Впечатли ме не толкова с игривата снизходителност към книгата на Сергей Станишев “Защото сме социалисти”, а с нелепия му опит да говори отвисоко за Маркс и простовато да дискредитира не само социализма като социална реалност, но и самата идея за социализъм.

Писателят (драматург, сценарист и благоденстващ чиновник, ако се съди по другите му известни занимания) най-напред прави това, в което обвинява Станишев – че не бил обяснил защо е социалист. Данаилов пък така и не обяснява защо не е социалист. Доста объркано той просто отрича социализма, въпреки че сам пише, че “нито един от споменатите социализми не е успял да се осъществи в чист вид, за да съдим за истинските му достойнства.” Имат се предвид предимно различните виждания за демократичния социализъм като този на еврокомунистите от Западна Европа, на техните наследници и на скромно премълчаните чехословашки комунисти, сътворили “Пражката пролет” от 1968 г. и започнали осъществяването на идеята за “социализъм с човешко лице.” (Сега проблемът е за капитализъм с човешко лице, но да не объркваме повече есеиста). Иронично изразеното мнение на Данаилов е, че демократичен социализъм няма и не може да има. Всъщност може. Това го твърдят не само многобройните социалисти от цял свят и симпатизантите на социалистическата идея, но и хора с други възгледи, които са несъмнено по-компетентни от автора на есето в сферата на социалния анализ и на историята и логиката на идеите. Потвърждения идват и от социалната практика. Изключително демократичните скандинавски страни например станаха през последните няколко десетилетия това, което са, при почти непрекъснатото управление на социалистите. И не само те преживяха подобно развитие. От друга страна, реалността показа, че отсъствието на социализъм изобщо не е предпоставка за наличието на демокрация. А и в крайна сметка понятието социализъм логически е съпоставимо с понятието капитализъм, а не с демокрация – един писател би трябвало и това да знае. Невъзможно, а и неуместно е в този случай да се впускам в теоретични анализи. Но в по-лек стил мога да кажа нещо по повод на злополучното есе. Първо, в идеен план, социализмът е свързан с комунистическата идея, която семантично е заредена с мисълта за благото на социума, за всеобщото благоденствие. За пръв път някои основни елементи на тази идея в системен вид излага преди 2500 г. Платон в своя труд “Държавата”. Заради това някои западни автори несоциалисти го наричат “първият комунист”. Древният философ е смятал, че в идеалното общество частна собственост не трябва да има, че възпитанието на децата трябва да е грижа на държавата и др. под. След него има поредица от  велики автори, които са развивали този род идеи за общественото устройство, получили названието “утописти” по заглавието “Утопия” на един от тях – Томас Мор. Данаилов няма как да не е чувал за тези автори и за тази мощна идейна насока в човешкото мислене. Може би е срещал и фразата на Ж.-Ж. Русо: “Проклет да бъде този, който пръв заби кол и каза: Това е мое!” Маркс и Енгелс просто дават научна насоченост на това мислене и внасят повече реализъм и практическа насоченост в него. И Данаилов би трябвало да знае, че научните приноси на Маркс не са толкова скромни, колкото той все пак признава. Едва ли само заради принадената стойност през 2000 г. Маркс бе обявен от света за мислител на хилядолетието. И то много навреме, защото още в началото на третото хилядолетие неговите анализи и прогнози придобиха неочаквана за антисоциалистите актуалност. Второ, в практически план, социализмът е нещо реално (не идеално!) и като проект, и като нещо вече постигнато. Той закономерно си пробива път в историята, която не се интересува от човешките пристрастия и нито започва, нито завършва с частната собственост и със социалното неравенство. Ако беше чел Енгелс, нашият писател би разбрал и в какъв смисъл социализмът е научен. И ако умееше да направи някаква обективна историческа ретроспекция, освен за жертвите на социалистическата революция, той би се сетил и за жертвите на капиталистическата революция. Вероятно би си спомнил и за историческата фраза, свързана с развитието на капитализма в Англия: “Овцете изядоха хората.” Би могъл също да прочете в исторически трудове и в художествени произведения, писани не от социалисти, колко страдания и жертви (за тях няма статистики) тежат на сметката на капитализма. А сега, в разгара на една от най-тежките капиталистически кризи, би могъл да научи това и от медиите. Може да му направи впечатление, че новата икономическа и социална катастрофа дойде след реставрацията на капитализма в страните от бившия съветски блок. За по-непредубедените хора става все по-ясно, че социализмът, като научна теория за общественото устройство и като реална социална система, исторически погледнато, спаси капитализма, даде му второ дихание.

Защото, изправен пред тази алтернатива, той бе принуден да се очовечи, за да оцелее. Бисмарк нарече това “социална държава”. И в съвременния свят, особено в по-напредналите и с по-високо качество на живота страни, може отчетливо да се видят елементите на социализма, без които благоденствието на техните граждани би рухнало. Антикризисната стратегия днес дори в САЩ включва мерки, които са твърде близки до нещата, които са записани в “Комунистически манифест”. А Георги Данаилов, на фона на посевместните фалити, закриването на цели производства, стремителното увеличаване на безработицата и на изцяло следсоциалистическата българска мизерия, пише душеведски, че “положението на работническата класа вместо да се влошава се подобрява”. И ни забавлява с клюки за Маркс, с които детински “доказва”, че “изобщо социалистическите водачи...се ненавиждат”. За разлика, изглежда, от несоциалистическите, както наблюдаваме например на българската политическа арена. В добавка има и май критика, че Маркс не е цитирал фразата, която Данаилов кой знае защо мисли, че принадлежи на Горбачов: “Първият социалист в света бил Исус Христос.” Вярно е, че у Христос има много от духа на социализма, за което той също е наричан “първият комунист”, няма да обяснявам защо точно. Само бих отпратил за разнообразие писатели и читатели към финала на поемата “Дванадесетте” на Ал. Блок, където Христос се появява съвсем не там, където би искал да го види някой антисоциалист. Както не би искал и да знае, че християнските общности, организирани от апостол Павел преди 2000 години, са първите комуни в историята – много преди израелските кибуци да речем. Само че Маркс е човек, който се е занимавал с философия и наука, а не с религия. И не е бил терорист, както го изкарва Данаилов, въпреки да казва, че това понятие и досега още не е изяснено. Макар че за писателя е ясно, че терористи и все социалисти са били и нашите борци за национално освобождение, някои от които забележимо са пропуснати по авторски си съображения. (По този въпрос пак би трябвало да се върне към “Дърдоренето” на Данинос.) А като човек на словото писателят би трябвало да се позамисли и върху етимологията и семантиката на думите социализъм и комунизъм. На Данаилов и неговите съмишленици никой не им пречи да не бъдат социалисти. Днешната мода в България даже ги поощрява. Но ако ще агитират и други срещу социализма, би трябвало да са по-сериозни, за да постигнат някакъв успех. Социализмът не е Станишев, не е и БСП, а нещо доста по-сложно, отколкото си мислят разните пропагандисти-антисоциалисти. И със сигурност много по-перспективно, отколкото те си го представят. Защото обществото, в което “свободата на всеки е условие за свободата на всички”, е твърде силен идеал, а историята е изненадващо упорита и последователна в своя ход. Независимо от многобройните криволици и обрати.