Някога, не толкова отдавна, преди да речем около 30 години, бях успял да създам свой свят. Не разбирах фалша на тогавшната реалност, но го усещах във всяка секунда от живота си. Изобщо не успях да проумея смисъла на клишетата, кото ни затискаха, а лично мен задушаваха. Не съм сигурен дали всичко това около мен започна да се разпада със задължителния прочит на овчарчето Калитко, която така и не прочетох, но мисля че този е един първите спомени. Това беше пробив, защото открих, че мога да мимикрирам безнаказно в системата, която на всичкото отгоре беше и доста глупава. Ето защо задължителните четива-мозъчни промивки заменях с Керуак, Кен Киси, Стайнбек и пр. Манифестациите, сборовете, събранията и всички тягостни и безсмислени вуду-риатуали на тоталитарната система безпогрешно успяваха да убият всякакво желание за досег с нея. Бийтълс, Рокът, Хеви Метълът станаха сигурни убежища за нормалност в този мой свят, до степен, в която напълно изместиха малоумната реалност около мен. Комунисти, пионери, комсомолци, партизани без никакво усилие виждах като безмозъчни оловни фигури, зомбита, които можеш да унищожиш само с едно парче на AC/DC, KISS, Motorhead и тн. Някъде тогава започнахме с Ilia Mihaylov да обикаляме уличките на Стара София и да откриваме истинската история. Всичко беше там и сякаш ни чакаше, старите табелки със старият правопис, неизменното Ъ, короните, старите входове, във всеки ъгъл имаше свидетелства за един свят, който сякаш е потънал на дъното на някакъв невидим океан. Това беше едно най-странните бягства от реалността, защото се движехме в нейните измерения, но нищо не беше същото. После дойдоха Междузвездни войни и унищожиха тая система с първото включване на светлинния меч. Край, финито. Прощай Григорий, сбогом Круша, гуд-бай Кегел! Системата беше мъртва, но още не го знаеше. Няколко години по-късно го разбра. Джедаите бяха ликвидирали всички оловни зомбита, или поне така си мислехме.

Сега, толкова години по-късно аз съм благодарен на тая система, защото безпогрешно надушвам агресивния фалш на слугите и. Никога обаче не съм предполагал, че отново ще ми се налага да изграждам свой свят, не защото реалността е лоша, а защото и липсва имунизация от зомбита, а джедаите са твърде малко и много тях са фалшиви. Но така е и в оригиналната версия smile emoticon

Niki Tomov Емиграцията/външна или вътрешна/ е по-лесния вариант. Много, ама много по-трудно е да останеш тук и да се бориш доколкото ти позволяват силите да промениш статуквото...системата и т.н...Всеки сам решава за себе си!!! Проблема на оставащите тук е, как и под каква форма да се обединят против статуквото. За 25 години видяхме, че никак не е лесно. Емил да каже защо... Новото време... не постигна нещо съществено.
 

Valentin Stefanov Томов, добре ли си?
 

Zaggy Deam Като много малък ходих в детската до Консулският отдел на улица "хан Крум". Можех с часове да съзерцавам архитектурата на кооперациите на "Петте кьошета" и да се чудя, кой ли малоумник е измислил дизайна на нашата... Нямах си хал хабер от Нео сецесион, нито бяха ми казвали, че пра-баба ми е била ученичка на Муха. Седях и гледах "титаните" повдигнали на плещите си еркерите, йонийските колони на входовете и си представях един друг свят - красив и изящен.
Сега картините на моята пра-баба висят вкъщи. На 15.000 км от България. Спасени от бездушието и простащината. Но само да ги погледна и усещам "Петте кьошета" да ми бъркат под лъжичката.
Външен емигрант...
 

Tanya Svechnikova Не ми е в стила да коментирам по други стени, още повече когато само "следвам"някого, но ме изкуши споменаването на "вътрешната емиграция," извика ми спомена за този цитат на Махмуд Даруиш https://www.facebook.com/mahmoud.darwishbg/photos/a.733032983397430.1073741826.270448369655896/736563796377682/?type=1&theater
Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.

Махмуд Даруиш
Изгнанието има множество имена и две лица: вътрешно и външно. Вътрешното изгнание е отчуждението на човека от собственото му общество и култура, дълбоко самовглъбяване заради различията между неговото гледище за света и за смисъла на собственото му съществуване от гледищата на другите, поради които той се усеща различен и чужд. В този случай изгнанието няма пространствени граници. То битува в душата, лишена от собствената й лична свобода на мислене и изразяване, поради насилието от страна на политическата власт или властта на традициите. Това се извършва в антипространството като дефиниция на изгнанието. Това се извършва вътре в отечеството.