Обектът на моето изследване е дядо ми Петър Григоров Терзийски.  Неговия живот протича в с. Стряма. Той е роден на 15 октомври 1940 година в семейство на земеделци. Баща му – Григор Петров Терзийски, е роден през 1914 година също в село Стряма, завършил е начално училище, живее и работи в селото. Занимава се със земеделие и животновъдство. Участвал е във войната, като тежкокартечар. Майка му – Ирина Рангелова Терзийска е родена през 1915 година, също живее и работи в Стряма. Сестра му Иванка Григорова Милушева е с две години по-малка от него, родена през 1942 година, също учи и работи в Стряма.

Петър Терзийски завършва основното си образование в с. Стряма през 1954 година. Нямал е възможност да продължи да учи в по-горни класове, тъй като родителите му не са имали възможност да го издържат. След училищните занятия, както и през почивните дни той е помагал на родителите си в домакинската работа.  През ваканциите е пасял добитък на полето. Той завършва основното си образувание с добър успех. Веднага след това през 1955 година започва работа в пощата на селото като куриер. Сутрин разнасял вестници, писма, колети по домовете, а следобед прехвърлял работното си място в телефонната централа на пощата. През декември 1955 година той е съкратен от работа, тъй като не му е било разрешено да работи от профсъюзите, поради ненавършени достатъчно години.

След като бил съкратен от пощата, през 1955 година започва работа в машинно-тракторната станция на селото като прикачвач на машинни съоражения. След известно време той започва курсове за шивач и не дълго след като ги завършва, през май 1957 година започва работа в ДИП "България". Там той се разбирал отлично с колегите си, както и с ръководителя, който също се държал много добре с него и с останалите работници. На тази работа получава около 700-800 лева месечно възнаграждение, но работи около 7 месеца и бива съкратен, тъй като нямал жителство в гр. Пловдив, а тогава това е била голяма пречка.

Веднага след като бил съкратен, започва работа във АД  „Тракия“. Там той участва в производството на тухли. За да не пътува всеки ден от Стряма до Пловдив, Петър Терзийски се настанява в общежитие. На тази работа изкарва около три месеца, след което влиза в казарма, като плановете му са, след като се уволни, да се върне и да продължи да работи пак на същото място.

На 24 октомври 1959 година Петър Терзийски влиза в родната казарма. Той служи във военновъздушните сили в село Узунджово, в свързочна рота като телефонист. Периодът в казармата протича добре. Бил е примерен войник и не е имал никакви провинения или наказания. Излизал е често в отпуск за 24 часа или в по-добрия случай - за 48 часа. Бил е в добър колектив и изкарва приятно службата.

След като се уволнява на 30 декември 1961 година, се прибира в Стряма и веднага започва работа в ТПК „Свобода“ в град Пловдив. Не се връща на предишната си работа, защото тази му се струва по-добра и по-добре платена. В ТПК „Свобода“  той участва в производството на плочки за тротоари.
Установява се на квартира, за която плаща около 20 лева на месец при работно месечно възнаграждение около 100 лева.    Напуска през декември 1962 година и започва работа в ДИП „Христо Ботев“ в град Калофер, отново като шивач, където се запознава и със съпругата си Гана Славчева Голганова.

През 1963 година обаче напуска работата си в Калофер и започва отново работа в Пловдив на 3 октомври същата година в Индустриално предприятие „Марица“, като оператор или иначе казано, обработва платовете. Заплатата му е 100 лева и отново е на квартира в град Пловдив. Той продължава връзката си с Гана, която също започва работа в това предприятие, но в предачницата, където работата на персонала е била тежка и мръсна.

През 1963 година двамата подписват граждански брак. Двамата живеят заедно на квартира в Пловдив. През 1964 година оборудват предприятието със западногерманска техника и работата на всички работници става много по-лека и приятна. Всички работници започнали обучението си за работа с новата техника. След своето обучение дядо ми получава най-високия разряд – 8-ми, и става оператор на машина. С това повишение и месечното му възнаграждение е увеличено на 120 лева. След като работи 8 години там, той напуска. Причината е малко странна и необмислена може би от негова страна, а именно – началникът на цеха му обещава, че и жена му – моята баба, ще започне работа при него, т.е ще я премести, защото работата й била доста тежка, но не си удържал на думата и вследствие на това дядо ми напуска.

Междувременно една година след сватбата през 1964 година, Гана ражда и първото им дете – Григор. Григор е кръстен и взема трите имена на дядо си – Григор Петров Терзийски. Три години по-късно се ражда и второто им дете, което кръщават на баба й – Ирина. Отглеждането на децата е било сравнително леко. Не са създавали проблеми и неприятности, били са културни и дисциплинирани. Учили са се много добре. Григор завършва основното си образование с много добър успех, а Ирина - с отличие. Те продължават своето обучение и в по-горни класове. Григор е приет и започва да учи в Техникум за обществено хранене в град Пловдив, а Ирина - в Икономическия техникум на град Пловдив. И двамата завършват с много добър успех, но не продължават образованието си нагоре, тъй като започват работа, женят се и създават семейства.

Когато напуска работата си, дядо ми започва работа в завод за пишещи машини, отново в град Пловдив, като стругар, но там той работи около 3 месеца и напуска, защото заплатата му е била прекалено ниска.

През 1975 година започва работа в "Обществено хранене" в град Пловдив, но през 1977 отново напуска, тъй като си намира по-добра работа, с по-добро заплащане.

През 1978 година започва работа в автосервиз като шофьор на бус. Работата му се състояла в това да закупува авточасти за нуждите на сервиза. Заплатата му била около 100 лева на месец и по-късно през 1979 година увеличена на 120 лева.  Работи там до 1981 година и напуска, поради неразбирателство с началника си. Причината била, че работата се увеличила значително – дядо ми започнал да обслужва два сервиза едновременно, а заплатата му си стояла същата и нямало никакви изгледи да се увеличи.

Няколко дни след като напуска автосервиза, започва работа в "Таксиметрови превози" град Пловдив като таксиметров шофьор с държавна кола. Таксиметровите коли тогава не са били под наем, както е сега, а фирмата е назначавала шофьори, давали са им коли, както и заплата на норма, т.е получавали са процент от заработката за месеца. Там получавал сравнително добра заплата - около 300-400 лева на месец, но пък за разлика от това пътувал доста 7-8 хиляди километра на месец. Колата, която е карал тогава, е била лекотоварна, марка жук. (Свидетелството си за управление на моторно превозно средство придобива през 1962 година – категория „А“, през 1970 година за категория „Б“ като любител-шофьор и през 1973 година придобива категория „Ц“ за управление на тежкотоварни автомобили.) Той работи две години като таксиметров шофьор, след което напуска и през 1983 година започва работа в Завод за асинхронни електродвигатели град Пловдив. Там работи като шофьор на товаропътнически автомобил (бус). Работата му се състояла в това да разкарва началниците и заместник-директорите на завода по задачи. Работата му била доста приятна и сравнително лека. Започва на 110 лева месечно възнаграждение, след което е преназначен на 120 лева, като видът на работата не се променя. Известно време след това отново е преназначен и му е даден товарен автомобил, с който е доставял материали и части за производствената дейност на завода. Заплатата му е била увеличена отново на 140 лева и малко след това отново увеличена на 375 лева. През 1990 година е преназначен като снабдител, тъй като му е било отнето свидетелството за управление на МПС, поради превишена скорост в населено място и неправилно изпреварване. Като снабдител, работата му се състояла в това да доставя части за служебните автомобили на завода. Месечното му възнаграждение било намалено на 250 лева, но през 1991 година отново повишено на 310 лева.

След 1991 година настъпва така наречената инфлация. По думите на дядо ми, цените на продуктите се покачват и постепенно се покачвали и заплатите. По това време заплатата му е в размер на 1200 лева, което е било около средната за страната. По-късно му е била повишена на 1800 лева. Дядо ми напуска ЗАЕ Пловдив на 10 ноември 1992 година, поради съкращение. По това време настъпва криза , която се изразявала в недостиг на работни места и голяма безработица. Дядо ми е един от тези, които остават без работа.

След като е съкратен, започва работа при дъщеря си Ирина, която по това време развива собствен бизнес – производство на закуски. Дядо ми започва там като шофьор-доставчик. През същото това време той и жена му започват също собствен бизнес. Те отварят скляд за захарни изделия в гр. Пловдив. Складът съществува една година и го затварят, защото били приети закони, според които изискванията за такава дейност станали доста високи, а и успоредно с това сградата, в която се помещавал складът, предстояло да бъде съборена. След като не успяват да открият подходящо помещение, за да преместят стоката си и да изпълнят високите изисквания, го затварят. Продължава да работи при дъщеря си до 1997 година.

През 1998 година започва работа  отново като шофьор, но този път на линейка в Пета общинска поликлиника на град Пловдив. Заплатата му там била 80 000 лева и не след дълно повишена на 100 000 лева. Като шофьор на линейка работи около 2 години и на 11 април 2000 година е пенсиониран поради заболяване от паркинсон, без право на работа с решение на ТЕЛК.  Дадена му е 1 група инвалидност. След като е пенсиониран, си остава в Стряма, където върши домакинска работа, помага с каквото може.
  

Дядо ми е добър човек, винаги ми е помагал и продължава да го прави, с каквото може, макар вече да му е по–трудно.