Света Петка (Параскева) Българска, наричана още Епиватска. Петковден - 14 октомври
Нейната памет свято се тачи. Още през XII век по заповед на Цариградския патриарх Николай Музалон, дякон Василий написал благолепно житие за майка Параскева Българска. Двеста години по-късно патриарх Евтимий също описва нейния живот.
Преподобна Петка била родена в края на XI век в тракийския град Епиват в семейство на заможни българи - християни. По-големият й брат се бил посветил на монашеството, към което и Петка проявявала склоност. Когато родителите й починали, тя раздала богатството си на просяците и отишла в град Иракли. Известно време живяла в храма изцяло отдадена на пост и молитви. След това тръгнала и посетила вси Божи места. Поклонила се и пред гроба Господен и почувствала се пречистена, се оттеглила в Йорданската пустиня. Тук заживяла в строг пост, хранейки се само веднъж на ден, привечер с корени. Останалото време прекарвала в горещи молби към Бога да опрощава греховете на хората. Така минавали дните й до дълбока старост. Веднъж й се явил ангел Господен и й казал, че Бог й повелява да се върне по родните си места, тъй като скоро ще извика душата й при себе си. И преподобна Петка се завърнала в Епиват. Приютила се в храма „Светите Апостоли“ и заживяла в него като странница, защото от близките и познатите й никой не бил останал жив. Не минало много време и тя се явила пред Бога. И тъй като хората не я разпознали, я погребали извън града като чужденка.
Скоро в същия град починал и неизвестен никому моряк. Затова решили да разровят гроба на странницата и да положат в него и моряка. Като разровили видели, че тялото на преподобна Петка е нетленно. Разпознали я и тържествено пренесли мощите й в града. Положили ги в храма и там веднага започнали да стават чудеса. Най-вече слепци проглеждали.
През 1238 година цар Иван Асен наредил нетленното тяло на Света Петка Епиватска да бъде положено в старопрестолния град Търново. Когато турците нападнали града и го превзели, за да спасят светите мощи ги пренесли във Видин. От там били занесени в Белград. Но, когато и той паднал под властта на османлиите, родолюбивото население, за да ги спаси, отнесло ковчега на българската светица в румънския град Яш. Тук те почиват и до днес и вършат чудодейни дела. Помагат срещу „вънкашната болест“ (епилепсия), срещу обриви и гнойни пришки, епидемични зарази и слепота.
Петковден е един от ония дни в народния календар, който се е почитал повсеместно. Народът го нарича още Разпус, защото от тая дата до Димитровден чорбаджиите се разплащали с аргатите (наемните работници — надничари, ратаи, овчари). От него нататък ставало и заплождането на домашните животни, а това се свързвало с вярването, че докато трае оплождането, жените не бивало да тъчат, шият и плетат, за да се роди здрав и пъргав добитък.
От Петковден започвал и дванадесетдневен отрязък от време, подобен на мръсните, поганови дни, броящи се от Коледа до Йордановден. Тези дни били изпъстрени с много магически действия. Вярвало се, че през тях бродят вълчи духове, жените не бивало да се докосват до вълна, да предат или шият дреха на мъжа си, защото ако я облечал, той и добитъкът щели да бъдат нападнати от вълци. И не дай си Боже да го разкъсат, душата му щяла да се превъплъти във върколак, вампир или караконджул.
Дойде ли Петковден — казвали старите хора — ще си отдъхнем, защото Преподобната повеждала хората на празниците.
С Петковден започвали родово-фамилните тържества, които в различните области носят названия като „светец“, „светаго“, „оброк“, „черкуване“, „наместник“ и на които младите членове на семейството давали отчет пред най-възрастния стопанин — какво са свършили през пролетно-лятното полугодие, какъв берекет са прибрали през есента и с какво са обогатили къщата. На този ден се изказвала почит към невидимия митичен семеен покровител, който народът си е представял като смок или змия. Наричал го „стопан“, „сайбия“, „домошар“. И тъй като в стари времена всяка голяма фамилия си имала и светец - покровител, освен на неговия ден отреден от православната църква, чествали го и на Петковден. Този обичай може и да си обясним с това, че реколтата е прибрана, на наемните работници е платено, животните са подготвени за заплождане и след усиления труд е дошло време да се съберат всички от рода и наред с Преподобната да почетат и своя светец - покровител.
На този ден се правели общоселски курбани, като се колело общинско животно — бивол или бял овен. Ако селото си имало аязмо, всички се събирали там. Свещеникът правел водосвет и прекадявал курбана, след което се сядало на трапезата. Редно било и по домовете си хората да занесат по паница курбан.
В някой райони Петковден се приема за женски празник. Жените правят питки намазани с мед, които се наричали „Света Петка“. На високо място с изглед към „изгрев слънце“ те се събирали наедно с попа, веднага след Църковната литургия. Най-възрастната баба колела черен петел или кокошка и се варял курбан. Докато птицата се готвела жените излизали от селото. Свещеникът чертаел кръст в земята, а жените правели бразда. До браздата слагали храна. Като дойдели болестите и злочинковците да хапнели и да си идели по живо по здраво, тъй като по кръста трябвало да разберат, че това село е християнско и те нямали работа там. Докато се извършвали тези магически действия пернатото било овряло. Тогава се правела общата трапеза, като всяка жена носела от дома си освен питки и каквото друго била приготвила. За тази софра, както и за вечерната родова среща се приготвяли традиционни гозби. Освен курбана и фасул, лозови сарми, яхния от овнешко с много лук и червени пиперки, лютика, петмез.
Съществува вярването, че ръката на Преподобната майка Петка посочвала къде под земята има вода животворна, както и на кое изворче или кладенец водата е целебна. На много места из страната светицата с простряна ръка посочвала такива води, които лекували предимно болни очи и слепота. Там хората са направили параклиси, малки църквички, манастири и са ги нарекли на Преподобната. На 14 октомври по тия места ставали събори.
* * *
Вижте още на страниците на Омда:
Twitter
Facebook
