Животът върви по двусмислен начин – хем тече, хем се изнизва, но е хубаво, че през това време нас ни има. Има ни, но защо?

Питаме се непрестанно и отговорът е като вятър, надуващ платната на скърцащия ни кораб. Когато отговорът е силен и духа в една посока, летим напред към заветна цел. Но налегне ли ни безветрие, теченията ни влачат по вечните си пътища.  За да пори корабът вълните, нека не забравяме своя въпрос: „Има ни, но защо?“

Пътешестваме през годините и всеки е като Одисей. Рано (по-добре късно) ще се върнем там, откъдето сме тръгнали. При Нищото.

Нашата вярна Пенелопа.

Всеки може да ни изневери, дори ние – на себе си, тя обаче е вярна до смърт.

И все пак – защо сме?

Конкретният отговор може да е всякакъв – да отгледаш деца, да построиш къща, да изживееш удоволствия… Зад всички отговори стои една дума – смисъл!

Намираме смисъл да се наядем или да строим къща, да правим секс или да имаме лъскава кола. Или да пишем книга… А може би всичко това?

Всеки е различен.

Индивидите, ако са здрави, джапат в различни смислови полета, при някого хоризонтът е като стена, която можеш да пипнеш с ръка, другаде чертата му не се види.

Не се различаваме по пол, възраст, етнос, религия, талант и ум, височина и тегло – различаваме се по смисловите пространства, които обитаваме. Изхвърлят ли ни от НАШЕТО смислово пространство – гинем, мрем, макар и да дишаме и ядем.

Тук е истинското място на нашата субективност, където всеки има свой метър.

Защитавам свободата на човека.

Не бъдете сигурни, че сте победили някого. Победата е във вашето смислово поле, а не в неговото. Ако имате кола за половин милион лева, радвайте се, щом това ви радва, но и през ум не бива да ви минава, че човекът със стария москвич мисли, че вие притежавате нещо ценно. В неговото смислово поле вашата кола може да не съществува, а да я има само по пътищата, където му се пречка, докато той препуска, да стигне до своята градинка, за да си я прекопае.

Непризнаването от властимащите на правото на индивидуално смислово пространство е  диктатура, несъзнаването от индивида, че притежава такова лично, свое, пространство, и огъването му под натиск да приеме масов, налаган му от медии и принуди, общ модел за смислово пространство, е отказ от индивидуалност, т.е. от идентичност.

Модерно е да се твърди, че индивидът приема едва ли не с възторг някакъв всеобщ масов модел. Съществува мода и всички са подвластни на нея.

Тъй било…

Сериозно се съмнявам, че това фактически е постижимо. Не само защото материалните възможности не позволяват това, а всеки индивид, бил той и съвсем глупав, е принуден да намери  формула, препотвърждаваща неговата значимост, отговаряща на ресурсите му, а и защото в рамките на еднаквите възможности приоритетите се подреждат винаги индивидуално. Дори само на равнището на детайл – единият харесва кола сив металик, другият – синя. Единият клошар предпочита да спи в парното на блока, а другият намира подстълбищното пространство за по-уютно.

Защитавам свободата на човека и правото му да бъде свободен.

Няма йерархия в смисловите полета.

В смисловото поле на началника от върховно значение е какво ще каже неговият началник.

В смисловото поле на подчинения на този началник от върховно значение може да бъде презрението към шефа на своя шеф.

Всеки е прав за себе си и това не е просторечие, а фундаментален принцип на социалната организация.

Щом като сме държава, а не дивашко племе, ред трябва да има, но редът е ред, а правото на индивидуална смисловост е неприкосновено…

И за да не бъда съвсем абстрактен, ще кажа – преходът, свършил или не, на базата на раздържавяването на собствеността и капиталите, позволи на мнозина да дадат сетивни изрази на своите смислови пространства.

А на други мнозина – не позволи. Част от тях не се интересуваха от държавното, а от своята градинка и се оказа, че някой иска да им я вземе…

Как се защитава правото на индивидуално смислово пространство?

Но това е съвсем друга тема.